В часа след синята мъгла

Пламен Дойнов

бр.36/2020

На моста – гледам – същите деца

почти отпреди 50 години,

но този път не пускат книжни лодки,

а гледат в телефоните си с бистри,

отнесени по друг живот очи.

Опитвам се сред чистите лица

да се позная – като рак пустинен

гръбнак поклащам, правя се на кротък,

подбирам най-послушните си мисли,

а в мене дяволи катран разплискват,

но се опитвам да не ми личи.

Не е носталгия – това е скръб

по още невъзникналата памет

за всички несъздадени неща –

блестят на дъното на телефона.

Деца, деца, какво се крие там?

Не е ли призрак от семейна сцена?

Или е връхчето на млечен зъб,

над който феята стърчи бездомна?

А може би – захвърлен речен камък

по хълцащ в полунощ пиян баща?

Но зная, че не мога да простена:

Деца, деца, боя се зарад вас!

Защото сякаш вече сте били.

Защото всъщност още предстоите.

На вашето рождение мъглите

се сливат със задгробните мъгли.

И долу тъмната река е фон,

на който свети люспица надежда,

докато бъдещето се оглежда

във мрака на изключен телефон.

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s