Личен пътеводител по Прага

Мариуш Шчигел

бр.37/2020

 

Maриуш Шчигел по време на визитата му в България през 2018 г., свързана с представянето на книгите му „Готланд“ и „Направи си рай“. Фотография.: Архив на Полския институт

На пощата врагът не спи

ул. „Политически затворници“, Главната поща, ул. „Индржишска“

Помня, че когато започнах да вниквам в чешкия микрокосмос, всяка нова, непозната ми дотогава мисъл или нов възглед за мен бяха откровение. Блаженството на новопокръстения! Тогава не ми се налагаше да уча наизуст тези чути или прочетени изречения, те сами се настаняваха в ума ми и си стоят там и до ден днешен.

Едни от първите бяха от интервюто река с Вацлав Хавел „Задочен разпит“:

„Който се държи прекалено сериозно, винаги се излага на опасността, че ще изглежда смешен. Който умее да се смее на себе си, няма защо да се бои, че ще стане за смях“.

Главната поща.
Фотография: Филип Спрингер Към книгата на М. Шчигел „Личен пътеводител по Прага“

За подписването на Харта 77 те заплашвал не само затвор, но и болезнени репресии. На децата на опозиционерите например им забранявали да учат в гимназия, затова били обречени на професионално-техническо училище; интелигентите ги изхвърляли от работа и изборът бил да работят като огняри в котелно или да мият прозорци. Освен сериозните инициативи някой измислил  и едно антирежимно движение, към което хората не се страхували да се присъединят.

А както са доказали чехите, от какво никога не ги е страх? От смеха.

Сдружението за по-весело настояще предложило Крос по улица „Политически затворници“ за освобождаване на политическите затворници. С девиза „Днес ние бягаме за вас, утре вие за нас“. Всяко тичане започвало след работа, в седемнайсет часа. По улица „Politických vězňů” тичали и жени с пазарски мрежи и деца, взети от детската градина.  За няколко месеца в акцията взели участие повече от хиляда души.

Веднъж Хавел на въпроса по какво се е отличавала антисистемната опозиция в Чехословакия от тази в ПНР, отвърнал: Ние бяхме по-малко, но бяхме по-забавни.

Всеки крос на Сдружението за по-весело настояще завършвал при Главната поща на улица „Индржишска“ 14 – някои на финала пускали в пощенските кутии поздравителни писма за затворниците.

Главната поща е една от най-красивите пощи в света. Неоренесансовата сграда от 1874 година има голяма зала със стъклен покрив – някога това бил вътрешният двор за дилижансите на ведомството. На стените ще видите сецесионни сграфито с богати флорални мотиви, а също така с фигури, символизиращи работещите в пощите. Над тях са изписани красиви пощенски девизи, например: „Свързваме всички народи на света“ или „Свързваме вашите мисли и труд“. Създател на декоративните фрески е художникът Карел Витезслав Машек. Тази забележителност е важен съобщителен център, а врагът – както се вижда и в наше време – не спи.

Свят или прозорец към света?

Кафене „Славия“, ул. „Народни“ 1

 Помня как преди двайсет години за пръв път се озовах в негo. Бях зашеметен, защото такова кафене не са имали, а и сега нямат нито Варшава, нито дори Краков. Толкова просторно, с изключително изпипан интериор в стил арт деко, но преди всичко с такава гледка. Ако седнеш точно срещу големите прозорци, може да видиш една от най-красивите пощенски картички на Европа, само че live. Храдчани с подчинилата им се Вълтава, особено след залез слънце, струва ми се остават завинаги в спомените на всички и още не съм срещнал някой, който да пренебрегне този пейзаж. Но дори ако в кафенето няма свободни места с изглед към реката и Храдa, може да седнеш с гръб към тях и през едни други големи прозорци да съзерцаваш стените на Националния театър, които чехите с уважение наричат Златния параклис. От кафенето няма как да обгърнеш с поглед цялата постройка, прекалено близо е. Точно затова винаги имам чувството, че сякаш общувам почти интимно със сградата на театъра. А тъй като по оживения Национален булевард и по още по-пълното с хора крайбрежие непрестанно сноват туристи, когато седя в „Славия“, чувствам, че се намирам в един от центровете на света. Където се пресичат някакви абсолютно необходими за организма на Европа артерии.

Тук е най-добре да си отговорим на въпроса на чешкия философ Антонин Кошик: дали кафенето е свят, или прозорец към света? „Това, което е навън, което не е част от кафенето, е хаос. Сибир, гадно време, дъжд и лапавица, безсрамна жега, изненадващ порой, бързане или бавен ритъм, а значи време, от чиито мрежи не може безнаказано да се измъкнеш“.

Светът на хаоса срещу света на кафенето. През 1884 година, когато „Славия“, намираща се на партера на неоренесансовия дворец на Лажански, е била предадена за експлоатация, Народни дивадло вече е съществувал от една година. Възстановен след пожар, театърът се превърнал в още по-голяма гордост за чешките патриоти, отколкото преди трагичното събитие. Първата му сграда я строили в продължение на тринайсет години с волни пожертвования, а тя изгоряла два месеца след като театърът отворил врати. За възстановяването му отново дарявали пари всички: от селяните до благородниците, своята лепта дал и император Франц Йосиф I, дори руският цар. По обяд кафене „Славия“ бързо се превърнало в естествен „бюфет“ за актьорите и певците от Националния, а вечер – за публиката, която чакала представлението.

Големият поет Владимир Холан през двайсетте години на миналия век написал, че „човек изпитва тук блажено спокойствие като в каюта насред Тихия океан. Страниците на вестниците се издигат и леко шумолят. Изпадаш в нещо като полусън, в който нахлува келнерът“. През трийсетте години великият поет Ярослав Сайферт често седял с приятели до прозореца, който гледа към булеварда, пиели абсент. „Беше кокетство, тръгнало от Париж“, написал той.

В стихотворението „Кафене „Славия“ той разкрива, че през тайна врата откъм крайбрежието в кафенето влизал Аполинер и в негова чест вдигали тост с абсент, „който е по-зелен от всичко зелено“. На стената зад ъгъла – който вече е бил в „Славия“, знае къде – е окачен големият портрет на Виктор Олива „Пиячът на абсент“ отпреди сто години. Той краси кафенето едва от осемдесетте години, но за новото поколение постоянни посетители вече е неразривна част от това място. Прозорец към загадъчното минало. Преди това „Славия“ я красяла друга картина на Олива – „Майка Славия“. Защото кафенето е било наречено именно на майката на славяните.  Не минала през консервация и била изпратена на пенсия в склада.

Тук години наред имал своята прочута маса Иржи Коларж – важен за чехите поет, драматург и художник. Той с удоволствие цитирал поета Пол Валери, че кафенето затова е измислено, та хората да се карат в него, ала когато си тръгват оттам, да си кажат: „До утре!“. Тук през 1953 година седемнайсетгодишният лаборант Вацлав Хавел, който работел при изобретателя на меките контактни лещи професор Ото Вихтерле, се запознал с бъдещата си жена Олга Шплихалова, която тогава била момиче, което лови бримки и ходи на актьорски курс.

Тук през 1977 година дисидентът Вацлав Хавел донесъл Харта 77 и едни смелчаци сложили първите подписи под нея именно в „Славия“, а не на някое скришно място. Хартата не била замислена като нещо тайно и я подписвали хора, преследвани от властта.

Тук през 1997 година президентът Вацлав Хавел дошъл да провери как е извършена реконструкцията на кафенето, за която той самият се борел. О, да! Президентът на Чешката република е бил активно ангажиран  със спасяването на „Славия“.

През 1991 година Държавната гастрономическа компания, която управлявала „Славия“, се отказала и я затворила. Преди това, през осемдесетте години, позволила да бъде унищожен оригиналният интериор на помещенията и ги обновила в стил, който нямал стил. Затова ръководството на филмовото училище, което през шейсетте години било получило двореца на Лажански (над „Славия“ са следвали Агнешка Холанд и Емир Кустурица, а лекции са чели Милан Кундера и Иржи Менцел), дало кафенето под наем на американска фирма от Бостън… за петдесет години. И „Славия“ била затворена. В Прага се говорело, че американците изобщо не искат да правят кафене в това атрактивно заведение.

Най-сетне през 1993 година президентът Хавел започнал да разпространява петиция: ако фирмата не отвори „Славия“ – „традиционно място за срещи на пражки интелектуалци, младежи и по-възрастни хора“ – с това си поведение „ще унищожи положителното отношение на пражката интелигенция към капитализма и Съединените щати“.

Група граждани дори нахлула в празното заведение и започнала протест под наслов „Няма да дадем „Славия!“. След перипетии и съдебни процеси американската фирма изгубила кафенето и през 1997 година, след четири години ремонт, то било отворено отново от чешка фирма. С грижливо възстановен вътрешен интериор от трийсетте години. Който по нищо не отстъпва на парижкото кафе „Ла Купол“.

Преди Чехия да влезе в Европейския съюз, отидох в „Славия“ на среща на журналисти с бившия вече президент Хавел, но се притеснявах да го доближа. Не лъжа, не знаех какво бих могъл да му кажа. (Четири години по-късно театърът „Дивадло Хуса на провазку“ в Бърно поставяше текстове на Хавел, допълнени с мои. Получих покана за премиерата, домакините ме уверяваха: „Господин президентът се радва, че ще се запознае с Вас“, но аз не отидох на представлението „Circus Havel“ не толкова от притеснителност, колкото от неувереност. Все още не знаех какво бих могъл да кажа на господин Хавел. Сега съжалявам.)

В „Славия“ съм водил много разговори за книгите си. Първо събеседниците ми я избираха като място за среща. После аз предлагах да се видим там. Сякаш бях завладян от изречението: „Ако някъде се е концентрирала чешката мисъл, то това е точно тук, в „Славия“.

Тук за пръв път опитах и абсент. Ако го пия само с лед или захар, винаги за час-два ми действа зле на гласните струни. Прекалено е силен! Но в „Славия“ зелената напитка я предлагат по свой начин: една трета абсент и две трети шампанско. Според предпочитанията – сухо или сладко.

В кафене „Славия“ винаги водя на коняк родителите си, когато ходим в Прага. Особено след представление в „Латерна Магика“, където гледаме танцови спектакли. Това е онази сграда от стъкло и стъклени тухли от 1984 година, появила се сто години след раждането на „Славия“. Те се издигат почти една срещу друга.

Като стил са си чужди, делят ги няколко епохи, но както и с екземпляра за рецензиране,  обединява ги едно:  и в кафенето, и в театъра влизаш с очакване. Какво ли? Може да не ни е много ясно какво. И точно това е най-приятното.

Превод: МИЛЕНА МИЛЕВА

 Mariusz Szczygieł, Osobisty przewodnik po Pradze, Warszawa: Dowody na istnienie, 2020.

Мариуш Шчигел (р. 1966) е водещ полски журналист (ученик на Ханна Крал), писател, университетски преподавател. Основател е на Института за репортаж и заедно с Войчех Тохман на издателството „Доводи на истнение“ („Доказателства за съществуването“). Два пъти носител на Нике” – „Нике” на читателите за романа „Готланд“ (2007) и  на двойна награда „Нике” (Основната награда и тази на читателите) за книгата с репортажи „Няма“ (Nie ma) 2019, която предстои да излезе в изд. „Парадокс” в превод на Милена Милева. „Готланд“ е удостоен и с Европейската награда за литература (2009).

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s