Из романа „Книга за гробището“

Самко Тале

бр.37/2020

Фотография: Георги Папакочев. Прага, 1974, от изложбата „Лица от моята Прага“

Аз сега съм за втори път писател, защото веднъж вече станах писател. Тогава написах „Първата книга за гробището“. Днес аз станах отново писател, защото вали, а тогава не събирам кашони, защото вали. Най-сериозната пречка обаче е, че количката ми е на поправка, защото ми се отчупи огледалото за обратно виждане и аз не мога да го оправя, защото за това са необходими машини и прочие, а аз това не го мога, защото нямам такива работи. Никога досега през живота ми не ми се беше отчупвало огледалото за обратно виждане, защото аз имам количка вече 28 години, защото аз съм работлив и мен хората ме уважават, защото съм работлив.

Сервизът за поправка е на Острова и има машини, а онзи, който работи в сервиза и има машини, се казва Бош-Мойш Ян и той е един такъв, дето като казва името си Бош-Мойш Ян, той не го казва, а го изпява „Бош-Мойш Ян“. Изпява го с мелодия „Бош-Мойш Ян“. Но иначе е работлив и хората го уважават, защото той има един син, който е такъв един болен, има елипсия и Бош-Мойш Ян трябва да се грижи за него, защото елипсията е такава болест, за която трябва да се грижиш.

Неговият син се казва Бош-Мойш Ян младши.

И двамата са ми в тетрадката, защото аз имам три тетрадки. Едната се казва „Лични имена“, другата се казва „Фамилии“, а третата се казва „Починали“. Там си записвам всеки, когото познавам, защото ако не си запиша кого познавам, то тогава как бих могъл да знам кого познавам, нали така?

Точно така.

Бош-Мойш Ян и Бош-Мойш Ян младши са ми в тетрадката „Фамилии“ и под буква Б, и под буква М, защото човек никога не знае какво и как ще му потрябва. И прочие.

В тетрадката „Лични имена“ имам много лични имена. Най-много са Петеровците. Имам 31 Петеровци, но един е Петър, записал съм го обаче и него при Петеровците, защото той не е чех, а унгарец, защото, когато се родил, го записали в Документите като Петър, защото въпросният записвач пропуснал второто Е, но тогава все още беше Чехословакия, така че това не беше пречка, че е написал Петър, сега това би било проблем и биха го привиквали, защото на словашки е Петер. Или би трябвало да го поправи.

Защото това е задължително.

Най-добре е да станеш писател тогава, когато вали, защото тогава и без това не събирам кашони, защото тогава гаднярът Къркан в пункта за изкупуване не ги приема, защото били мокри, а на другите ги приема, нищо че са мокри, Къркан гаден. На другите им ги взема, например на оная циганска тъпанарка Ангелика Едешова, на нея й ги взема, макар че са мокри. Но аз знам защо. Защото, когато дойде тъпанарката Ангелика Едешова, той пише една бележка „Веднага се връщам“, но не се връща веднага, защото той там се заключва в Канцеларията с тъпанарката Ангелика Едешова и прави с нея сексуални работи. Затова на нея й приема и мокри, а на мен не иска да ми вземе мокрите, ами добре, нека не ги приема. Ще види той. Ще бъде издаден и относно това ще бъде привикван. Но на мен ми е все едно, аз съм работлив и винаги ще си намеря и друга работа, например аз съм писател.

Да бъдеш писател затуй е много тежко, защото от това боли ръката. Само че на мен това ми го предсказаха: „Ще напише „Книга за гробището“.

(…)

Мразя когато ми казват „Ей, Момче“, защото аз не съм никакво момче, аз съм вече почти на 44 години и съм уважаван и работлив, макар че не би трябвало да бъда, защото аз съм на инвалидна пенсия относно бъбреците и освен това имам и една такава болест, която си има и име, но аз не съм на инвалидна пенсия заради нея, тая болест си я имам просто така. На мене вече няколко пъти ми повишаваха инвалидната пенсия, защото мен хората ме уважават.

И прочие.

Многократно например хората искат да им откарам нещо на количката или да им докарам, така че им откарвам или докарвам, макар че аз не би трябвало да вдигам тежки предмети, защото това е много вредно. Аз трябва да бъда много старателен относно своето здраве, защото аз съм на инвалидна пенсия, тъй че трябва да бъда здрав, защото иначе щях да съм болен, а това е много опасно.

Затова водя много здравословен начин на живот, много се движа на въздух, а вечер ям само лека вечеря.

Крайниците ми не подпухват. През зимата нося топли долни гащи. Едните топли долни гащи се казват Panter, a другите Trikota. Tоплите гащи, които се казват Panter, имат на крачола избродирано животното пантера. Гащите, които се казват Trikota, нямат избродирано животно.

Тежките предмети обаче трябва да си ги разтоварят сами, защото на мен ми е строго забранено, дори и когато хората ме молят. Когато я имаше Комунистическата партия, тогава почти само аз в Комарно карах предмети, но откакто Комунистическата партия я няма, и някои магазини също карат предмети. Но някога бях единствено аз и още неколцина. Може би затова някои ми казват „Ей, Момче“, защото аз не съм много голям, защото много много не пораснах, защото имам такава една болест, която си има и име и при която не се бръснеш, нито пък растеш. Само че защо ми трябва да раста, когато вече съм почти на 44 години, а тогава вече никой на света не расте. Нали така?

Точно така.

Но макар че не съм пораснал като другите по света, аз въпреки това положих от името на целия клас Пионерската клетва, защото аз бях напълно нормален и продължавам да съм и сега, аз не съм някакъв дебил, защото ходих в нормално училище, а не в Специалното училище, където ходят дебилите, защото аз не съм някакъв дебил. Затова положих Пионерската клетва.

Пионерската клетва е прекрасна.

Аз я произнесох на подиума в Дома на профсъюзите в Комарно[1] от името на целия клас, произнесох я само и единствено аз и до днес си спомням цялата Пионерска клетва. Другите не я помнят, макар че ходиха по всякакви други училища, а аз я помня, защото аз всичко помня, защото имам много интелигентност.

На Пионерската клетва с мен дойде дядо ми, когото наричахме Отата, защото когато разбра, че с мен никой не иска да дойде, тогава се ядоса и каза, че Онези там, горе следят и който не отиде, после ще бъде привикван. Така че дойде с мен, за да не бъде привикван. Когато приключи Пионерската клетва, отидохме до сладкарницата с д-р соц-полит.н. Гунар Карол и с Даринка Гунарова.

Вчера видях Даринка Гунарова.

В сладкарницата ни заведе Oтата, защото произнесох Пионерската клетва, а това беше нещо голямо, така че отидохме в сладкарницата и се почерпихме там с най-различни сладкиши и сокове.

Само че най-сериозният проблем беше, че аз получих такава пионерска връзка, която не беше точно червена. По-скоро беше една такава оранжева. Но пък не се мачкаше и по краищата не се разнищваше. Само беше по-различна от всички останали в класа. Аз съм си я опаковал в салфетка и освен това съм я сложил в кутия и понякога много си мисля за това. Защо не беше нормално червена, а по-скоро оранжева. Но пък нямаше нужда да се глади. Само че не беше като другите пионерски връзки на света.

Омама ми каза, че ако искам, ще ми ушие такава пионерска връзка, която е нормално червена и се намачква и се разнищва по краищата, но аз се изплаших, че Омама иска да направи нещо такова, което е забранено, защото това не беше много позволено, хората просто така да си шият пионерски връзки. Защото тогава всеки би могъл да си ушие пионерска връзка, и даже две и нямаше да има ред в това. Защото тогава  можеше да си ушие пионерска връзка и този, който никога през живота си не е бил пионер, и той би могъл да има пионерска връзка, а това вече би била пълна катастрофа.

Само че Омама беше шивачка на мъжки дрехи, относно това си мислеше, че й е позволено да шие пионерски връзки.

Ние наричахме баба и дядо Омама и Отата, но само вкъщи, защото би било странно, ако ги наричахме Омама и Отата пред хората, защото аз не познавам никой друг на света нито в Комарно, който да се казва Омама или Отата. Защото това е немско, а ние сме словаци.

Само че нито Омама, нито Отата бяха немци, и те бяха словаци, само Омамината баба беше унгарка и се казваше Чонка Естер. Това на никого не се харесваше. И на мен не ми харесваше. Омама четеше немски детективски истории и освен това на немски, само че трябваше да си ги опакова във вестници, защото Отата се боеше, че заради това би могло да се случи нещо лошо, защото историите бяха от една, която заминала в емиграция в Германия. Казваха се „Алън Уилтън“. Бяха в списания. Имаха и подвързии. На подвързиите имаше всякакви фотографии с най-различни хора. Аз гледах фотографиите, докато Отата не заповяда да бъдат подвързани във вестници относно непрозрачността.

Омама винаги ми разказваше какво точно върши Алън Уилтън, защото той беше детектив. Много го обичах, защото винаги решаваше всички случаи и беше много скромен. Най-скромен беше винаги относно жените.

Понякога фотографиите бяха цветни. Само че аз и тогава не ги разбирах, защото аз не разбирам немски, защото аз за такива глупости нямам време, аз знам да говоря словашки, защото аз съм словак, и унгарски, защото се научих,  макар че това не се налагаше, защото сме в Словакия, защото аз имам много интелигентност.

(…)

Ние и вкъщи бяхме много скромни, защото бяхме парично бедни относно това, че мама беше на инвалидна пенсия, а Ивана ходеше на школи по пиано, така че бяхме много скромни и татко носеше от училище различни остатъци, например зеленчуци, защото той беше учител относно трудовите дейности и преподаваше и в училищната градина, така че често имахме зеленчуци, които донасяше вкъщи, защото бяхме много скромни.

 След това винаги на обяд пресмяташе колко ни е струвал обедът. Защото зеленчуците от училищната градина бяха безплатни, така че всички се радвахме, че обедът ни е излязъл безплатен.

И аз се радвах.

Защото зеленчуците са много здравословни.

Но най-здравословен е кефирът, защото е много здравословен.

Ние вкъщи винаги си правехме домашен кефир относно доброто храносмилане, защото това е много здравословно. Баща ми винаги казваше, че кефирът е измислен от монголците и от това може да се види, какъв културен народ са те, защото са измислили кефира. И не само кефира, но и са изгонили от Монголия унгарците, защото унгарците никой на света не ги обича, защото са унгарци. Словаците всички на света ги обичат, защото са словаци.

Защото словаците са най-добри на света и словашкият език е най-красивият на света.

Това го учихме и в училище, и по телевизора го казваха, че словашкият език е най-красивият на света.

Това се знае относно туй, че словашкият език има меко „л“. Мекото „л“ е най-красивата буква на света, защото е много красива. Например чешкият език не може да бъде най-красив на света, защото няма меко „л“. Затова най-красивият език на света е словашкият език, защото има мекo „л“.

Най-смешният език на света е унгарският.

Това се знае относно туй, че ако някой каже нещо с унгарски акцент, то това е много хумористично и всички добре се забавляват с това. Защото това е много смешно.

И аз много се забавлявам с това, защото това е много смешно. Единственият човек на света, който не се забавляваше, беше Алф. Невери, но той не се забавляваше с нищо на света, което беше хумористично, защото той не разбираше от хумор. А при това унгарският е много хумористичен.

Алф. Невери беше обаче много странен относно националността, защото той си пишеше в Документите националност: келтска. Аз не знам дали нещо такова е разрешено да се пише, защото аз не знам кои пък са тия келти и какво правят в Словакия и прочие, така че аз не знам какво и как. Защото той си пишеше в Документите националност: келтска. Това беше много странно. Може би затуй си пишеше, защото не знаеше от каква националност в действителност е, защото никой не му е казал. Защото все пак той имаше едно такова унгарско име и може би просто не е искал да си мислят за него, че е унгарец.             Макар че Ивана ми каза, че Алф. Невери бил словак, аз не съм някакъв си дебил, че да повярвам, ами че ако той беше словак, то тогава защо ще пише в Документите националност: келтска.

Нали така?

Точно така.

Защото всеки словак е горд от това, че е словак.

И аз съм горд от това, че съм словак.

Само че най-сериозната пречка е, че бабата на Омама е била наполовина унгарка и се е казвала Чонка Естер, относно което ние вече не сме такива едни най-добри словаци. Защото най-добрият словак на света беше моят дядо от Детва[2], защото там са най-добрите словаци на света.

Сега в семейството най-добрият словак на света е братът на татко Самуел Тале, който е от Детва. След това Валента Анка и Маргита. Ивана е много лоша словачка и всеки се срамува заради нея.

И аз се срамувам заради нея.

Иначе в нашето семейство всеки беше много добър словак, освен бабата на Омама, която беше наполовина унгарка и се казваше Чонка Естер.

Освен това и чичо Ото не беше много добър словак, защото той искаше без оглед на националните отношения да помогне на човечеството относно гъбите, само че той беше нервно инвалиден, така че при него това не беше задължително, защото тогава това още не беше задължително.

Аз имах само словаци за приятели, но аз нямах много приятели, защото имах само един приятел, а той беше унгарец. Защото неговата майка беше унгарка. Тя имаше такива едни дълги коси, които, когато бяха спуснати, стигаха до края на полата.

 Тя беше странна не само относно дългите коси, но и относно това, че те с Тонко бяха безсъпружески, защото нямаше съпруг и беше свободна, защото не беше омъжена. Освен това дружах още и с Даринка Гунарова.

Преведе от словашки: Величко Панайотов

Преводът е направен по: Tále, Samko. Kniha o cintoríne. Levice: L.C.A, 2002, 11-16, 41-43.

 

Самко Тале е псевдоним на словашката писателка и театрален режисьор Даниела Капитаньова (1956). Освен с художествена литература и театър, Даниела Капитаньова е професионално свързана и с радиото. Води семинари по творческо писане в Университета „Константин Философ“ в Нитра.

На литературната сцена тя се появява сравнително късно именно с романа „Книга за гробището“ (Kniha o cintoríne, 2000). Действието в него се развива в Комарно – родния град на авторката, в който е локализирана и най-многобройната унгарската общност в Словакия. Подкрепа за издаването на ръкописа Даниела Капитаньова получава от издателя Коломан Кертес Багала, на когото изпраща своя текст, подписан с името на главния герой Самко Тале – около 40-годишен бавноразвиващ се мъж. Чрез наивния поглед на детето във възрастния авторката разказва за близкото минало и за годините веднага след демократичните промени през ‘89 г. Критиката на съвремието в романа се реализира ненатрапчиво, с чувство за хумор. В немалка степен успехът му се дължи, разбира се, на оригиналния сюжет, но и на автентичния език на героя. Даниела Капитаньова е автор на още два романа, пародиращи детективския жанр.

Публикуваният тук откъс е от споменатата „Книга за гробището“, която до този момент се радва на 5 преиздания и е преведена на над 10 езика.

[1] Комарно – град в Южна Словакия, край който се сливат реките Дунав и Вах. – Бел. прев.

[2] Детва – град в Централна Словакия, останал сравнително изолиран до средата на ХХ в., в резултат на което се възприема като средище на традиционната култура. – Бел. прев.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s