Родината е там, където са нашите врагове

Миленко Йергович

бр.34/2020

Няколко минути преди да се разпадне целият познат ни свят, през октомври 2019 година, белградската „Геопоетика” издаде книгата със „свръхкратки истории” „Всичките наши тела” на Георги Господинов. Веднага след това, през февруари и март, ни връхлетя епидемията, преминаването на границите стана трудно, промени се поетиката на живота така че, както се случва когато избухне война, започнахме да  делим времето на преди и след Ковид-19. Книгата съдържа само 131 страници, публикувана е на кирилица в брилянтния превод на Мария-Йоанна Стоядинович. (Има някакво чудо с тези сръбски и хърватски преводачки от български: прекрасни са и са някак близки…)

Разказвам ви всичко това, защото много е вероятно аз единствен да съм прочел книгата от тази страна на Баяц[1] и дълго би могло да остане така. Или поне докато „Фрактура” – хърватският издател на Господинов, не ангажира Ксения Банович, неговата хърватска преводачка, да преведе „Всичките наши тела”[2] и така да се развие по-нататък една потенциално интересна история между писателя и читателите му.

Както всеки път, когато става дума за Господинов,  историята се отнася най-вече до жанра. По някаква причина, която някой път ще се опитаме да обясним, разбира се, ако имаме време, разликата между художествената проза и онова, което наричат публицистика, предполага преди всичко различаване на фикция и не-фикция. Според това виждане онова, което е измислено, би могло да бъде художествена проза, докато онова, което не е измислено, а така да се каже реално се е случило, не може да бъде нищо друго, освен публицистика. При Господинов, много повече, отколкото при Кнаусгор, прозаичният текст е оповестяване на нещо станало. Същевременно нещо е изфантазирано по съноподобен, приказен, но дълбоко истински начин. Така в текста, дал заглавието на книгата, на по-малко от страница, един човек се събужда от упойка, разпорен и зашит след тежка операция, и вижда някакви хора край себе си: осемгодишно момче, хубав млад мъж, до него господин на средна възраст, после слаб старец с жълто лице, с торбички под очите, мрачен; кои сте вие, пита ги, а най-старият отговаря, че те са всичките негови тела;  хайде, тръгвайте си, казва оперираният, скоро ще има визитация и му е малко тъжно, защото може би никога повече няма да се видят; последно в стаята остава момчето.

Така звучи разказът, преразказан по спомен. А такива се почти всички разкази в книгата, такъв е Господинов като писател. От всички мои писатели при него е най-ясно изразена тази необичайна специфика: изкуството му е във фрактурата на текста, във фабулата му, в запомнящия се  код, в паролата, в  анекдота. Има нещо балканско в това, нещо, което като преживяване и начин на  възприемане на света се простира на юг и югоизток  от Истрия и предполага онази чудна ориенталска, отоманска разказваческа традиция, от която се е родила повече голяма литература, поезия и проза, отколкото от цялата академична традиция на света.

Господинов е писател без жанр. Той е архитект без план, който строи по въобразявани проекти. Неговият роман хем е роман, хем не е, неговият свръхкратък разказ хем е разказ, хем не е. Онова, което прави, е безкрайно далеч от онова, което се научава за жанра и метода на курсовете по творческо писане или от дефинициите за роман, разказ и повест в учебниците и речниците. Духът на разказа на Господинов обикновено е в главата на неговия читател. Вселява се там като вирус, развива се в нещо много по-обширно и по-обемно от текста, който понякога се състои от едно-две изречения.

Ето един цял негов разказ, който Георги сякаш е написал за мен:

Заглавието е „Родина”.

Омразата винаги ще ни чака на едно близко, родно място.

Родината е там, където са нашите врагове.

И още един, пак целият, и вече доста дълъг:

С времето разбираш, че единственото, което можеш да направиш, е да утешиш. Преди да си отиде баба ми, стопила се вече, стискаше ръката ми и викаше, чудна работа, живее ми се още, утре ще издоя малко мляко от козата да пия. Козата беше умряла преди 20 години, а баба ми не беше ставала от 6 месеца…

Като малък, когато ме беше страх да заспя в тъмното, протягах ръка от моето легло, тя протягаше ръка от нейното, стаята беше тясна, и този мост пропъждаше страха ми. Все едно се изпращахме донякъде, хванати за ръце, докато минем страшното, после ме пускаше в съня.

Сега можех само да й върна жеста. В съня и смъртта всеки влиза сам, но до вратата е добре да си с някого.

Разказът, разбира се, се нарича „До вратата”.

В него, както и в „Родина”, има повече фактология, повече съдържание, отколкото в един роман и въпреки това тук всъщност нищо не е казано накратко. Разказът съдържа лирическа картина, каквато трябва да има в едно стихотворение, или в голям прозаичен текст – защото прозата трябва да се състои от стихове, а стихотворението от проза – ръката, която се протяга към другата ръка, за да прогони страха. В този разказ е вложен цял един живот, който, както винаги, представлява всъщност два живота, защото всеки живот се състои от два живота. В края, на мястото на поантата, е и едно от онези изречения, които някои читатели си записват в бележници или на листчета и ги пъхат в празните, предназначени за спомени преградки на портфейлите си, а други пък презират като претенциозни мъдрости. Сред подобни презиращи персони са и споменатите хърватски литературни критици и критички, и професори от Философския факултет. Но Господинов не пише за тях. Факт е впрочем, че изречения като „В съня и смъртта всеки влиза сам, но до вратата е добре да си с някого” са опасни, защото могат да експлодират в лицето на писателя, могат да се обърнат срещу него, могат да го преследват, изскачайки от портфейлите на неговите почитатели и почитателки. Същевременно те са важни, защото излъчват мъдрост и великолепие, досущ като бижута, купени на морето по време на годишен отдих. С такова изречение за щастливите и нещастните семейства, но не толкова красиво и звучно, Толстой започва своя голям любовен и обществен роман. На него, на това изречение, се наслагват неколкостотин гъсто изписани страници текст. На изречението на Господинов не се наслагва нищо, защото то идва накрая на много кратък текст, побрал се целият и потънал в него, така че трудно можете да го откриете с поглед сега. Но разказът се врязва в паметта на читателя. Такава е била целта му. „Четенето произвежда спомени” – пише в тази книга.

В живота ни имаше време, когато излизаха добри вестници. Или може би ги е имало и преди нашия живот. Четяхме ги между редовете, в тях нямаше големи политически истини, но имаше много неща, които не можеха да бъдат казани. Някъде накрая в тях започваха чудеса, започваше нещо, благодарение на което по онова време тези вестници бяха енциклопедии на всекидневието. И можеха да спасят живота на човека. Там например след ребусите, кръстословиците, валутните курсове, разписанието на далматинските фериботи и три-четири картинки от комикс за Хогар Страшния имаше и ежедневна рубрика, в която се поместваха афоризми на Станислав Йежи Лец и по някоя сентенция на Марк Аврелий. В моята все още празна и жадна за всичко памет, и в неспокойната ми, уплашена душа думите падаха като спасение и може би определиха целия ми живот. Какво щеше да стане с мен, ако във вестниците не публикуваха Станислав Йежи Лец?

Така днес моите въображаеми вестници щяха да публикуват преводите на разказите от книгата „Всичките наши тела”. Те щяха да спасяват децата от страдания. Спасително е изречението  „Целият ми живот е съшит от чужди”. И после величественият, двуделен „Трактат за супата”, който отново, на раздяла, ще ви цитирам целия:

1.

Правенето на супа трябва да влезе като една от аскезите за свят живот. Не може някой, който е направил хубава супа с корен целина, морков, картоф, лук, чушка и стрък магданоз, да бъде лош човек.

2.

„Да се следва философия – трябва в най-добрия случай след петдесет. Първо се научи да вариш супа…” – пише Бродски. Но би могло да се каже и така: Да се свари хубава супа, трябва в най-добрия случай след петдесетте. Първо завърши философия.

След като я прочетете, тази книга веднага започва да ви липсва. Странно нещо: човек не съзнава, че може да му липсва. Както може да му липсва и тази вестникарска страница.

 19.09.2020

Превод от хърватски ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

[1] Сръбският писател Владислав Баяц, основател на издателство „Геопоетика“. – Бел. прев.

[2] Хърватското издание на книгата предстои. – Бел. прев.

Вашият коментар

Filed under Abroad

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s