Виртуални самолетчета

бр.26/ 2020

Хвърчащи впечатления от един фестивал

Нева Мичева

Рис. Теодор Ушев

Анси е градче във Франция – на герба му бяла пъстърва плува на червен фон. Според Google Maps разстоянието от местното езеро (най-чистото в Европа, казват) до Женевското е между осем и девет часа пеша, в зависимост от маршрута. От 1960-а в Анси се организира най-старият и най-значим сега фестивал на анимационното кино: отначало като биенале, а от 1997-ма нататък – ежегодно. В течение на пет дни в началото на юни всичко ново и любопитно от световната анимация се стича в местните кина. Стичат се и хиляди гости, най-ревностните от които си имат ритуали. Например да сгъват от подръчни материали хартиени самолетчета, които да хвърлят към сцената, или да викат „Заек!“ (Lapin!), когато мернат рисувано зайче на екрана. Дали се вика при всяко зайче, или само при това в рекламите на фестивала – не знам (както впрочем и да правя самолетчета). Надявах се тази година да науча, но пандемията попречи. И тъкмо когато и откъм Анси лъхна на тъга и несигурност, както откъм други анулирани киносъбития –Кан, Карлови Вари, Венеция, – анимационният фестивал се качи онлайн. Смелата маневра не просто го преведе през тегавите обстоятелства, но и го направи по-дълъг и демократичен. Анси беше в Мрежата от 15 до 30 юни, отворен срещу абонамент от 15 евро за всеки зрител от всяка точка на планетата. С платформата се боравеше лесно; филмите бяха субтитрирани на английски и френски; не липсваха видеоразговори с авторите, записи на майсторски класове и включвания от награждаването (раздробено на трийсетина индивидуални „церемонии“).

Когато отразяваш съвкупност от стотици истории (тези във филмите, но и около тях – на създателите им, на специфичната публика, на мястото), ти не само гледаш, а и слушаш, и притичваш от прожекция на прожекция или от пресконференция на групова сказка, и четеш, и се допитваш до колеги, и анализираш атмосферата в залата. Фестивалът те излага на куп физически несгоди (от пътуването и настаняването през споменатите притичвания, висенето на опашки и писането на крак, до недоспиването и недохранването), които са колкото изтощителни, толкова и създаващи приятното усещане за приключение… Е, точно в годината, когато „Физика на тъгата“ спечели „Кристала на Анси“, всичко физическо отпадна. Но това, както се оказа, просто смени едно изтощение/приключение с друго.

Двете особености на фестивала в Анси са, че а) е изцяло анимационен и б) водещото в него са късометражките. Средностатистическият фестивал за игрално или документално кино събира около 150-200 заглавия, от които 15-ина влизат в основния конкурс, докато успоредни раздели показват подборки от работите на дебютанти, на експериментатори, на отличени другаде и прочее. За типичната продължителност от 7-10 дни човек – ако междувременно се и мъчи да обработи информацията, получена от всичко изгледано – може да асимилира не повече от 40 филма (личният ми рекорд при крайна самоотверженост). На тазгодишното издание на Анси, 44-то поред, на теория можеше да бъде изгледано почти всичко. На практика обаче не биваше.

Анимацията има забележителното свойство да започва от там, където други жанрове достигат с труд – от метафората. Всеки образ и всяко движение тук са решени и материализирани от човек или екип с определена идеология въз основа на субективната им реалност, тоест самият акт на анимирането е типичното за метафората „пренасяне на признаци и свойства от един предмет или явление на друг“. На екрана ние не виждаме просто лисица, триъгълник или червено, а животно, очертание или цвят, които значат повече от себе си. Тук нищо не е произволно, нищо не е естествено. Анимацията се ражда кодирана, стилизирана, многозначна и лакомото й поглъщане лесно води до предозиране.

На свой ред и късометражките „ядат“ доста ментално пространство. Ако гледаш 9 филма по 10 минути, не си гледал еквивалента на типичния пълнометражен филм от час и половина, а 9 отделни филма, и толкоз. Във всеки е вложен много и различен труд; всеки идва със свой заряд, техника, стратегия, ритъм. Филмите, от които са кадрите на тази страница например, са скромна извадка от раздела „Перспективи“. „Капаемаху“ на Хиналеймоана Уон-Калу разказва – с глас зад кадър на хавайски – легенда за четири маху (знахари от женско-мъжки пол). В пастелния „Солта е виновна за всичко“ на Мария Кристина Перес дъщерята на семейство хора с облик на ленивци (животните ленивци със завитите ноктища и чебурашестите лица) прави смущаващ портрет на баща си. „Излюпване“ на Рита Басулто илюстрира чрез низ от безсловесни трансформации как човек се появява от „битката между памет, разум и съзнание“. „Тук горе, при белите богове“ на Джалал Магут, Александер Лал и Майк Плит превежда в черно-бяло-червен експресионизъм едно истинско убийство – на Мануел Диого, мозамбикски гастарбайтер в ГДР, унищожен особено жестоко от неонацисти през 1986-а. Четирите заедно траят около 30 минути, но истината е, че повторното гледане на части или на целите филми, ровичкането около тях и осмислянето им, отнемат поне няколко часа…

Всичко в Анси е по много – и талантът, и работата, и удоволствието, и темите, и бройките. Разделите в програмата са десет: седем от тях са за късометражни филми (официален конкурс, „Перспективи“, „Извън рамките“, „По поръчка“, „Телевизия“, „Млада публика“, „Дипломни работи“), два за пълнометражни, а един е „Виртуална реалност“. Журитата са 16! Докато пълнометражните филми са по-мейнстрийм, по-консуматорски, късометражните са истинските фестивални герои, произведенията на изкуството, големите залози. Късометражките на български автори не са рядкост в Анси. Още в първата му официална подборка през 1960 г. влиза една – „Прометей“ на Тодор Динов. През годините има и още: „Черноглавко“ на Стефан Топалджиков (1963), „Птици“ на Иван Андонов (1967), „Тримата глупаци“ на Доньо Донев (1971), „Лудории“ на Анри Кулев (1979), „Фея“ на Николай Тодоров (1987), „Октомври“ на Стоян Дуков (1991), „Десетият кръг“ на Анна Харалампиева (1999), „Баща“ на Иван Богданов (2012) и доста други. През 2003 г. „Неделя вечер“ на Калина Вутова печели наградата за най-добър студентски филм, а през 2008 г. пак в категория „Дипломна работа“ награда на журито взема Милен Витанов с „Моят щастлив край“.

Отначало най-високото отличие на фестивала се нарича просто Гран при („голямата награда“), а от 2003 г. става „Кристалът на Анси“. Гран при е печелен веднъж от български автор: през 1987 г. Бойко Кънев със „Смачкан свят“ си го поделя с канадеца Фредерик Бак с „Човекът, който садеше дървета“. „Кристалът на Анси“ също е печелен веднъж от български автор: тази година от Теодор Ушев, българин в Канада и отдавнашен приятел на фестивала. Неговият „Физика на тъгата“ по романа на Георги Господинов е висока проба художество. Боите на Ушев тук са размесени с пчелен восък и с честно чувство, меланхолиите са заредени с енергия, личният поток на спомените – тези на Теодор, смесени с тези на Георги – моментално въвлича зрителя… Забележителното сред 36-имата му съперници беше много, така че ще посоча само фаворитите си: „Плът“ на Камила Катер с петте жени, които разказват за телата си и за коментарите, отправяни по техен адрес, неволно допълващия го комичен „Гореща вълна̀“ на Теа Холац за известна синоптичка в пламтящ момент от менопаузата, сюрреалистичното видение на Ясмин Елсен във „Въртележка“ и деликатната трагедия в „Мимоходом“ (De Passant) на Питер Каудайзер.

Ще ми се да спомена още един получил „Кристал“ през 2020-а – студентският  филм „Гол“ на Кирил Хачатуров, хладно 3D видение от бъдещето на големия град, пронизано от крехък миг на нежност. Сред останалите 43 селектирани в „Дипломни работи“ имаше и други впечатляващи, разбира се, някои даже много: урокът по математика в „Блейка!“ (Tête de linotte!) на Гаспар Шабо, нощното скитане в „Толкова хубав град“ на Марта Кох, буквалното заместване на дойните крави с жени в „Мляко“ на Дженифер Колбе (с цел да се онагледи и заклейми промишленото производство на мляко и месо)…

В раздела „Извън рамките“ (Off-Limits) бяха съсредоточени негледаемите неща – годни за излагане в музей с етикет „видеоарт“ и надпис от сорта на „Звукът като свидетел“ (цитирам дословно). Ако трябва да дам описание, пасващо на повечето, то ще е: хора се взират в неща и чувстват, че те крият отговор, но не знаят какъв е въпросът. В дузината „експонати“ тук имахме взиране в Алечкия ледник в Швейцария, в тъмносиньо море и небето над него, в ъгли и дограми на Мис ван дер Рое, в нощна трева. Награда получи най-понятното парче – „Серийни паралели“ на германеца Макс Хатлер с верижните движения на хиляди снимки на хонконгски жилищни блокове.

Накрая си мисля, че за кратките филми най-трудно се говори кратко. Че прехвърлянето на фестивала онлайн (жалко, че статистиката от това издание още не е оповестена) може би ще помогне за по-доброто разпространение и разбиране на качествените анимационни късометражки, практически неуловими по кината и по телевизията. Че да прекъсваш, да връщаш и да повтаряш филми, да ги гледаш в избран от теб порядък и час и да разучаваш детайлите им по твое усмотрение, е отлична възможност, при все че този път дойде за сметка на салонното съпреживяване. За малка компенсация и за довиждане помолих Теодор Ушев да каже няколко думи за своя Анси и за радостта. И ето:

„Когато за пръв път имах шанса да отида в Анси, първата ми реакция беше едно дълго възклицание. Градът е нереален. Езеро, канали, река, които създават впечатление за сцена от средновековна приказка. Сякаш всеки момент Рапунцел ще си спусне плитките от някоя кула. И всичко това – на фона на заснежените върхове на Френските Алпи. Нереално е. И много зеленина. И много хора по време на фестивала – не е възможно да ходиш нормално по улиците на стария град по това време на юни… Всеки ден плувам в езерото – температурата на водата е 18-21 градуса, любимата ми. Няма по-голямо удоволствие от това да плуваш и да се любуваш на планината. Не ти се излиза от водата. Когато не съм в някоя от хилядите срещи, просто лежа на тревата на плажа. И всяка събота, преди награждаването и церемонията по закриването, правя обиколка с колело около езерото, 16 километра сред спиращи дъха гледки… Иначе може да ме намерите на чаша розе в ресторанта на „Бонлию“ (официалния център на фестивала) или на ранна вечеря преди нощното парти в Une Autre Histoire. Аз съм този с най-голямата порция тартифлет. Макар че обикновено не остава време за храна… Аз съм щастлив човек. Ако съм направил филм за тъгата, то е за да я дисектирам. Без тъга няма радост – как ще разберем, че сме щастливи, ако не познаваме тъгата?“

Вашият коментар

Filed under на балкона

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s