Завладяването на Лева

Виктор Хорват

бр.37/2020

Виктор Хорват. Фотография: Сашо Алушевски

— Какви, за бога, ги вършите, Жолти? — разкрещя се на моя приятел Ищван Ковач, когато ни настигна с началото на полка. — Завзехте ли казармата? Докладвайте.

— Позволете да доложа, не можахме да я намерим.

— Тия ги дрънкай на хуя ми, ясно ли е, синко? Как така не я намерихте?

— Бачо Ищване, според руското разузнаване казармата трябва да се намира на ул. „Бобулова“, тук, покрай главната улица. Но тук има жилищни сгради, нали виждате.

— Мамка му курвенска на тоя живот. А къде са другите две роти?

— Позволете да доложа, обикалят съседните улици, търсят казармата. Вижте, тук на картата…

— Баси, лейтенант Жолти, вдигнали сте на крак целия град. Сигурно сте вдигнали вече и казармата, щото и тя трябва да е някъде тука и чуват що за лунапарк е пристигнал посред нощ. Чортовска мълния да покоси със сяра шибаното разузнаване на шибаните руснаци. Вече е два след полунощ. Мамка му.

Другарят командир беше прав, защото лампи вече светеха из целия град, пред къщите се събираха все повече и повече хора, по пижами, по чехли и по нощници пристъпваха от крак на крак пред портите и по тротоарите, гледаха минаващите по улицата танкове, хващаха дръжките на дрънчащите прозорци, отваряха прозорците, после ги затваряха, после пак ги отваряха.

Подполковник Ковач седеше край пътя и се ядосваше.

— Какво да ви правя сега, говеда такива? Да пратя целия полк да тършува из града, дано до сутринта се появи шибаната казарма? Или да сложа малка обява във вестника: „Търси се казармата“? Или да чакам да се появят насреща сто и шейсетте Т-34 с ръждивите си оръдия и да ви надупчат задниците? Кажи ми, синковецо, какво, по дяволите, да ви правя? Да се обадя по телефона на справки?

По пътя приближаваше джип, отначало помислих, че командирът на придружаващия ни отряд стрелци идва да разговаря с подполковника.

— Вижте, бачо Ищване, идва някой от Залския полк.

— Виждам, синко. Ама идва от обратната посока. Откъм града. И няма бяла лента, нали така. Този не е от нашите.

И другарят подполковник пак беше прав. Газката спря, от нея слезе симпатичен чичко с побелели слепоочия, униформата му беше по-друга от нашата, отдаде чест и се представи на словашки, но Ищван Ковач не разбра какво му казва.

— Кой е този военен? — попита ме.

— Позволете да доложа: казва, че се казва Павел Хобот и е подполковник по ранг.

— Ясно, синко. Кажи му аз кой съм.

— Вече му казах, другарю подполковник, и той каза, че знае кой сте, точно затова е дошъл. Той е командирът на 64-и танков полк в Лева и моли да спрем моторите до сутринта, за да може населението да се наспи, че утре е работен ден. И да заповядаме с него в казармата.

Сутринта на 21 август

Ама че срам. Такъв позор не е изпитвала никоя армия: врагът да ни посочи какво търсим. Другите обекти все пак ги намерихме, докато съмна. Заехме милицията, сградата на националния комитет, сиреч градското кметство на унгарски, а на съветски — съвета; превзехме пощата, железопътната гара и доброволните отряди, сиреч доброволните отряди. На главния площад бяха съсредоточени толкова означени с бяла линия бойни машини и FUG, че гражданите на Лева, които бяха взели да излизат от къщите си, ходеха със зяпнали уста, вероятно мислеха, че още не са се събудили. А аз ги гледах смело и отвисоко. Нека видят какво значи унгарска армия. Сигурно и Юли се е събудила вече. Как ли ще се гордее с мене. Цяла нощ бяхме на крак, но си заслужаваше. Такъв е войнишкият живот. Нали така, граждани на Лева, такова нещо не сте виждали досега, мислех си доволно.

— Виждал съм такъв през ‘38-а — провикна се към мене някакъв чичко словак. — Виждал съм унгарски танкове на площада. Ама след това се разкарахте на майната си. И сега ще се разкарате.

Викай си ти, мислех си аз. Ще дойдат тук достойните унгарци, когато градът се събуди, и ще окичат танковете с цветя. И самосъзнателни словашки работници, кооперативни селяни и съюзената с тях интелигенция, градящите социализма комунисти, които ще ни благодарят за оказаната интернационална помощ, и усмихнати, с цветя в ръцете, ще ни прегърнат. И наистина, пред нас се издигаше паметникът на освобождението, на който момиченце поднася цветя на войника освободител от Червената армия, с танк зад себе си, а майка му не само че не се страхува, ами подтиква детето към съветския войник. Е, сега ние сме освободителите, точно както съветските войници през ‘45-а година.

— Същите сте като руснаците, вървете на майната си! — извика някакъв унгарски левент от единия край на площада и избяга.

Сутринта в осем ме заведоха в казармата да превеждам. Всичко вървеше гладко, защото никой не ни се противопостави. Завзехме склада с мунициите и гаражите, склада с горивото, от войниците най-напред иззехме личното въоръжение, после им върнахме една част, защото другарят Ковач искаше да организира общ патрул, за да види и населението, че се борим за революцията в братско единство с чехословашката народна армия.

Подполковник Павел Хобот свика офицерски съвет в столовата на казармата. По молба на нашия командир.

— Другарю Хобот — каза му подполковник Ковач, — тук виждам само двайсетина души. А казармата има поне шейсет души личен състав. Останалите защо не са тук?

— Не съм издал заповед да дойдат. Само тези, които проявиха любопитство.

— Които са проявили любопитство?

— Тук са тези, които искат да узнаят преди другите какво искате от нас. Които са любопитни да ви видят. Някои се върнаха да си доспят.

— Що за социалистическа армия е това? Къде е дисциплината?

— Изпълняваме заповедите. Президентът на републиката Свобода например в обръщението си тази нощ даде заповед да не стреляме по вас. Аз изпълнявам заповедта, хората ми също.

На събранието другарят Ковач каза на военните, че сме дошли като приятели и ще им помогнем да разгромят контрареволюцията, и помоли да организираме съвместен патрул, заедно да се погрижим за спокойствието на града и за осигуряване на снабдяването му. Местните военни седяха, слушаха, гледаха, един си чоплеше ноктите, друг беше извадил цигара и я пъхна зад ухото си.

— Другарю подполковник — рече Хобот, така че да го чуят, — тук няма нужда да се грижите за спокойствието, спокойствие има. Имаше. Снабдяването е безпрепятствено. Ние сме танков отряд и не вземаме участие в патрулирането на града, това е работа на милицията, попитайте тях. Или на доброволните отряди.

— Ама ние сме от един и същ род войска. Трябва да има у вас някаква солидарност, другарю командир. Всички сме танкисти. И комунисти.

— Хм. За рода войска е вярно. Ама пак няма да патрулираме с вас. Ако искате, ще ви придружа до националния комитет.

Другарят Ковач изпразни казармата, обяви я за окупиран обект и забрани местните военни да я приближават, в девет часа отидохме в националния комитет, сиреч в кметството, за да говорим с местните ръководители: председателите на областния и на градския съвет, командирите на милицията и на доброволните отряди. Всички бяха словаци.

Завивахме из малките улички, аз седях зад командира на полка.

— Триста дяволи! Ти ли пееш, старши лейтенант? — каза, полуобърнат назад.

— Моля? А, да. Хич не се усетих. Само си тананикам.

— „Смело, другари, в борбата“?

— А да, това си тананиках, бачо Ищване. Вярно, хич не съм забелязал. Крале, херцози, графове, безделници и буржоа.

Докато стигнем, главният площад се беше изпълнил с хора.

В съвета

— Моля ви, не говорете едновременно — рече за кой ли път областният председател, — защото така доникъде няма да стигнем. Седим тука часове наред и какво знаем? Нищо не знаем. 

— Как да не знаем, сто пъти повторих, че става въпрос за интернационална помощ, за да ограничим контрареволюцията.

— Каква контрареволюция? — каза началникът на местната милиция. — Къде има контрареволюция? Говорите също като будапещенското радио. Нямаше нужда лично да идвате дотук, достатъчно щеше да е да го кажете по радиото, за да се посмеем едно хубаво.

На това място наистина се разкикотиха — всички: председателят на областния национален комитет, председателят на градския комитет, началникът на милицията, областният партиен секретар, градският партиен секретар, само подполковник Павел Хобот не се кикотеше. Сигурно защото му бяхме забранили да си стои в казармата. И унгарските офицери не се кикотеха, както и цивилните политсътрудници, които агитационно-пропагандният отдел на будапещенския партиен център бе изпратил, за да окажат помощ.

В прозореца се разби яйце, градският партиен секретар стана, поклащайки глава, отвори вратата на балкона, излезе и им извика да престанат, защото ще счупят прозореца. Според мен не го чуха, но от жестовете разбраха какво иска.

— Какво си мислите? Да не би да не ни стигат проблемите с унгарците? Преговаряме, за да си отидат барабар с танковете. Оставете ни на мира.

Откъм площада се дочуха гласове, които постепенно се усилиха, след което се оформиха в скандиране:

— DUBČEK, SVOBODA, TO JE NAŠA SLOBODA!

Партийният секретар затвори вратата на балкона, скандирането утихна. После изведнъж я отвори отново, скандирането се усили, пак я затвори и продължи ту да я отваря, ту да я затваря в неправилен ритъм, според дължината на сричките. Според мен това беше детинско, безотговорно поведение. Не го очаквах от възрастен човек, и то партиен секретар. Останалите словаци, разбира се, пак се разкикотиха.

Ищван Ковач пребледня, дълбоките сенки под очите му изпъкнаха още повече, а и аз ставах все по-унил; цяла нощ не бяхме спали, душа даваме за тях, а те се забавляват с някаква врата.

— Другари, разберете, веднага ще си тръгнем, щом възстановим реда.

— Вчера тук имаше пълен ред. Бъдете така любезни да си тръгнете и редът ще се възстанови.

— Ще си тръгнем, когато получим заповед.

— Заповед, а? От руснаците — каза началникът на доброволните отряди.

— Не е толкова просто.

— Не е, я. Това тук не е Русия. Това е Чехословашката социалистическа република. Суверенна, демократична държава, отгоре на всичко ваш съюзник. Кой би помислил, че ще ни нападнете. Извинете, но това е напълно неприемливо. Това е… Това е погазване на правото — възмущаваше се областният партиен секретар.

— Другари, от часове спорим — повиши глас Ищван Ковач, — така доникъде няма да стигнем. Моля ви, помогнете ни, нека решим заедно проблема.

— Е, добре. Кажете тогава какво искате. Оръжието е във ваши ръце. Вие дойдохте тук. Нека вървим докрай, другарю генерал.

— Не съм генерал, подполковник съм.

— Подполковник. Кажете какво искате, защо дойдохте посред нощ, да ни будите.

— Най-сетне. Смислено говорене. Моля ви, най-напред бихме желали да се срещнем с комунистите в Лева. Със съзнателните работници, с отговорните патриоти, които ни повикаха. С една дума: с представителите на народа.

Тук за момент се запънах при превода.

— Другарю подполковник, не е точно така… — опитах се да прошушна в ухото на командира.

— Какво ми шушукаш, старши лейтенант, шушукай на дядовия ти хуй. Превеждай всичко, както казах и толкоз.

Преведох, хората от Лева се огледаха надясно, огледаха се наляво, огледаха се един друг, после погледнаха и към нас, като към малоумни.

— Кого по-точно имате предвид, другарю генерал? С кого искате да разговаряте?

— Не съм генерал, а подполковник. С комунистите.

— Аз съм комунист. И доколкото знам, всички останали в тази зала. По-конкретно с кого искате да се срещнете в Лева, поименно? Ще ви помогнем да го намерите и ще го повикаме тук.

Останалите се кикотеха тихичко, Ищван Ковач стоеше напрегнат, бърчейки чело.

— С трудещите се. За да организираме институциите. И новото ръководство. И снабдяването.

— Ами тогава всичко е наред — рече председателят на местния национален комитет. — Институциите са организирани, ръководителите им седят тук. Ръководството е в техни ръце. Снабдяването е безпрепятствено. А трудещите се — кимна с глава към вратата на балкона, — а трудещите се са там навън. Заповядайте, идете да разговаряте с тях. Мога ли да ви предложа чаша кофола?

 

                                                                   Превод от унгарски: Светла Кьосева

Откъс от романа „Моят танк“, който предстои да излезе в издателство „Ерго“.

Виктор Хорват (1962) е писател и преводач, носител на Литературната  награда на Европейския съюз.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s