Милен Миланов: Трябва отново да опресним мечтите си

бр.29/2020

Милен Миланов (1950) е сред най-ярките български актьори. Бил е част от театралните трупи на Враца и Пловдив. Повече от 40 години е актьор в Театър „Българска армия”. Съучредител и дългогодишен продуцент на театралните награди „Аскеер”. Личност с незаменим принос към българската култура.

Говорим с Милен Миланов на 1 септември 2020 г. – две седмици преди неговия 70-годишен юбилей.

Милен Миланов

Ще започна от днес. Как ще коментираш театралната ситуация през 2020 година? Имаш ли усещането, че пандемията е отменила всичко?

Това е година, която не ми се коментира. Аз тихо полудявам, когато чувам мнения как светът вече няма да бъде същият, как пандемията щяла да промени погледа ни към събитията. Защо? Човечеството е изживяло, преживяло, превъзмогнало много по-драматични и трагични години. За мен това е липса на всякакво чувство за историзъм. От тази гледна точка за мен 2020 година е засега изгубена година. За театъра, разбира се, в чисто битов план, това е заекваща година. Заеква се. Не се разсъждава плавно, не се действа плавно и това е неминуемо.

Милен Миланов връчва наградата „Аскеер“ в категория „Съвременна българска драматургия“. Сн. Личен архив

А имаш ли усещане за някакъв важен пропуск? Имам предвид, че преди карантината излезе една забележителна премиера във Военния театър – „Енигматични вариации“. Ти и Васил Михайлов направихте страхотен спектакъл. Но засега не можахте да го разгърнете в повече представления.

Разбира се, че пандемичната обстановка ощети невероятно творческите процеси. Щетите са неизбежни и големи. Бих казал, че до известен смисъл – невъзвратими. Трябва наново да се създават навици. Трябва отново да опресним мечтите си. Когато казвам, че не искам да коментирам годината, това не е, защото тя няма свое значение. Има огромно значение. Половин година е голям отрязък от човешкия съзнателен живот. Много хора не знаят дали не са загубили най-добрата си творческа половин година.

Хрумва ми да направим един бърз експеримент. Ако 2020 си остава някак безмълвна и не искаш да я коментираш, как би коментирал 1950?

Не знам, 1950 година от българска отправна точка или от световна?

Не, от лична.

Не знам… дано това да не прозвучи претенциозно… но 1950-а беше началото на моето развитие. Нали знаеш притчата за мъдреца, при когото отишли  и го попитали: „А как да възпитаме детето си?“ Той: „Колко е голямо детето?“ Те: „На една седмица.“, а той отвърнал: „О, късно е!“ Това е хипербола, но още когато човек се роди, започват усъвършенствания и деградации. Въпросът е как ще изживееш живота си, защото и двете възможности съществуват. И целият ти живот е низ от избори.

Как се отнасяш към юбилеите?

По някакъв начин се отнасям с боязън.

Откъде идва тази боязън?

Защото всичко преднамерено е фалшиво. Най-големите празници в живота на човек се случват в неизвестни дни.

Хайде тогава да разкажеш нещо за всекидневието, което те е отвело дотук, до празника. Как едно момче от Варна се озова през 70-те години на ХХ век във ВИТИЗ?

Момчето от Варна произтича от работническо семейство. Баща ми рисуваше много хубаво. Двамата с майка ми пееха, бяха артистично семейство, макар и работници. Прадядо ми Атанас Стоянов Цигудев е бил старши строител на двете най-красиви сгради във Варна – сегашната „Булбанк“ и Музикалната гимназия, както и на бащината ми къща в центъра на града. В почетната книга на строителната задруга е отбелязан на трето място – обучил е над 120 майстори.  Израснал съм с библиотека вкъщи. И друг път съм го казвал, но нека пак го кажа: през летните ваканции прекарвах с приятели голяма част от времето си в читалнята на градската библиотека. И четяхме, и взимахме книги за вкъщи. А има и една друга особеност на моето детство и юношество – общувах предимно с по-възрастни хора, т.е. с по-знаещи. И ако си честолюбив, искаш и ти да научиш нещо в повече, да се доближиш до нивото им. Афинитетът към изкуството е не само естетически, но и етичен избор, но и необясним докрай. Може би изложбата на Рьорих във Варна, може би ходенето ми на театър, може би акция на съпротива към заобикалящото те, ген… знам ли.

Разказват се легенди за твоята роля в „Антихрист“ по Емилиян Станев в Пловдивския театър в края на 70-те. Как преживя срещата с този свят? Какво е за теб да играеш думите на Емилиян Станев?

Няма да минавам през подробности. Покрай познанството си с един адвокат имах афинитет да разбера що е то дзен будизъм. Емилиян Станев ми беше познат като автор  и романа „Антихрист“ – най-автобиографичната му книга, както сам я определя – бях чел още преди Иван Добчев да ме разпредели в роля. Аз вече бях исихастващ. Защо говоря за дзен будизма и исихазма? Защото става въпрос за клон на религия (в единия случай) и за ерес (в другия). Така или иначе, отнася се до нещо, което е далеч от утилитарния верски път. Затова всичко в „Антихрист“ пò ми беше на сърце. И разбира се, Добчев! Той е дълбок режисьор. А и тогава изживяваше период на изключително силна експресивност, на екстатичност. И се получи добра спойка.

И дойдоха наградите.

Да, но най-голямата награда и оценка, която съм получил в живота си, беше за „Антихрист“, но не от театрален критик…

Как? Не е ли от Гочо Гочев?

Имах по-голяма похвала – свързана и с въпроса ти какво е да играя „думите на Емилиян Станев“. Беше от Надежда Станева. Емилиян Станев тъкмо беше починал. Той не доживя премиерата. Надежда Станева дойде да гледа. Вие, литераторите, трябва да сте чували за нейния характер. Най-малкото, което може да се каже за нея, е, че е мекушав и сантиментален човек. Когато излязох на сцената, тя се премести на първия ред и там остана. И след като свърши тази генерална репетиция, тя дойде и ми каза следното изречение: „Вие много приличате на младия Емилиян Станев.“ Надежда Станева, загубила Емилиян Станев преди седмица-две, да каже такова нещо, за мен е най-голямата похвала, която съм получавал въобще в творческата си кариера. Разбираш ли, в тези нейни думи нямаше „много ви харесвам, много сте добър и пр.“. Беше спонтанен изповедален жест.

Не искам да споря, но да направя едно разграничение. Това е мнение на жена, която е близо до текста чрез близостта си до неговия автор. Но мисля, че онова, което Гочо Гочев казва за теб, сравнявайки играта ти с тази на Питър О’Тул (особено за спойката между страст и разум), ми се струва по-класна и по-достоверна похвала.

Не, аз не възразявам на това. Професор Гочо Гочев, както е известно, е икона в театъра. Той е сред интелектуалците, които не подкрепиха срамната декларация на Съюза на писателите срещу Солженицин. Гочо Гочев действително е голям театрал и характер. Да, класна личност в изкуството. И, разбира се, оценката му е знаменателна – трогва и ласкае, и за мен остана стигматична за цял живот.

Във Военния театър попадаш на важни колеги и режисьори… Знам за поне двама основополагащи режисьори в твоя живот – Леон Даниел и Крикор Азарян… Какво не си казал още за тях?

Коко беше най-близкият ми приятел. С него имахме истински разговори на четири очи. Говорили сме неща, които нито той, нито аз бихме казали публично или в „Чакащи артисти“… Много интимни неща за театър. За истини в театъра. Истината е особено нещо. Трябва да се борави много внимателно с нея. Честно, но внимателно, защото истината съдържа в себе си и лек, и отрова. Не трябва да се лъже, но трябва да се премълчава понякога. С Коко от тази гледна точка сме били винаги близки. С Леон просто така тръгнаха нещата… Играл съм в десет негови спектакъла, легендарни представления, изключително често. Още в началото Андрей Даниел, синът му, ми сподели: „Баща ми казва, че много добре тръгваш.“ Леон е най големият постановчик в българския театър, най-големият майстор на действения анализ. Най-близък ми е Коко. Близък ми бе и Любен Гройс. Иван Добчев обичам и високо ценя също. Но най-големият е Леон.

А къде точно разполагаш една гранична роля, която мнозина разпознават като твоя главна обществена роля – Човекът „Аскеер“. Как се създава такава институция? Как една награда се превръща в най-бляскавата и най-авторитетната награда в областта на изкуството в България?

С умения. Които трябва да се съчетаят със съпричастност към професията. Тоест професията, за която е предназначена тази награда, да е дълбоко в сърцето и душата ти, да милееш за нея. Това е дефинитивно, основополагащо. Другото е: трябва да имаш вкуса и да имаш силата да не се поддаваш на злободневия и на моди. Трябва да проявяваш особен вид консервативност, вероятно и други неща. Освен всичко, аз издигам в култ и стремежа за висок коефициент на полезно действие. Като цяло е това и все пак сигурно има и нещо необяснимо. Аз не знам какви са моите качества, но аз знам, кои са нещата, които ненавиждам.

Знаеш ли какъв е за мен ефектът на „Аскеер“?…

Чакай. Когато съм създавал авторитета на „Аскеер“, не съм мислил само за театър. Винаги съм мислил за култура и изкуство изобщо. Мислил съм за тази културна среда, която в крайна сметка е извисяващата среда на обществото, за тази малка среда, която тегли обществото. И винаги съм си давал сметка, че тази среда, колкото и да е ценна, колкото и да е свястна, тя е обречена на неуспех. Според мен огромна грешка е да се мисли, че щом нещо е талантливо, щом е значимо, то непременно ще се случи и ще пребъде. Напротив, талантът е нещо изключително чупливо и трябва да се съхранява по особен начин. Аз винаги съм го правил. За тези 30 години в общественото пространство не съм казал нито една лоша дума за театър. Не защото съм нямал такива мисли, не защото нямам, а защото предназначението ми е било друго. Винаги съм казвал какво е моето щастие и въобще кое е щастието „Аскеер“. Дано това да не се изгуби. Щастието е, ако ти справедливо и прогностично поемеш човек почти от нищото и го поставиш на пиедестал, да бъде видян и той самият да се види. Ако можеш просто в тази работа да си длан, която повдига в степен, има смисъл и тогава ще те питат: „Как стават тия неща?“ А ако ти си някаква шепа, в която събираш познанства, влияния, сплетни, събираш не знам какви си неща, може да си ефективен за сезон, два, три, но си обречен на напразност. Това няма смисъл. Това  няма да се помни. Е, може и да се помни, но няма смисъл.

Чрез теб наградите „Аскеер“ промениха усещането за признание в театъра и културата. Нещо, което би трябвало да е суетно занимание (награди, церемонии и пр.), всъщност конструира историята на съвременния театър в България. Откъде идва това чувство за историзъм у теб?

Нагонът ми е такъв, че не обичам да се губи време. Не обичам напразни неща и вероятно чувството ми за историзъм се е появило от отрицанието на губенето на време, от отхвърлянето на безсмислието. Друг е въпросът, че знам как се гради история, знам го.

Един от тривиалните въпроси, особено когато става въпрос за юбилей на актьор, е: „Какво не сте изиграли все още? Какво бихте искали да изиграете?“ Аз обаче ще го задам по друг начин, защото за мен ти не си просто актьор, а една от завършените културни личности: Какво още би искал да направиш?

Когато направихме „Емигранти“ на Мрожек, играх професора философ и ме питаха какво е нещото, което най-много искам да внуша с тази роля. Отговарях, че тази битка е загубена. Живея със съзнанието, че хора като мен винаги ще губят битката. Битката между „интелектуалеца“ и „простака“ е абсолютно обречена, но тази битка трябва непрекъснато да се води. В лично качество губим, но историята и цивилизацията безапелационно побеждават. Битката е стародавна – цивилизация и варварство. Това е началото на отговора ми. Какво оттук нататък? Продължавам. Нямам намерение да се променям, имам намерение да се усъвършенствам. Към този момент не знам дали след една, три или пет години няма да се появи нещо, което да ме грабне и с което да се захвана. Защото, въпреки моите години, които не са малко, всичко е възможно. Дължината на времето не е фактор. Въпросът е как ще използваш времето. Аз не знам дали на 75 години няма да започна нещо, което до навършването на 80 да го направя най-важно в живота си. Не знам дали това ще стане, но знам, че може да стане. И не го казвам за себе си, а за хората, които са на 20 години.

Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s