Актьорът и книгите

Бр.29/2020

С Камен Донев в „Глава на Медуза“ от Борис Виан. Реж. Крикор Азарян. Театър „Българска армия“. Сн. Личен архив

Мога да започна с един лесен обрат: Днес Милен Миланов е най-четящият актьор и най-играещият читател, когото познавам. Разбира се, това не подлежи на доказване. Това е аксиома, изникнала от самата радост да наблюдавам неговото присъствие между човешки и книжни тела – в увлечението да ги заговаря, да гледа през тях, но и да потъва, да ги цитира, разбира, помни, подрежда, да създава от тях същностно, дълбоко битие. Големият актьор умее да опитомява времето – предимно чрез умните срещи между Човека и Словото.

Всичко започва от читателя Милен Миланов.

Той знае, че трябва не просто да си прочел достатъчно книги (за които знаеш, разбира се, че никога не са достатъчно), но и да внимаваш как си ги прочел. Да търсиш оня смисъл в думите, който не ти е даден наготово, а проявлението му зависи тъкмо от твоето активно четене, което е изследващо, дебнещо, проницателно. От теб зависи да (ре)конструираш смисъла, т.е. да останеш верен на написаното от автора, но и да го развиеш на сцената като второ произведение. Например да прочетеш книгите на Емилиян Станев така, че да можеш да продължиш на сцената класическото белетристично майсторене в актьорско пресътворяване. После да си даваш сметка, че много от чуждите пиеси имат по няколко превода и заради високия професионализъм ти си длъжен да познаваш всички възможни преводи, в които смисълът се разклонява в неподозирани посоки.

Но да не спреш дотук, а да четеш още и още други книги (боже мой, дори критически и философски книги!), които допълнително разкриват историческата епоха, мотивацията на персонажа, психологията на драматургичната ситуация и т.н. Милен Миланов умее да разчита знаците по този път.

Но – както си върви – той е от онези редки личности, които тръгват и по други пътища, но не хаотични и разсейващи се, а някак внимателно кръжащи и преплитащи се с главния път. Маршрутите на Милен Миланов изплитат цяла пътна мрежа, в която няма случайности. Ще го познаем отново по книгите.

С Йордан Радичков на церемонията за наградите „Аскеер“, 1996 г.
Сн. Личен архив

Той е създателят (продуцентът и съставителят) на поредицата „Драматургия „Аскеер“ – библиотека от 14 тома досега, съдържаща номинираните български пиеси за наградата „Аскеер“. Истинските театрални хора знаят: всяка година (поне до 2018 г.) между две корици се появяват по три драматургични текста, състезаващи се в категорията „Съвременна българска драматургия“. До този момент – общо 44 пиеси. Сред авторите им – Боян Папазов, Димитър Динев, Георги Тенев и Иван Добчев, Елин Рахнев, Захари Карабашлиев, Теодора Димова, Георги Господинов, Алек Попов, Константин Илиев, Елена Алексиева, Оля Стоянова, Яна Борисова, Яна Добрева, Александър Секулов, Малин Кръстев, Николай Гундеров… Продължете сами.

Свидетел съм обаче, че председателят на Фондация „А’Аскеер” Милен Миланов никога не е просто събирач на нещо готово. Първо той създава самите базисни условия книгата да възникне – перфектното до безмилостно съблюдаване на процедурата за обсъждане на пиесите в журито, тайното гласуване и излъчването на трите номинирани пиеси; бляскавите пресконференции, представящи и мотивиращи избора на журито, прорязани от остри коментари и концептуални обобщения; поръчването и събирането на предговорите, които вдигат аналитичния хоризонт до подстъпите на театралната и драматургична история; библиографският апарат и снимковият материал, които сами по себе си играят ролята на безценна историография. Първо се прави тъкмо това и чак тогава томът може да се появи.

Със съпругата си Виолета Миланова.
Сн. Личен архив

Всяка година на 23 или 24 май – във вечерта на връчването на най-престижните театрални награди в България – върху всеки стол в голямата зала на Театър „Българска армия“ един екземпляр от книгата „Драматургия „Аскеер“ очаква своя читател. 500 читатели в една нощ. Това става възможно, защото за Милен Миланов книгата е събитие. Тя трябва да се състои пред очите на хората, избликва като празник на словото и действието, споделена от всички, които празнуват именно Словото и театралното действо. Театралните награди си имат книга и това притежание ги отвежда отвъд церемониалните аплаузи – хвърля ги направо в друго пространство, където времето тече по-бавно, по-вглъбено.

Там проблясва поне още една перспектива. Защото за Милен Миланов книгата е и памет – обиталище на важни и неважни присъствия, на имена и заглавия, които могат да бъдат помнени и забравяни, но които на всяка цена трябва да бъдат, да ги има. Никой и нищо не бива да отминава безследно във времето. Затова е създадена книгата, а Милен Миланов е нейният пророк. И когато гледаме към рафтовете с томове от „Драматургия „Аскеер“, нека не се заблуждаваме. Това там не са просто книги с по три пиеси, борещи се за една награда. Това там е историята на съвременната драматургия и театър в България.

Да го признаем най-сетне. Дължим тези неизличими следи на високото чувство за историзъм у Милен Миланов. Понякога такова чувство е плашещо, непредставимо. Как е възможно да бъде толкова характерно за един актьор! Не е ли той по дефиниция пленник на изтичащото време! Още повече, че Милен Миланов не се задоволява да го проявява само към театъра и драматургията. Понякога решава да тръгне към други тематични области и жанрове. Така преди години като директор на Продуцентска къща „Несарт“ (действаща и като издателска къща) той даде идеята – замисли и издаде книгата „Другият „Тютюн“. Документи и спомени“ (2010). Заедно с Анна Свиткова бяхме съставители на внушителния том за един от знаковите български романи. Видяхме, че личности като Милен Миланов са сред малцината, които разбират служенето на културната памет в цялото й сложно разнообразие от реконструирани факти, лични свидетелства и исторически интерпретации. Когато през есента на 2009 г. той ни сподели намерението си да бъдат събрани и осмислени във възможната пълнота текстовете по случая „Тютюн”, само предполагахме мащаба на тази идея – за по-дълбоко разбиране на творби, случки и хора, за същностно обогатяване на представите ни за българската литература от онази епоха. Към това се прибавиха ерудицията и перфекционизмът на редактора на книгата Виолета Миланова, чието близко четене на текста улови в мрежите си не един изплъзващ се смисъл. Сега вече знаем как Милен Миланов умее да заразява с амбицията си да създава събития. Но това са събития от особена направа, те се раждат и присъстват трайно около нас – възникват в пространството и продължават да пътуват във времето.

Като спонсор, продуцент или просто съратник Милен Миланов участва в повечето проекти от научноизследователската програма „Литературата на Народна република България“ на департамент „Нова българистика“ на НБУ, в която излязоха над 50 научни сборника и авторски книги в осем издателски поредици. В края на 2018 г. той – заедно с още 18 институции и личности – получи специален диплом за принос в развитието на програмата по повод 10 години от нейното начало. Този знак за благодарност, разбира се, не може да изрази цялото незаменимо съпричастие на Милен Миланов към изследванията и публичните акции, свързани с литературата „от близкото минало“. Но поне загатва, че актьорът безкористно изпълнява една от значимите мисии днес – мисията на паметта.

*

Накрая – нещо съвсем лично. Чрез неговата ИК „Несарт“ Милен Миланов е издател на последните ми три книги с поезия – „София Берлин“ (2012), „Балът на  тираните“ (2016) и „Влюбване в диктатора“ (2020). Няма да казвам какво се случи с тях и какво означава това за мен. Друго трябва да посоча.

Съвсем в негов стил, Милен Миланов искаше от тях да бъдат нещо повече от книжни тела. Да се случват наяве пред хората – и при самото разлистване, и при представянето им пред публика. Взискателен във всичко, той настоя художник на „София Берлин“ да бъде Яна Левиева (светла й памет!) и тя направи от книгата вещ на изкуството, тиражирана в хиляда екземпляра. Милен Миланов стои зад публичните четения на „Нова политическа поезия“ в камерна зала „Миракъл“ на Театър „Българска армия“ през 2016 и 2018 г., както и зад премиерните представяния на книгите по тези четения в сцена-клуб „Максим“. Защото той не иска инертно служене на словото, а вярва в симбиозата между четене на живо (на глас) и интимното четене от книга, в редуването на глас и мълчание, във взаимно обратимите усилия авторът да бъде актьор и актьорът да бъде автор, като същевременно всеки си знае мястото.

Затова съм спокоен и радостен, когато Милен Миланов прикове със своя глас вниманието в залата. Струва ми се, че докато мога да чувам, у мен винаги ще звучи: Дами и господа, имам удоволствието да ви кажа „добре дошли“ на представянето на книгата

И чувствам, че празникът продължава.

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Текстовете на стр. 6 и 7 са от сложената под печат книга „Милен Миланов: Градината с кринове“ под съставителството на Георги Каприев и Юрий Дачев, ИК „Изток-Запад“.

 

Вашият коментар

Filed under Юбилей

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s