Поетическата форма като политика

Росица Чернокожева

бр.32/2020

Допреди година се питах: що е то съвременна  политическа поезия и има ли почва тя у нас? Но в мен се прокрадна усещането, че такава поезия може би е потомка на знайните и незнайни творби на опозицията като израз на свещенното право на свободния гражданин. Такава поезия сигурно са и творбите „от чекмеджетата“ през 45-годишната стагнация при комунизма. Сътвореното от политическите затворници-творци от по-близко и по-далечно минало, жертви на репресии от страна на народната власт са автентична политическа проза и поезия. Съвременната политическа поезия  не пониква на гола поляна. В така ценното изследване на Ганчо Савов „Творци зад решетките“ се упоменават имената на политзатворниците от Старозагорския затвор Георги Заркин, Йосиф Петров, Йордан Вълчев, Любомир Канов. В книгата на Борислав Скочев „Концлагерът Белене. Лагерът, който уби свободния човек“ има специална глава, където се проследяват прецедентите на съпротива, като особено силно въздействащи са описанията за стремежа на лагеристите да използват всяко свободно време за осмисляне на този абсурден живот, който водят там, за запазване на духовното и интелектуалното в себе си. Създават се кръжоци по изучаване на френски език, четене на литература, създава се творчество – стихове, рисувани шаржове, портрети и скици от лагерния живот.

Фотограф: Мартин Гергов

Всичко това говори, че духовността не може да бъде окована във вериги и тя, колкото и крехка да е, ще е като цвете, което си проправя път сред скалите. Ценните свидетелства от последните години за репресиите срещу интелигенцията веднага след Деветосептемврийския преврат и по време на 45 години комунизъм, както и отношенията на Държавна сигурност и интелигенцията, ни убеждават, че изкуството винаги е било средство за съпротива. Докато има диктатура, ще има и опозиция, ще има и култура, в частност поезия, която ще отстоява правата на свободния гражданин.

И още. Та какво, ако не политическа поезия са творбите на Константин Павлов или епиграмите на Радой Ралин…

Мислила съм си и доколко „високата“ литература – поезията, е съвместима с политическо съдържание. Не е ли в някаква степен това дори кощунствено. Башлар пише във великолепната си книга „Поетика на пространството“, когато говори за къщата като феномен: „…Тя е предмет на изследване на най-дълбоката литература, тоест на поезията, а не на сладкодумната литература, която има нужда от чужди съдби, за да анализира съкровеното“. Според Башлар най-дълбоката литература е поезията.

И ето ни пред съвременна политическа поезия.

Втората книга с политическа поезия на Пламен Дойнов – „Влюбване в диктатора“ е събрала творби, писани  в периода 2017–2020 година. Това е много силно психологически и психоаналитично подплатена поезия. Още самото заглавие на книгата „Влюбване в диктатора“ насочва дори малко запознатия читател към Фройдовото произведение „Психология на масите и анализ на Аза“, писано през 1920 г. Фройд отхвърля класическото противопоставяне на индивидуална психология и социална психология или психология на масите. Индивидуалната психология винаги е социална. Бащата на психоанализата се базира и на произведението на Густав Льoбон „Психология на тълпите“.

Сложните душевни меандри Пламен Дойнов ще опоетизира така:

И ти разбираш с радостно учудване

как почваш да се губиш като облаче

в хипнозата на погледа му бащински…

И някъде отдолу смътно, празнично

страхът ти се разлиства в тъмно влюбване.

                               („Влюбване в диктатора“)

Фройд уподобява връзката на масите с авторитарния водач на връзката между хипнотизирания и хипнотизатора. От друга страна, поради взаимната идентификация на индивидите с масите, това може да се уподоби на любовна връзка, чието сексуално измерение е сублимирало. В разсъжденията му за политическия авторитаризъм се съзира не толкова описание на социалдемократизма, бъдещия фашизъм по това време в Германия, колкото едно изпреварващо предсказание за установяващата се болшевишка диктатура в СССР. Фройд пише: „Ако религиозната спойка на масите бъде заместена от друга, което в момента, изглежда, се удава на социалистическата, ще се появи отново същата нетолерантност към хората извън общността, както в епохата на религиозните войни…“.

Книгата на Пламен Дойнов съдържа 62 стихотворения и една поема, както и няколко страници фрагменти върху новата политическа поезия. Като че ли на пръв поглед политическата поезия се идентифицира само с понятието гражданственост, гражданска позиция, политическа ангажираност. Съвместимо ли е това с интимността на лирическия Аз, със съкровеността на изживяването. Поезията на Пламен Дойнов ни убеждава, че такава неразривна връзка, симбиоза, обусловеност не само е възможна, но дори е органична същност. През лично преживяното, през субективно претвореното в тези политически лирически творби се ражда духът на гражданското общество.

За фрагментите си Пламен Дойнов казва, че не би искал да се четат като манифест. И добавя:

„Новата политическа поезия е лична платформа, посветена единствено на поезията и на онова сияние около самотата на човека, която остава след края на поезията“.

Какво по-проникновено възприемане и тълкуване от авторовото усещане за този жанр. Защото политическата поезия е своеобразен жанр. Мисля си колко трябва да пазим тази крехка поетична самотност от кресливите лозунги по разни агитки. И политическата поезия, като всяка поезия, се ражда в тишина и се чете в тишина. Тя е самотно занимание, което всъщност има интерфериращо широк социален отклик.

„Безименна поема“ – една от най-автобиографичните творби на Пламен Дойнов, започва така:

Аз заставам – за пръв и последен път,

не пред историята,

не пред себе си,

не пред Бог.

Просто заставам, за да извикам всичко

пред свободата на въздуха,

пред идеята на една чиста смърт,

пред тънкия сън на невинна

                                тревичка.

Кои теми в политическото и поетическо съзнание и общение на човека са близки на Пламен Дойнов. В една молитва към Бог за помирение на враждуващи се казва: „Господи, обуй нозете ми в готовност да благовестя мира на всеопрощението“. Не знам дали Пламен Дойнов е готов за всеопрощението, но мисля, че се опитва „да влезе в обувките“ на персонажи с много различни съвести. Да види политическото съзнание от позицията на много роли. Дали това ще е убиецът, който се връща уморен вкъщи и иска да забрави всичко, дали ще е премиерът, който се събужда, но не му се става и трябва да „започва да поправя счупената си държава“. А в „Сърцето на вицепремиера“ аз си представям образа му като в счупено огледало от „снимки на лукави таблоиди“ и че това сърце наистина е като една „стотонна бомба“.  

Политическата поезия на Пламен Дойнов е поезия с много амбивалентни чувства, които ту те стискат за гърлото от несправедливост и жестокост, ту те отпускат за миг с милозливостта си. В стиховете на Пламен Дойнов намират опоетизирване почти всички екзистенциални въпроси на битието.

За тази тъмна, непрогледна, дълго задържала се нощ поетът пише:

Те тъкмо мислеха, че е отминала нощта,

единствената непрогледна нощ,

когато хората изчезваха безследно

в планинска пропаст или в себе си…

                             („Втора нощ“)

И в това първо стихотворение в книгата, звучащо като програмно, изникват мъчителните въпроси: „И кой допускаше, че може да се задържи? И откъде се взе?“. В поетическия образ-контраст на „тъмната нощ“ и „светлите хора и огромното око на слънцето“ още по-драстично се плисва отрезвяващата действителност-битие.

Първата част на книгата носи подзаглавие: „Истории за невинни хора“. Тук са стиховете за генералшата, за философията на контрапротеста, за нощта на кмета. Можем ли да кажем, че тези хора са все жертви на режима. И да, и не. Често обяснение е: „Такова беше, такова е времето…“, но всеки има избор за своята позиция. Да – някога тя се зaплаща и с живота.

Една от най-силните изповеди на Пламен Дойнов е стихотворението „Признавам, че не мога да напиша стихотворение за това“:

Аз притежавам само няколко безсилни думи,

но виждам: има зло, което в думите не се побира.

Езикът, свит зад зъбите, умира

пред ясното безумие.

Да, има неща, пред които можем само да сведем глави и да замълчим.

Пламен Дойнов не остава равнодушен и пред литературната ни история. Достатъчно красноречиви са заглавията: „Писатели подписват всичко вчера и негодуват днес“, „Без съд и присъда, или как Станислав Вихров уби Борю Зевзека на 10 септември 1944 година“, „Поети се въоръжават през септември 1944 година“. Иска се смелост и гражданска позиция да опубличностиш тези факти, които години наред се носят като митология или са споделяни само „под сурдинка“. Да, може би стои въпросът: имаме ли право да развенчаваме големите си творци от миналото? Да свалим ореола от тях. Скоро прочетох една интересна мисъл, че нимбът, ако се свали по-надолу, би станал примка. Толкова е крехка разликата ореол – впримчване. В текстовете на Пламен Дойнов ще стане дума и за Людмил Стоянов, и за Валери Петров, и за Юлия Кръстева. Много факти и съвести ще подложи поетът на безпощадната дневна светлина. А един негов стих гласи така: „в историята няма чувства“.

Ще ми се да завърша със стихове от  две от най-личните творби на Пламен Дойнов. Като всеки човек и поет и Пламен Дойнов носи своите кръстни мъки. Той добре знае: „смъртта също е любовна раздяла“ и 

единственото му име

сам,

сам,

сам.

Пламен Дойнов, „Влюбване в диктатора“, ИК „Несарт”, „Кралица Маб”, 2020

Вашият коментар

Filed under Прочетено днес

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s