„Авиатор“ – паметта за всичко онова, което историята не вписва

Антония Апостолова

бр.32/2020

В забележителния „Кратък филм за любовта” на Кшищоф Кешловски има една покъртителна сцена: когато зрялата жена поглежда от бинокъла, с който опиталото да се самоубие момче я е наблюдавало с несподелената си любов, тя „вижда” там отсреща, в собствения си прозорец, себе си в един отминал вече момент, поправим единствено от въображението. Мислех си, че нещо подобно трябва да изпитва и героят на Евгений Водолазкин в „Авиатор”, когато го отвеждат в насрещен на някогашния му апартамент, за да погледа оттам с бинокъл мястото, където за последно е бил щастлив.

Казват, че „Авиатор” не е „Лавър”, другият важен роман на Водолазкин, който по-рано тази година беше издаден на български от изд. „Панорама”, и все пак двете книги носят почерка на автора си, споделят неговия живописен, „филологически” език, специфичния му слог, ироничния му поглед, както и важните за него теми: времето, паметта, греха, наказанието, прошката, любовта…

Евгений Водолазкин

Можем да търсим много натрапващи се съответствия: от излезлия няколко години преди неговия роман на Захар Прилепин „Обител”, който също разказва за лагера в Соловки, през писалите също много успешно за паметта Мария Степанова и Сергей Лебедев, чиито книги „Памет за Паметта” и „Предел на забравата” излязоха на български, до „Престъпление и наказание” на Достоевски заради сходството в едноименните теми, та чак до „Кучешко сърце” на Булгаков и дори Александър Беляев заради фантастичния елемент в романа. Водолазкин обаче е достатъчен сам за себе си и както сам признава, обича да си играе с жанровете: в „Авиатор” имаме и фантастика, която е само повод за един силно реалистичен роман, и детективска линия, повод за етико-философски размишления, и исторически роман, в който, както ще видим, разбирането за историята е съвсем различно.

В края на XX век – век, който според Водолазкин е един от най-наситените и важните за човечеството – протагонистът Инокентий Платонов се събужда в пълна амнезия, своеобразна табула раза, в болница по времето на управлението на Борис Елцин. Роден през 1900 година, Платонов би трябвало да е на 99, но всъщност е на около 30. Той се оказва размразен след експеримент, проведен през 30-те в един от първите съветски лагери – Соловецкия. Сега неговата задача е да си спомни миналото, записвайки го, да бъде – буквално – въплътената и възкресена памет за изгубеното време. В тази задача го съпровождат неговият лекуващ лекар Гайгер и внучката на неговата някогашна любима, която той (не)очаквано обиква.

„Какво се случва, когато човек трябва да се приземи в друго освен своето определено историческо време?”

Този донякъде предвидим и експлоатиран литературен сюжет е разигран чудесно от Водолазкин в първата част на книгата, в която героят води свой дневник без дати, по дните от седмицата – като част от повторимото, кръгово време. Втората част е решена по-различно и осезаемо губи от интензитета на първата: в нея думата е дадена и на тримата герои, които водят свои дневници – записки, които накрая Водолазкин спира да маркира с авторство и дни, сливайки гласовете на тези представители на три различни поколения, които звучат подозрително еднакво, без собствен откроим глас. Отчитам това формално превръщане на второстепенните герои в главни за грешка, като образът на младата невеста Настя е особено неубедителен и двуизмерен. 

Също като в „Лавър”, и в „Авиатор” Водолазкин проблематизира особеното си разбиране за времето и историята, определяйки рая като място, в което време и събития вече не съществуват. Платонов твърди, че мисли неисторически: той вижда човека не като заложник на великите исторически събития, а тъкмо обратното – те са следствие на вътрешната нагласа и готовност на човека. „У всеки човек има гадост. Когато твоята гадост влезе в резонанс с гадостта на другите, започват революции, войни, фашизъм, комунизъм…”, пише Водолазкин.

Какво изобщо е събитие? Съвсем не само онова, което е избрано за вписване в учебниците. Герой-журналист в романа недоволства, че се опитва да насочи превърналия се в медийна сензация Платонов към исторически теми, докато той все му говори за звуци и миризми. Именно тях обаче – сетивните и чувствени усещания, цветовете, периферния фон на живота – търси в паметта си героят. За историята, литературата, изкуството ние имаме различни виждания, но именно онези крехки, неуловими неща от хода на съществуващото са обединяващата ни памет. И именно тях няма кой да запише, да съхрани. (Тук няма как да не се сетя отново за Мария Степанова и „Памет за Паметта”.) Паметта е клошар, който твори. Спомените отразяват живота избирателно и това ги сближава с изкуството.

Помолен да описва спомените си, Платонов заявява: „Мен ме интересува най-дребното ежедневие, онова, което изглежда на съвременниците като разбиращо се от само себе си и не заслужава внимание. То придружава всички събития, а после изчезва, неописано от никого – сякаш всичко се е случвало във вакуум”.

Затова и колкото и странно да звучи, той твърди, че не побоите в лагера (появил се на мястото на един от най-богатите манастири!) са го формирали, а съвсем други неща: цвърченето на щурец в Сиверская, мирисът на заврелия самовар, прозвънването на гирляндите от въздушното течение, тропотът на дървени обуща по улицата… В историята, както я разбира Платонов, това СА събития, както е всичко, което се случва на този свят.

В този смисъл Гайгер неслучайно нарича „животописец” пациента си, който се оказва художник. „Трябва да се разпореждате с целия формат, в него да уредите света”, е казвал някога учителят му по рисуване. Водолазкин успява чрез погледа на героя си да скицира с неочаквана плътност няколко епохи: и предреволюционната, и съветската, и демократичната. Щриховайки уж небрежно и на едро големите събития, той запълва контурите им с много по-важното: онова, което не може да се предаде, което знаят само присъствалите в него. Писателят успява едновременно да внуши нежността и копнежа, които героят му изпитва към своя изгубен златен, младенчески, предреволюционен свят, и да вмъкне достатъчно красноречиви критики към днешния заварен свят: с пошлостта на медиите му, предлагащи своите песни и пляски на една наново послушна и безкритична маса, упоена от забавленията, крясъците и риалитата; с втория начин, по който всичко трябва да се заплати, за да се получи; с парвенющината на новобогаташите и новополитиците. А нима това не е достатъчно за съветския период: „Изведнъж проумях напълно ясно, че за някакви си няколко години е изчезнало разбирането за право и не-право. За високо и ниско, за светлина и мрак, за човешко и зверско”. Или потресът му да види и невъзможността да си обясни кадрите със смееща се комсомолка, докато са се случвали ужасите в лагерите.

Човекът неизбежно принадлежи на своето време: „В тогавашния свят ние бяхме различни, чужди помежду си, често врагове, но като погледна сега – излиза, че с нещо и близки. Имахме общо време, а това, както се оказва, е страшно много. То ни свързваше”. Въпреки това поради начина, по който разбира историята, Платонов е способен да прозре и времето, в което е бил замразен, да си представи като спомнено неизживяното пряко.

Една от централните теми в романа е тази за прегрешението/престъплението и наказанието. Платонов стига дори дотам да твърди, че няма наказание без да има все пак някакво провинение – логика (всъщност доста православнохристиянска), която абсурдно го сближава с тази зад създаването на лагерите. Но Платонов наистина се оказва носител на вина, която тук няма да разкривам, за да не отнемам от читателското преживяване. Вина, която би могла да е и справедливост. А справедливостта според Платонов е по-низша от милостта, а тя пък – от любовта. Да, Достоевски диша в тези размишления на героя, който с времето започва да гледа на Зарецки (мъжа, който ей така нарочно, незнайно защо, без причина, става повод за нещастието на Платонов и на всички, които той обича) със съчувствие, дори с разбиране, с някаква тъжна жал. Започва да го вижда като трагична фигура, една от всички онези, чиито сърца и нравствени вътрешности са резонирали, за да донесат ужаса на ХХ век. Най-важното откритие, което Платонов прави в лагера, е, че човекът се превръща в животно невероятно бързо.

Справедливостта в романа е материализирана в символа на семейната статуетка на Темида, чиито везни по невнимание – и отново символично – авторът счупва като дете. Тази статуя е свързана и с началото на неговия път в рисуването, и с най-голямото престъпление в живота му. („На моята Темида й бе останал само мечът.”) Другият жалон в книгата – нещо като мадленката на Пруст – е книгата „Робинзон Крузо”, която баба му му е чела в детството и от която тръгват не само спомените му, но и алегорията, която приравнява дела на Робинзон, озовал се на безлюден остров, с този на Платонов, озовал в друго време.

„Онези, които бяха създали соловецкия ад, бяха лишили хората от човешкото, а Робинзон, обратното – бе очовечил заобикалящата го природа, бе направил от нея свое продължение. Те бяха разрушавали всеки спомен за цивилизацията, а той бе създавал цивилизация. По спомени”, пише Водолазкин.

Краят на книгата оставя героя между небето и земята, точно както авиаторите, които и метафорично притежават онзи достатъчно широк поглед от горе, за да опишат „предмети, усещания”. Неслучайно участниците в експеримента по замразяването са били наричани „лазари” – подобно на евангелския Лазар, който също е останал някак между небето и земята и никога не е бил питан дали желае своето възкресяване. Но се е върнал с погледа към онзи друг свят, след който никога не се е усмихвал.

Евгений Водолазкин, „Авиатор”, прев. от руски Здравка Петрова, изд. „Лист”, 2020

Вашият коментар

Filed under На фокус, Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s