„Ако няма обща надежда, че можем да продължим, закъде сме? “

Национален филмов фестивал „Златна роза“ 2020

Разговор с режисьора Димитър Радев

бр.34/2020

Кадри от филма „Рая на Данте“

Тазгодишното 38-мо поред издание на националния фестивал за игрално кино „Златна роза“ успя да се случи на живо, с активна варненска публика и с голям брой филми: 22 късометражни и 19 пълнометражни. Жанровото и стилистичното разнообразие на филмите беше в широк обхват – от ексцентричния и въздействащ през емоциите и визията си „Сцени от живота на една актриса“ на режисьора Иван Владимиров (награда за режисура, за сценарий и специална награда на журито), до комедията със звезден актьорски състав „Като за последно“ на режисьора Ивайло Пенчев (награда на публиката). Голямата награда на журито отиде при новия филм на Ивайло Христов „Страх“, който затвърждава опита му да превръща някои от най-болезнените теми на нашето ежедневие в интелигентна трагикомедия с ярко чувство за ирония. Един от най-изненадващите и интересни филми на фестивала беше дебютната лента „Рая на Данте“, режисьор и сценарист Димитър Радев, с впечатляващото участие на Владимир Пенев и достойното присъствие на Радина Боршош. Филмът, заснет от оператора Калоян Божилов, разказва историята на 64-годишния Данте, който, след загубата на майка си и след като е уволнен от печатницата, в която е работил цял живот, намира мотив за живот в намерението да открие насилниците на майка си. По пътя към целта си обаче Данте среща Рая, красиво младо момиче, чиято лекота и жизненост се сблъскват с мрачните разкази за концентрационния лагер в Белене, за преживяно насилие и саможертва.

Темите във филма не са спирали да вълнуват обществото ни през последните 30 години, а художествената рамка на тяхното осмисляне – голямото постижение на филма – ги изважда от едностранчивата им интерпретация и ги представя в един рядко използван от българската кинематография литературен ключ. Затова и предлагаме интервю с режисьора Димитър Радев.

 Г. Г.

 Тъй като сме пред литературна медия, бих искала да те попитам защо се спря на случая Данте – Беатриче като рамка, през която да разкажеш тази история, а не например на Петрарка и Лаура?

– Тези фигури, наследство на световната литература, към които бих добавил още Орфей и Евридика, са архетипни модели, в които става въпрос за отношения от сходен характер – музата и бленуващия собствената си муза. Интересното за мен беше, че в „Божествена комедия“ водач е Вергилий, и по-късно, разсъждавайки върху собствения си сценарий, а и филм, си мислех, че образът на Вергилий е зает от братовчеда на моя Данте, от полицая, защото именно полицаят се превръща в негов водач, именно той прекарва Данте през едно своеобразно детективско търсене, той го превежда през неговия ад. Тази върволица от случки в Дантевия Ад, Чистилище и Рай беше важна за мен, нейната структура прозира и в моя филм. Освен това Данте Алигиери е осъден от флорентинските власти, той бяга от Флоренция, а моят Данте (в ролята Владо Пенев) остава в България, въпреки че духовно се чувства в тотална изолация, един вид емигрант в собствената си държава. И тази връзка с емигрантството и изгнаничеството за мен също бе важна. Тук ще си позволя да направя и връзка с романа на Георги Господинов „Времеубежище“ – ти си в някакво друго времепространство, защото твоето не ти дава възможност да си себе си. Затова и първите две части от филма са вглеждането на главния герой Данте в себе си, вглеждането му в собственото му времепространство, той не се чувства на място, наясно е с доброволната си самоизолация, но в един момент решава да направи ход, да излезе, да тръгне след някого, да опита, подобно на барон Мюнхаузен, да се самоизмъкне от черната дупка, в която е попаднал.  

Кои са отправните точки на твоя разказ?

– Ако трябва да ги опиша, ще започна с това, че бях гледал един документален филм за оцелелите в лагера в Белене. И там един от хората каза: „Това, което сме преживяли в Белене, беше преминаване през деветте кръга на ада“. Това сравнение отключи асоциацията с Дантевия ад.    

За мен този опит да разказваме за нашите политически травми през устойчиви литературни символи и архетипи е много удачен ключ. Най-малкото така не рискуваме да потънем в обвинение и дамгосване.

– Филмът не дава политически оценки, той се опитва да представи една лична травма, преминала през трансформацията на творческия акт и вдъхновението като жизнена енергия. Аз вярвам, че за да бъдат нещата от нашата история преживени от нас като нация, за да бъдат травмите ни надживени, трябва да бъдат разказани. Има една мисъл на Валтер Бенямин за разказвачите: едните били моряци, а другите работели по полето и след дългата работа сядали и разказвали, но основният импулс на човека според него е разказваческият. Струва ми се, че това е много важно за съвременна култура – да запазим този разказвачески елемент, да дадем възможност на зрителя, а и на нас самите да преживеем травмата през изкуството – то може да ни даде надежда, а и да ни отскубне от миналото, без да го съжаляваме. Защото ако няма обща надежда, че можем да продължим, закъде сме? Защото всички тези лични травми са част от колективната ни памет.

Цитирам по памет Георги Господинов: Ако една история не бъде разказана, тя все едно не се е случила.

– Има го това, има го и в сериозната, и в несериозната интерпретация на разказването – ако нещо не е казано, то всъщност съществувало ли е? Споделянето между аз и ти е важно и тук исках през филма да направя една препратка и към Мартин Бубер с неговото аз и ти. Моят филм е разделен на три големи глави: аз, тя, ние. Сега като си мисля, мога да кажа, че тази история е вперена в началото и в края. Героинята на Радина Боршош Рая е в началото на своя живот, а героят на Владо Пенев Данте наближава края си, той е към залез. Отношенията им предлагат двустранна възможност за оглед. Данте чрез Рая може да види миналото си, да види началото си, а тя чрез него може да види собственото си бъдеще. Даже бих засилил това: двамата се уверяват, че съществуват тъкмо чрез този вперен поглед един в друг.  

Нека поговорим малко за персонажите и за образите им, които са доста плътни и пълни с биография.

– Аз изхождах от една моя логика, бих я нарекъл психоаналитична интерпретация на техните отношения, свързана с разбирането на Юнг за жената и анимата. В онази юнгианска четиристепенна форма на женския образ, която минава през Ева, Елена, Мария (Богородица) и стига до София (мъдростта), видях своеобразната стълба, която моят герой Данте изкачва в собственото си съзнание, за да стигне до София, до мъдростта, което се изразява във финалния жест на неговата прошка. В архитектурата на сценария за мен беше важен и образът на Радена Вълканова именно по отношение на степенуването, по отношение на пътя на Данте. Той тръгва от Майка си, среща Рая и стига до Любимата (Вълканова) и именно нея кани на премиерата на своята книга с любовни стихове. Стига до това през Рая, през един извънтелесен, извънеротичен субект, за да види образа на жената в лицето на героинята на Радена Вълканова. Та, ако в „Божествена комедия“ имаме Ад, Чистилище и Рай, то тук има нещо след Рая, нещо, бих го нарекъл, постапокалиптично, нещо след откровението.

Много хубаво са градени отношенията между Данте и Рая, отношения на една въздушна, ефирна, въображаема любов, каквато рядко виждаме в българското кино.

– Това беше водещата ми идея, защото за мен тази представа за музата е свързана със сакралното време и пространство, със сакралното присъствие на другия. И моят Данте като скрит поет, като неосъществен човек на литературата, има ясно понятие и подготовка за този образ, който преследва поетът. И срещайки този образ в живота си, под формата на Рая може ясно да разпознае, че това именно е неговата пътеводна светлина, неговата Беатриче. Защото тази ефимерна, но сакрална любов не може да бъде сбъркана, той я усеща чрез сетивата си, чрез интуицията си, и тя именно го води до катарзис. Аз много харесвам историята на Одисей и Пенелопа – любов през пространството, която се запазва във времето. Това е една действена любов, която бих интерпретирал като епична, като героична любов. Тези натрупвания, тези литературни, културни пластове за мен са важни, не можеш да правиш филм за подобен тип любов, без да ги имаш предвид. Аз много се радвам, че на снимките отношенията между Радина Боршош и Владо Пенев узряха, без тяхната чувствителност, без тяхната отдаденост, но и плахост един към друг, аз, колкото и да искам, не бих постигнал тези отношения. Владо Пенев е актьор с изключителна мощ, но и ранимост, безапелационен беше изборът му, даже още на ниво сценарий, докато пишех, го мислех като единствения възможен вариант. А Радина показа зрялост, тя умее да се отпуска в собствената си дълбочина и да използва най-силните си страни, за да подплати сценарния образ. Тя е като река, която тече плавно, но и усеща подводните течения. Голям късмет имах с тези двама актьори. Късмет имах и с хората, които срещнах по пътя си, по пътя на достигането на този сценарий до екран, и тук искам да спомена името на Теодора Димова, която е драматургичен консултант на сценария и с която имахме изключително ползотворни разговори, искам да спомена Ани Илков и професор Иван Иванов, с които обсъждахме текста в рамките на магистърската програма по творческо писане. Те ми дадоха много. 

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s