Из „Барнабо от планината“

Дино Будзати

бр.32/2020

I

Никой не помни кога е построен горският дом на градчето Свети Никола в Долината на понорите, наричан още Дом Мàрден. От него през гъстия лес се разклоняваха пет пътеки. Първата слизаше към долината и Свети Никола и лека-полека се превръщаше в истински път. Другите четири се катереха между дърветата, като все повече изтъняваха и губеха очертания, докато накрая наоколо не останеше само гора – със сухите дънери, рухнали на земята, и всичките престари горски неща. Горе, на север, се намираха белите сипеи, които опасват чукарите.

Слънцето изгрява иззад високите върхове, претъркулва се над Дом Марден и залязва зад Зелено бърдо. Духа вечерният вятър и отвява поредния ден. Дел Коле, старшият на горските стражари, днес е в настроение и има дълги истории за разказване. Само той си ги спомня, а ако тръгне да ги разправя всичките, ще се мръкне, ще се съмне и пак няма да имат свършек.

Историята на Ермеда, богат стопанин от Свети Никола: „Тръгва от Дълги дол с трима ратаи. Като наближава Голи рид, пада мъгла; той се забърква, поема нагоре по една урва и по някое време се оказва на големия корниз под Пагоса – сега не се вижда, но утре, по светло, ще ви покажа къде. Така и не го намериха накрая, а не е като да не го търсиха: говори се, че с месеци са го издирвали под скалите. Много години минаха оттогава.“

Историята на Погреба: решават да прокарат път, който да свързва Свети Никола с Дълги дол. Властите одобряват. Старият Бетони се захваща с изпълнението. Предвижда се шосето да се изкачва през Долината на понорите, да завива наляво, да минава покрай Чертога и досами веригата на Пагоса и накрая да се извива покрай Голи рид. В Свети Никола закипява работа. Голямо дело, голямо нещо. Работници се качват в планината – ще я разбиват. Купува се достатъчно количество барут и се складира в една барачка под скалите на Чертога.

В края на първата клисура обаче, когато почват да взривяват зарядите, се налага работата да спре. Барутът не избухва, през нощта някой задига инструментите. Долу, в ниското, негодуват, че начинанието е безразсъдно: пари, хвърлени на вятъра. Планината, повтарят, трябвало да бъде оставена на мира. А камбаните на Свети Никола звънят ли, звънят, за да прогонят злите духове.

През нощта един от работниците обира местна къща. Хвърлят вината на Бетони, понеже не си стяга бригадата, както му е редът. Негов конкурент, изгубил търга, раздухва огъня. Заплашват, че ще вдигнат във въздуха склада с експлозивите.

Тогава именно в полите на един зъбер[1], малко над мястото, откъдето ще минава шосето, откриват нещо като пещера, пригаждат я за барутен погреб, зазиждат я и поставят горските стражари на пост. Междувременно прокарването на пътя спира за през зимата, а когато на следващата година се възобновява, става ясно, че парите не стигат. И досега се е запазил отрязъкът от шосето, който стига до подножието на Чертога; от там до Погреба продължава пътека.

Един ден на оглед минават военни и виждат склада – хубаво помещение на закътано място недалеч от границата. Значи трябва да се оползотвори. И така, донасят още експлозиви и доста боеприпаси, но грижата за охраната им остава у горските. Нещата продължават без промяна с години. И до ден днешен пред вратата, която се отваря в самата скала, напред-назад крачи мъж с пушка. Всяка вечер застъпващата смяна тръгва от Дом Марден, поема нагоре през гората и след двучасов преход стига до малкия барутен погреб, край който е струпана барака за караулно. На пост са винаги по трима.

Историята на Дарѝо: и той е горски стражар. И все повтаря: „Из планината са плъзнали бандити. Бягат от затворите и се крият по чукарите. Рано или късно ще слязат да крадат и да безчинстват. Някой трябва да се качи да я види тая работа“. И потегля призори – нагоре, напряко през гората и дългите сипеи, и един бог знае как успява да се изкатери по скалните стени. Бандити, разправя, но едва ли сам си вярва. Запилява се с дни по ръба на бездните. Ала колкото и да е опитен, един хубав ден не се прибира. Чакат го, търсят го из гората, стигат до голите скали и така надуват рога, че писва цялата планина. И какво? Седмица по-късно Бертòн, на слизане от Погреба, забелязва дванайсет-тринайсет гарвана настойчиво да кръжат над една шеметно висока стена. Точно над отвесната плоча под Царския жезъл. Е, костите му са още там, на една малка площадка. Той в крайна сметка сам си е избрал смъртта.

Дванайсет горски стражари със зелени шапки. Някои затъкват перце в своята. На ревера – значка с герба на града. Техният старши, Антонио дел Коле с белите мустаци, е вече на възраст, но все още славно се справя с нанагорнищата, разнася товари, а когато стреля, не са го виждали да пропусне. Английската му ловна карабина стои прибрана в кожения си калъф. На цевите ѝ е изрисувана змия, която се вие чак до дулото. Той обикновено ползва друга, очукана стара пушка, с която не е нужно да се церемони и която е намерил някъде из къщи. Дел Коле е дребен на ръст, но се забелязва отдалеч – върви с пружинираща походка и от време на време спира да се огледа. Отдавна е той в планината и тя в него. Вижда болестите на елите, различава песента на всички птици, помни и най-тесните просеки. Предусеща лошото време. И добре познава другарите си: своя заместник Джовани Марден и Джовани Бертон, Паоло Марден, братовчед на първия, Пиетро Моло, Франческо Франце, Берто Дуранте, Анджело Монтани, Примо и Батиста Форниой, Джузепе Колинет, Енрико Пиери и Бàрнабо, когото всички наричат само с малкото му име и който после ще стане Барнабо от планината.

Не е лесно да се каже откъде са се взели. Някои са синове на горски. Други – издънки на патриархалните семейства на планинците. Трети са пристигнали отдалеч и са на „ти“ и с пътищата в равнината. Но вече са ги забравили – онези безкрайни и прашни друмове, опърлени от слънцето. Там, долу, няма ни сянка, ни повей, а чешмите са рядкост. Човек трябва да цепи право напред – ето, в далечината се различава сенчесто дърво, хайде, последен напън. Нозете тежат като олово; още малко, почти стигнахме.

Из послеслова на преводачката

Една от очевидните трудности в превода на „Барнабо“ беше „скалната палитра“ – винаги превеждам Будзати с най-разнообразни помагала по земеповърхни форми, но този път се наложи да потърся и допълнителна помощ. Някои от местата за вдъхновение бяха чудесните текстове на Емилиян Станев за горски стражари от 40-те или по-ранните планински описания на Иван Вазов например. Специална благодарност дължа на алпиниста Иван Кожухаров, чиито ценни съвети адаптирах с известна волност, за която се надявам да не ми се сърди…

Романът разгръща във величествен декор личната история на мъж, който общува сложно дори със себе си и осмисля живота си изключително в рамките на малка йерархична организация от военен тип по времето на Мусолиниевия фашизъм. Жените отсъстват напълно, диалозите – почти. И е любопитно да се види как добавката на точно тези два елемента в единствената екранизация на книгата (реж. Марио Брента, 1994 г.) „нормализира“ сюжета до посредственост. Основните чудатости обаче са втъкани на по-дълбоки нива. И погледнати отблизо се разкриват като несъмнено преднамерени.

Първото изречение, с което се въвежда главният герой, идва едва в третата глава и гласи: „Но защо ли Барнабо, младо момче, седи встрани?“. „Седи встрани“ ще си остане положението на Барнабо, волно или неволно, почти до края. А кой разказва и колко знае, остава загадка: веднъж разказвачът е наясно как „нещо неведомо минава през въздуха“, друг път само се догажда: „по големия бял облак на изток се познава, че е минало доста време“, „още не може да мигне; не се знае какво мисли“… Случва се и да се обърне право към нас: „я го чуйте как свири“, „вижте, сега се отдалечава“. Уж следваме отблизо героя, както ни е романовият навик, но понякога губим връзка с него – „лицето му, останало в сянка, не може да се види“. Периодично четем авторови „ремарки“ („вижда се как враната се разтърсва“, „лицето му, останало в сянка, не може да се види“), все едно Будзати ни предоставя своя сценарий, за да го инсценираме в главата си. Няма чувства, описани в тяхното развитие, има резултати от вътрешни, невидими процеси и едно генерално усещане за това, че дори да станем „режисьори“, пак няма да разполагаме особено с тази история…

                                Превод от италиански: НЕВА МИЧЕВА

 „Ба̀рнабо от планината“ (1933), първата книга на Дино Будзати, е под печат в изд. „Лист”.

[1] Croda (ит.) е специфично за Доломитите образувание: зъбер, доста по-солиден от скалната игла, на която прилича по форма. – Бел. пр.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s