Принудително и доброволна митотворчество

Марко Ганчев

бр.36/2020

Поп Кръстю

Засипват ни толкова много клишета, ами добре че са виртуални. Защото при старата печатарска техника отпреди електронната ера клишетата се отливаха от цинк и се ковяха върху солидни дървени трупчета, за да издържат под ударите на преси и на валове. Ако ни замеряха с такива клишета, едва ли щеше да остане някоя здрава глава. Макар че не е сигурно дали същата тая глава сега по-лесно устоява на ударните импулси на електронните клишета откъм вътрешната й страна.

Най-масивното днешно клише е, че съвременникът ни бил претоварен от информация. Никога любознателният човек не е бивал принуден да полага толкова усилия, колкото сега, ако наистина желае да се добере до достоверната истина дори за самите факти, камо ли пък до техния смисъл в контекста на съвремието и на вечността.

Но нали с право е речено „Залудо работи, залудо не стой”, че и тоя нелек труд да разберем какво точно става около нас  обогатява трудовата ни квалификация. Например аз никак не съм сигурен дали с течение на времето ставам по-добър автор на текстове, обаче като преводач израствам неимоверно. Мога да превеждам на един дъх клише от предишни десетилетия в сегашно клише, както и обратно. Това, което сега се казва хибридна война, преди се наричаше идеологическа диверсия. Сегашните фалшиви новини се наричаха дезинформация. Имаше и контрадезинформация с професионални щатни контрадезинформатори. Хакери нямаше, но всичките тия труженици бяха доста нахакани.

На нормалния гражданин обаче, освен да превежда фалшивите новини в нормални, му се налага да храни и семейство. Махва с ръка и не му пука какви клишета и митове го засипват. Зарязва ги с надеждата, че и те ще го оставят на мира. Същото прави и нашият събрат интелектуалец, интелигент, творческа личност или както там още се самоопределя в зависимост от самочувствие или комплекс за малоценност, което е едно и също. И е прав нашият събрат по същата причина: жената, децата и т.н. Да, но горкият редови гражданин разчита точно на него, на хуманитариста, на интелигента, на мислещия индивид да му направи света по-разбираем. Нали нормалният гражданин за тая цел му отделя там някакъв доходец от своите данъци, колкото и да са мижави (и доходите, и данъците).

А през десетилетията, които се надпреварваха да затрупват мъдростта уж с информация, се видя, че нашите хуманитаристи приемат безкритично всички господстващи в тяхната епоха световни и местни митове и клишета. Още по-лошо: представят ги за свои собствени веруюта, независимо дали им вярват или не. За лишен път се убеждавам в тая печална истина, като прелиствам извадките от произведения на български писатели, с нужда или без нужда припявали потпури към арията на клеветата срещу възрожденския ни просветител и революционер поп Кръстю Никифоров от Ловеч. Дългогодишният изследовател на делото му Васил Колев ги е инвентаризирал с научно-библиографска цел, но мене, като човек от същата гилдия, те ме хвърлят в друг огън. Това, че и аз не съм писал подобни редове, е случайно, след като и в училище, и в университет са ми втълпявали за истина, че той е предателят на Левски, както че земята се върти около слънцето. Дори нещо повече – земята и слънцето са си материални предмети, докато поп Кръстю бе метафора за предателството изобщо.

Не бих могъл с лека ръка да упрекна младия поет от началото на 60-те години на миналия век Евтим Евтимов, че в стихотворението си „Пътеката на безсмъртието” описва как поп Кръстю се промъква през „камъни и ронлива пръст”, за да изглежда по-конкретно и убедително неговото пъклено дело. Учили го момчето, вярвало е. Добре, но момчето пораства и става партиен секретар на Съюза на българските писатели. Учили го, че Солженицин е предател, и момчето изключва свои колеги, като ги заклеймява доста по-гневно дори от попа в онова си стихотворение. Явно безкритичната вяра в старите митове води до същото и спрямо новите. Инерцията от старите те кара да препредаваш новите, все едно дали го правиш от инфантилност, от конформизъм или от най-прозаична кокошкарска корист.

В потока на литературния ширпотреб от 60-те или 70-те години плават неизмеримо голямо количество книжни лодчици с антипредателски опуси като тия на наивните Христо Банковски и Пламен Цонев например. Върху крехките рамене на Дамян Дамянов не за пръв път стоварва своето тежко бреме енергичната казионност, тъй като това бреме вече е станало трудно за носене дори от охранените й здравеняци.

Не ще и дума, че Венко Марковски не е изпуснал случая да заклейми предателя не само без пълни членове, ами изобщо без никакво членуване както на съществителни, така и на прилагателни. При това според него предателството било извършено „с попска похот”.

За разлика от него, пролетарският поет Д. И. Полянов е постигнал естетически напредък:

Замълчете, о търгаши,

наш е Левски, наш,

и бесилката е наша,

а предателят е ваш.

Като изключим римата наш-ваш, това е една доста прилична строфа. Навремето гуруто на левичарската литература в България Георги Бакалов издава цяла брошура, озаглавена „Пролетарски поет ли е Димитър Полянов”. В нея казва, че преди това трябва да се зададе въпросът дали изобщо е поет. Куплети от тоя род показват, че е поет поне във формата и поне тук, но пък не му е провървяло в съдържанието. Между скоби, самият Полянов бе въздигнат до мита на жив класик през първото десетилетие на социализма, та чак родният му Карнобат бе прекръстен на Поляновград. Ясно става кой може да лансира фалшиви митове: тоя, който може да прави административни деления на страната.

Дори талантливият епиграмист Васил Сотиров не е останал настрана да не отскубне някой косъм от многострадалната брада на попа. При неговото стихотворение в сп. „Читалище” поне мрачното предателство бива надвито от озарението на една „руса светлина”.

Най-тягостно за разбиращия читател е да зърне сред баналния калабалък и съчмалък на хайката свой зачитан и препрочитан поет като Иван Цанев например. Но да не бързаме с присъдата „как и той е можал”. Първо, никак не е лесно, ако не дори и невъзможно, и най-големият поет да надмогне лесно невидимия литературен салон на своята епоха. Освен това талантливият често бива подмамен да следва, дори само заради самоцелната красота на израза, някое свое видение, както в случая е светлината, която капе от жълтата влага на лампите край паметника на Апостола. Може някои и от другите поети да са го правили безкористно, но тоя го прави и талантливо, та още по му е простено. Поетът в края на краищата е в правото си да се заблуждава, както пък по-силните от него са в правото си да го заблуждават.

При прозаиците, разбира се, работата е по-прозаична. Разказите с патриотична тематика,  или откъсите из романи от същия сегмент, изобличават почти по един и същ начин черното предателство на попа, загърнато в черното му расо. Безкритично живописват баналната официозна версия и Камен Калчев, и Крум Григоров, и Ангел Каралийчев, и Стефан Дичев… Единствено май все пак на Радой Ралин му е просветнала писателската интуиция, че Левски иска среща с попа, за да изслуша и него, да не би човекът да е набеден.

По-странното е защо и след възстановяването на историческата истина труженици на художеството водят ариергардни боеве, когато клеветата отдавна е офейкала от бойното поле. За научните труженици от по-ниските ешелони това е по-разбираемо, ако са получили научни звания и преподавателски позиции навремето,  задоволявайки се с популяризация на припознатите официални клишета без амбиция за научен принос в тяхната област. Тружениците на художеството, които още са подвластни на инерцията, се смятат привилегировани да я поддържат и по-нататък чрез тезата, че литературното произведение не е длъжно да следва достоверно историческите факти. Това е вярно, но то не ти дава право да измисляш сам уж достоверни факти, каквото правят Константин Илиев във „Великденско вино” и Милен Русков във „Възвишение”. Демек може за предателството попът да е оневинен от науката, ама ха да ви видим как ще го оневините, като измислим, че е плащал надниците на дюлгерите при строежа на новата си къща с дребни монети от черковните подаяния. Нищо че не е и строил къща. Брей да му се не види, и ние сме учили теория на литературата – художествената измислица при историческата тематика е допустима, но не и в разрез с типологията на героя и с реалиите на епохата.

И без това животът ни отрупва с насилствени митове, хайде поне доброволните да ни пощадят малко…

Февруари 2020 г.

Коментар в сложения под печат сборник „Приносът на писатели и поети в оклеветяването на поп Кръстю“. Съст. Васил Колев. Изд. „Чернат“.

Вашият коментар

Filed under Памет и мит

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s