Модалност: Надежда

бр. 31/2020

Ангел Валентинов Ангелов

Фотография: Боряна Пандова

Първото голямо изследване на Боян Манчев е докторската му дисертация, посветена на проблема за наративната система в романите на Достоевски, от „Престъпление и наказание“ до „Братя Карамазови“. Целта, която тогавашният дисертант си е поставил, е: да създаде теория за смисъла на повествователния текст. Постановката е: повествователните модели са иманентна характеристика на човешката мисъл, затова изследването им трябва да се свърже с фундаменталните категории на мисленето и на езиковите понятия, които ги изразяват. Както целта, така и изпълнението са свидетелство за размаха и силата на неговата мисъл.

Опирайки се на концепцията на Христо Тодоров за идеогенетичния ред на основните езикови понятия (съществуване, модалности, притежание, действие, изразени в глаголите съм, мога, искам, трябва, имам, правя), Б. Манчев изследва не лингвистичното, а философското отношение между субект и обект. Рядкост е в нашата хуманитаристика да се заяви като отправна точка именно българска концепция и затова подчертавам тази концептуална привързаност на Боян Манчев към Христо Тодоров. В това, но и в други изследвания на Б. Манчев откривам нагласа, която е характерна за мисленето му – избягване на противопоставянето и желание за допълване на концепции, които са му близки, но и на други, които не са. Плодотворната идея на Христо Тодоров, казва Б. Манчев, ще бъде допълнена с ново измерение, защото той ще изследва вертикалната генетична ос, пораждането на повествованието от начално смислово ниво. В края на изследването си за „Идиот“ Манчев пише, че неговата теза за същностната завършеност на повествователния текст не означава конфронтиране с тезата на Бахтин за незавършеността на героя на Достоевски и че той може да приеме тезата на Бахтин, макар и при определено условие.

Концепцията на Манчев за наратологията е философска, но тя се изгражда и чрез внимание към особеностите на литературното повествование, „без да се опитва да го сведе до логически алгоритъм“. Измежду основните понятия ще резюмирам само понятието „екзистенциален преход“. То е част от заглавието на по-голямата от двете публикации, представящи наратологичното му тълкуване на романи на Достоевски, самият Манчев му отделя по-важно място. Екзистенциалният преход свързва две качествено различни състояния и води до трансформация на екзистенциалния статус на героя, той засяга дълбинните основи на съществуването му. В неговата основа стои желанието на героя; модалността на желанието е основна в наратологичен аспект. Същността на повествователния текст, обобщава Манчев, би могла да се синтезира чрез общата формула „разказ за опита да се осъществи едно желание“. Смятам, че повече като яснота и краткост не би могло да се желае. В екзистенциалния преход, продължава Манчев, откриваме същността на повествованието – да персонифицира в динамична и темпорална перспектива статичните същности на света, да осъществи преход между онтологически разединени битийни модуси – процес, чийто резултат е смисълът като основна категория на човешкия свят. Боян Манчев допуска, че е възможно, и това е целта му, да конструира универсална схема на отношенията в повествователния текст. Крайният извод е: екзистенциалният преход е катастрофична по своя характер същност. И тъй като този преход определя организацията на текста, то катастрофичен е характерът на самия универсум, чийто образ се изгражда чрез средствата на повествователната фикция. Под катастрофичен Б. Манчев разбира обаче, че съществуването на една система продължава на качествено ново ниво. Тук екзистенциалното, което е персонифицирано, и системното, което е текстовата организираност, се събират в едно. Как определя Б. Манчев качествено новото ниво? Тук, без да изоставя логическата строгост на изложението се появява – и забележително – определението „ценностен остатък“, който от своя страна е определен като надежда. Именно надеждата, казва Манчев, е финалното „емоционално“ послание на всички последни романи на Достоевски. И ако добавя споменатото вече понятие за смисъла като основна категория на човешкия свят, то логическият анализ служи на Манчев, за да достигне до ценности, определящи за човешкия живот. Препрочитайки извода, имах желание (състояние на модалност) изводът да беше разгърнат по-обстойно.

Все така препрочитайки, забелязах, че в изброените от Боян Манчев създатели на наратологични концепции липсват имената на Умберто Еко, на Клод Бремон, на Леви-Строс. Разбира се, не може всичко, а и не е нужно. Но ако отношението му към Греймас и към Проп е ясно, то бих искал да зная малко повече за отношението му към Етиен Сурио, чието име той споменава наравно с техните. Има ли отношение понятието на Сурио „диегеза“ (1951) към наратологичния анализ на Манчев? А разбирането за екзистенциален преход повлияно ли е от „За екзистенциалния модус на създаването на произведение“ (последна част от „Различните модуси на екзистенцията“), макар Сурио да няма предвид художествено произведение?

Изследването на Боян Манчев е забележително постижение на българската наратология, но защо авторът не е сметнал за нужно да го публикува изцяло?

Ако съдя по досегашните, предстоят още обобщаващи и проницателни изследвания.

За много творчески години, Бояне!

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s