Скъпа Европа: писма от Дж. К. Роулинг, Нийл Гиймън, Мери Биърд и др.

бр. 24/2020

От Париж до Берлин, през фадото и футбола, пътуването с влак и ферибот, спомените за приятели, с които си разменяли писма… публични фигури разказват за връзката си с Европа

Да пишеш писма до своята родина

Дж. К. Роулинг

Писмото беше написано на тънка светлосиня хартия. Почеркът беше четлив и красив. Моята нова приятелка от Германия Хана, с която си разменяхме писма, ми пишеше на чудесен английски. Училищата, в които учехме, бяха решили, че сме подходящи една за друга, защото и двете бяхме, да си го кажем направо, зубрачки. След няколко месеца щях да й гостувам в Щутгарт, а скоро след това тя щеше да дойде у дома. Бях на 13. Всичко това беше особено вълнуващо за мен.
Къщата й беше чиста, безупречно чиста и възхитително различна от домовете, които познавах. Спомням си свещниците с орнаменти, килимите по пода, облицован с плочки, лъскавите модерни мебели и блестящото пиано в ъгъла, на което Хана, разбира се, свиреше много добре. Когато пристигнах, майката на Хана ме попита какво искам за закуска – поколебах се в отговора и тя започна да изрежда всички продукти, с които разполагаше. След като чух шест-седем неща, разпознах немската дума за кейк и казах: „Кейк, моля”.
Майката на Хана беше превъзходен готвач. Спомням си бистрата супа с кнедли и наденичките с леща, а всяка сутрин, вероятно защото беше решила, че съм свикнала с това, тя предлагаше кейк за закуска. Беше прекрасно.
Поддържах връзка с Хана години наред, а когато навърших 15 години, семейството й ме покани – невероятно щедро от тяхна страна – да отида с тях на едномесечно пътуване до Италия. Така че заедно с Хана и нейните родители за първи път видях Средиземно море и опитах стриди.
Върнах се от Италия жадна за нови приключения из континента. Имах приятелка и във Франция, с която си пишех, Адел, на която също гостувах – в Бретан. Там наблюдавах майка й как прави палачинки, специалитет на района, в bilig – голям, кръгъл тиган: това беше най-вкусното нещо, което някога съм яла, по-вкусно дори от италианския омар. Когато не бях в полезрението на възрастните, се възползвах от ниските цени на френските цигари и поддържах ужасния си навик да пуша, правейки опити да харесам „Житан”. Почти успях в това.
Когато навърших 16, с моята най-добра приятелка решихме да отидем до Австрия за две седмици. Сега се чудя как родителите ни са разрешили да направим това: две ученички с повърхностен немски тръгват с влак без ясен план и без запазени места за спане. Преминахме през това приключение невредими: успявахме да разчетем разписанието на влаковете, винаги намирахме къде да спим, плувахме в ледено планинско езеро под яркото слънце и се насочвахме накъдето ни хрумне.
С времето решимостта ми да прекося Ламанша, дори ако съм сама или с недостатъчно средства, растеше. Ако имаш билет за международната железопътна мрежа, една от най-добрите придобивки на всички времена, можеш да хванеш следващия влак, ако не намериш подслон за вечерта, или просто да подремнеш на гарата, докато дойде влакът. Заминах сама на пътешествие из Франция на 19-годишна възраст, пътуване, което внезапно приключи, след като откраднаха портмонето ми.
Скоро се върнах в тази страна, защото учих една година в Париж. Майка ми, дискретен франкофон с баща наполовина французин, беше възхитена от възможността да ме посети; баща ми не остана толкова доволен, като имаме предвид неуспешните ми опити да обясня на сервитьорите, че неговото bien cuit е поръчка на добре препечена пържола.
Бях на 25, когато почина майка ми; в този момент спрях да се преструвам, че искам каквато и да е чиновническа работа. Направих това, което ми се струваше съвсем естествено: грабнах изръфания по краищата ръкопис на книгата за деца, която пишех от няколко месеца, и прекосих Ламанша. Объркана и угнетена от скръбта по майка си, избрах наслуки едното от трите преподавателски места, които ми предложиха. Беше в Португалия – страна, която не познавах, език, от който не знаех и думичка.
Да преподаваш английски в чужбина е достойно за уважение занимание, но който го е правил, не може да отрече, че то привлича голям дял от неприспособените към средата си хора, или онези, които бягат от своя дом и страна. Аз бях и двете неща. Въпреки това се влюбих в Порто и все още обичам този град. Бях омагьосана от фадото, меланхоличната местна музика, изразяваща същността на португалците, които притежаваха спокойствие и благост, които ги отличаваха от всички други латински народи, които познавах до този момент. Впечатляващите мостове в града, неговите шеметни брегове, осеяни с олющени постройки, старите сгради на пристанището, широките площади: бях запленена от всичко това.
Можехме да се движим безпрепятствено из Европа – тази възможност ни даде много неща и формира мисленето ни. Възползвахме се от най-дългия период на мир на този континент. Приятелства за цял живот, любовни връзки и бракове можеха изобщо да не се случат. Няколко деца на мои познати, както и моята голяма дъщеря, нямаше да бъдат родени, ако свободното пътуване из Европа не беше възможно.
Сега, когато пиша този текст, не знаем дали следващото поколение ще се наслаждава на свободата, която имахме. Тези от нас, които добре осъзнават какво се случва, усещат дълбоко чувство на загуба и силна тревога от заплахата за рязко прекъсване на старите връзки.
След като попаднах на цитат от Волтер, отново мисля за моята приятелка Хана, с която си пишех като тийнейджърка. Мисля за нея сега, защото беше първата ми приятелка от континентална Европа и защото думите на Волтер, които крият толкова дълбок смисъл за мен в този момент, са следните: “L’amitié est la patrie”. „Родината е там, където са моите приятели”. Хана, аз наистина не искам да изгубя своята родина.

На опашката за паспортен контрол

Джефри Боакие

Това винаги се случва на летището. На опашките пред гишетата за паспортен контрол в очакване да влезеш в определена страна, когато мислите препускат из главата ти и се борят със страховете дали и как ще те приемат. На този финален етап винаги се чувстваш друг човек, прегърнал британската си идентичност, стиснал здраво червения си паспорт, с надеждата, че ще те задържат на повърхността в тези непознати води. Това е моментът, в който усещаш, че си най-далеч от дома; непозната страна, различен цвят на кожата, език и разбирания.
И тогава, след като достигнеш до гишето, нещо се случва. Усмихват ти се, заговарят те – протича общуване, което ти напомня, че принадлежиш към нещо, поне в този момент. В думите, които чуваш, не винаги има агресия или подозрение. Понякога това са думи, които те приветстват. Съхраняваш тези моменти, защото те са ценни за теб. Надяваш се, че няма да се случват твърде рядко.

Новогодишна нощ в Берлин

Шами Шакрабарти

Това се случи в края на 80-те по време на дълга ваканция, докато учех право в Лондонското училище по икономика и политически науки. Работех като готвач в заведение за бързо хранене в района „Голдърс Грийн”. Нашата мениджърка Колет беше от Ирландия. Французойките Сара и Мари бяха сервитьорки, там работеха и много други хора, чиито имена вече съм забравила. Родена съм в Лондон и имам индийски произход, но тогава всички се чувствахме млади лондончани, изпълнени с любопитство към този град и широкия свят отвъд него. Прекарвахме голяма част от свободното си време заедно в малките си квартири или споделените си домове.
В един момент Сара започна да изпитва силна носталгия по родния си дом или просто се отегчи, или и двете. Реши да замине за Южна Франция, където живееше майка й, и ме покани да й погостувам. Бях посещавала Париж няколко пъти, знаех малко френски, бях чела Камю, Сартър и Симон дьо Бовоар. Никога обаче до този момент не бях имала възможност да гостувам на френско семейство, да споделям тяхната храна, покрив и истории. Тяхното гостоприемство и мило отношение – което се повтаряше многократно през годините – беше фактор за формирането на моята личност.
Няколко месеца по-късно Аня, моя приятелка и състудентка от Германия, покани мен и няколко мои колеги на гости във Франкфурт, а след това и в Берлин, за да посрещнем заедно Новата година. Каква нощ само беше това! През целия ден имахме проблеми с всевъзможни ограничения за преминаване през Бранденбургската врата или „Чекпойнт Чарли” в зависимост от нашата националност. С наближаването на полунощ обаче огромното количество гуляйджии направи излишни полицаите. Бях повлечена от потока от хора и в един момент се озовах в Източна Германия. Върнах се в Лондон, носейки фрагменти от нашарената с графити, непоклатима стена, която щеше да рухне след по-малко от една година.

Никога няма да вървиш сам

Франк Котрел Бойс

Скъпа Европа,
Спомням си онзи момент през 1973 година, когато чичо Били замина, за да гледа на живо мача между „Ливърпул” и „Борусия Мьонхенгладбах” – финал за купата на УЕФА, който завърши с победа на англичаните с 3:2. След мача полицаите ескортирали екзалтираните запалянковци до летището, където ги очаквали чартърните им полети. Едва когато кацнал на летището в Ливърпул, чичо ми си спомнил, че към Германия е пътувал със своя ван. Надяваше се, че той все още стои там, паркиран в сянката на яворите до парка „Бънтър Гартен”, на хиляди мили оттук.
Тази нощ постави началото на нашата любовна връзка с Европа. До този момент погледът на жителите на Ливърпул беше насочен в друга посока – към Ирландия, Ню Йорк, Валпарайсо в Чили – стари морски маршрути, познати на нашите бащи, които се връщаха с маймунки и папагали, а ние играехме с тях на балконите дълго време след като тази търговия беше прекратена.
Именно благодарение на футбола Европа нахлу в нашия живот. В Ливърпул често сме се чувствали отделени от останалата част на Англия, но футболът ни свърза с Европа и беше изключително важен пропуск за страните от континента. Млади мъже, които не бяха напускали своя квартал, се запознаваха с Париж, Рим, Амстердам и разбира се, Мьонхенгладбах. Спомням си как една вечер седяхме в Ирландския център в Ливърпул и цяла тълпа развеселени холандски футболни фенове, облечени в оранжево, нахлуха при нас и извикаха: „Ирландци? Ние сме с вас. Оранжево и зелено, да!”. Всички ги поздравихме и ги черпихме с бира. По-късно закарах с колата си до „Анфийлд” четирима от тях.
Живял съм във Франция и Испания. Работил съм в Италия. Но винаги се връщах в моя роден град. Пуснал съм корени тук, както казва Йейтс, в „едно скъпо на сърцето ми място до живот”. Зная обаче една истина, която нашите лидери непрекъснато искат да зачеркнат – можеш да се посветиш на едно място, но и да се наслаждаваш на факта, че то е част от нещо по-голямо, да разбереш, че никога няма да вървим напред сами.
С любов и целувки от Ливърпул

Един по-голям свят

Алън Холингхърст

Днес е трудно да си спомня в подробности пътуването с ферибот и влак, но в паметта ми се е запечатал моментът, в който акостирахме. Дъхът ни спря при стъпването на кея и светът се преобрази. Това, което никога няма да забравим, е силното нетърпение да се озовем от другата страна и да се насочим към Кале, Амиен и Париж. Да разберем как да стигнем от „Гар дю Нор” до „Гар де Лион”, да си намерим стая за спане, да си поръчаме бира и сандвич croque monsieur – всичко това означаваше да поемем към един по-голям свят – нещо, за което се бяхме готвили. Усетихме, че това е място, на което принадлежим.
Миля след миля, нощ след ден, пътешествието продължаваше: Марсилия, Вентимиля, Торино, Милано, дори самата Венеция – възможности, които се превръщаха в реалност. Прекарах целия си зрял живот както като гражданин на Европа, така и на Великобритания – всяка от тези идентичности беше за мен и привилегия, и право. Настроенията и лудостта на нашето време разрушават съгласието и сътрудничеството. В резултат на това унищожаваме самите себе си. Ако вече е късно да спрем разрушението, мисля, че е твърде късно и да заличим разбирането, че споделяме живота си с милиони хора, че сме европейци.

Нова европейска песен

Мери Биърд

Академичната ми кариера може да бъде сравнена с историята на Единния пазар, Европейската икономическа общност и Европейския съюз. Завърших гимназия през 1972 г. и през изминалите четиридесет и няколко години нещата, които правя, контекстът, в който ги правя и начинът, по който определям себе си и работата си, се промениха драматично. Направих решителен завой към Европа и без съмнение това е обрат към добро.
Сега очаквам в аудиториите да имам студенти от цяла Европа. Някои от най-близките ми колеги от департамента в Кеймбридж са от Италия, Германия и Гърция. Това е двупосочно движение, тъй като нашите преподаватели и студенти вече са приели факта, че „континентът” – както сме свикнали да го наричаме, сякаш той не е част от нас, – е толкова отворен за тях, колкото е и Обединеното кралство. Това е пространство за дискусии, ресурси и сътрудничество. Смесването на култури и езици, различни образователни контексти и традиции в научната сфера разширява нашите хоризонти, променя начина, по който мислим нашата дисциплина и дори самата същност на образованието.
С други думи, докато назад във времето, през 80-те, представях себе си като британски учен, може би дори английски, сега мисля себе си и се наричам европейски учен. Не спираш да се определяш като британец, когато започнеш да се чувстваш европеец.
Тези процеси имат една не толкова оптимистична страна – важно е кой печели от тази така наречена от мен „нова европейска култура”. Тя се оценява положително от интелектуалците, които се наслаждават на новия лингвистичен Вавилон, или от студентите от елитни университети, които се възползват от новите възможности за културно сътрудничество в Европа. Но нищо от това няма особено значение за необразованите хора от например Бостън, Линкълншър.
Онези от нас, които се възползват от Нова Европа, трябва да се изправят пред един неудобен факт: донякъде можем да бъдем винени за резултатите от референдума, които за нас бяха толкова неблагоприятни. Защото не помислихме или не мислихме достатъчно за онези, които са от другата страна на културното разделение. Не работихме достатъчно през десетилетията, а не само през месеците преди референдума, за да споделим с тях благата и ползите, в които сме сигурни и с които с право се гордеем.

Не и някой като тебе

Мишел Фейбър

„О, това със сигурност няма да се случи.” Чувал съм тази фраза много пъти през последните три години, произнасяна от приятелски настроени, добре образовани, широко скроени хора в моя град – хора, които се събудиха една сутрин на 24 юни 2016 г. и им беше трудно да осъзнаят, че техните ценности не се споделят от мнозинството от хората. От този ден нататък те непрекъснато уверяват себе си, че разривът в обществото ще бъде преодолян, сякаш стъклото на прозорец може да бъде залепено след счупване или спукан балон отново може да стане цял и непокътнат.
Казвам им, че Брекзит ме превръща в нелегален чужденец с неуреден статут, освен ако не поискам от ксенофобското правителство разрешение да остана. „Но ти си британец, несъмнено!”. „Не, не съм британец.” „Но живееш тук от толкова дълго време”. „Да, но не в това е въпросът. Целта е да се отхвърли мултикултурализмът, да бъдат отделени тези, които са от Нас, от онези, които са от Тях.” „Не можеш ли да кандидатстваш за легален престой?” „Разбира се, че мога. Но не искам. Това е погрешна политика. Тя вони.” „Няма за какво да се тревожиш, наистина? Няма да пратят полиция в апартамента ти и да те депортират. Не и някой като тебе.” Не зная какво да кажа на тези добронамерени британци европофили, които имат отживели представи за развитието на нещата – те смятат, че холандец, който говори добре английски и е написал „Аленото цвете и бялото” няма да бъде засегнат от новите правила, наложени от правителството.
Чудя се къде ще отида, ако трябва да напусна Великобритания. Очевидното място е Нидерландия, където съм роден. Но аз не си спомням почти нищо от първите седем години от моя живот. Прекарах ги в Хага, но това място за мен е само една железопътна гара.
Преди две десетилетия, когато „Под кожата” излезе на холандски език и пътувах до Холандия, за да представя книгата, местен журналист ме откара до квартала, в който бях живял като дете. Искаше да разбере какво ще кажа за травмата от детството си, за причините, които са накарали родителите ми да оставят другите си деца и да заминат с мен за Австралия. Това беше плашещо празно поле в паметта ми, което хората се опитваха за запълнят със свои истории. Той беше убеден, че ако ме заведе на мястото, където съм живял и играл като дете, ще си спомня онова време. Седяхме в колата известно време с включено записващо устройство. Благодарих му, че е толкова любезен и не казах нищо повече. След това се върнахме в хотела и приготвих багажа си за заминаване.
Любовно писмо до Европа? Вече съм го написал, преди 26 години, до Великобритания, и мислех, че отговорът е „да”.

Мир и спокойствие

Санди Токсвиг

През 1939 г., когато избухнала Втората световна война, баба ми и дядо ми жевеели в Копенхаген и работели като сценаристи и актьори. Въпреки че Дания и Германия имат обща граница, в началото конфликтът вилнеел на юг. На 9 април 1940 г. германските войски тръгнали на север и нахлули в Дания. Животът на датчаните се променил завинаги.
През първата година на окупацията „еврейският въпрос”, както го наричали германците, не бил поставян пред датчаните. В Дания нямало много евреи. Доколкото зная, моите баба и дядо не познавали лично нито един евреин. През есента на 1943 г. се разнесли слухове, че евреите в Дания ще бъдат депортирани в концентрационни лагери; на 29 септември датските евреи били предупредени от главния равин на Дания и трябвало да се укрият незабавно.
Farfar (датската дума за баща на бащата) направил фалшива стена в апартамента и я боядисал, за да изглежда като край на дневната. Зад този театрален декор той и Farmor (майката на баща ми) криели еврейски семейства. Баща ми, тогава още малко момче, ходел от врата на врата, махал еврейските имена от звънците и ги замествал с популярни датски имена. Един ден баба ми и дядо ми разбрали, че немците идват, за да проверят техния апартамент. Дядо ми взел нож и порязал крака на баба ми, добавяйки театрален грим около раната. Когато германците пристигнали, тя лежала на дивана. Ужасните кървящи рани по краката й отказали мъжете да останат в къщата. Апартаментът не бил претърсен и еврейското семейство, което в момента живеело в къщата, не било открито.
Шведите запазват неутралитет по време на войната и на 2 октомври същата година шведското правителство изявява готовност да приеме датските евреи. Земята на свободата била само на 10 мили разстояние отвъд протока. Рибари сновели между двата бряга с лодките си и качвали всеки евреин, който бил на брега. През протока Йорес започнало масовото заминаване на датските евреи. Не всеки датчанин е бил пример за достойно поведение по време на войната и не всеки германец е бил безчовечен. Но в края на войната 99% от датските евреи успяват да избегнат Холокоста. Това е най-добрият пример за сътрудничество пред лицето на несправедливостта. Семейството ми не е имало причина да жертва живота си за непознати хора; когато попитах баща ми защо са го направили, той просто сви рамене и каза: „Това беше правилното решение”.
Мисля за това, когато се разхождам по плажа и гледам ширналото се море – мястото на това удивително избавление. Надявам се да имам същия кураж да взимам правилни решения. Разказах тази история, защото случилото се в миналото има значение. След края на войната и забележителното решение на европейските страни да работят заедно ние живеем в мир. Почти 75 години. Обичам мира и спокойствието. Обичам Европа.

Одисей

Тони Робинсън

Първата книга, която си спомням, разказваше историята на Одисей и неговото мъчително и дълго завръщане към дома. След това се запознах с премеждията на Тезей и Минотавъра, четох за Язон и неговото Златно руно, за други древногръцки герои и някои отмъстителни и дълго страдащи героини.
През тийнейджърските си години, под музикалния съпровод на „Бийтълс”, окичен със значка със символа на борбата за мир, четях жадно Камю, Сартър, Дьо Бовоар и Малро. На 19-годишна възраст изиграх ролята на лековерния Оргон в „Тартюф” на Молиер – косата ми беше наплескана с бял течен грим, накуцвах и имах бастун, за да покажа напредналата възраст на персонажа. Работих заедно с Доналд Синден при поставянето на превъзходната пиеса „Народен враг” на Ибсен, текст, който задължително трябва да се чете в тези мрачни времена.
Облечен в дългия си халат и през зацапаните си очила в стил Джон Ленън, четях Херман Хесе, Гюнтер Грас и Томас Ман. След това Сервантес, Гьоте и Данте, докато стигнах 50-те си години и разбрах, че съм погълнал твърде много тестостерон. Тогава насочих вниманието си към автори като Колет и Жорж Санд, а в момента се наслаждавам на неаполитанската тетралогия на Елена Феранте.
По време на тази одисея нито един от тези автори не беше екзотичен, чужд или непонятен за мен. Те са част от мен, също както Шекспир, сестрите Бронте или „Бийтълс”. Те са ме формирали. Аз съм британец и европеец. Никоя от тези две идентичности не омаловажава другата, а само я укрепва и затвърждава.

Любовно писмо до Европа

Нийл Геймън

Скъпа Европа,
Харесвах усещането да се чувствам част от теб. Чувството, че сме заедно и нашите разлики изграждат нещо по-голямо от това, което е всеки от нас. Нещо уникално, нещо, което никой от нас не би могъл да бъде сам.
Знаех, че макар и да бяхме двойка, оставахме до голяма степен такива, каквито сме. Ти не ме караше да променям в себе си неща, които не желая.
Обичах те, когато разпространяваха лъжи за теб. Обичах нещата, които ми даваше: мир и просперитет, увереност, че в битка ще ми дадеш своята подкрепа. Допадаше ми фактът, че ме смяташ за странник, трудноприспособим и непохватен в отношенията ни, но приемаше чертите, които ме правят специален и дори им се наслаждаваше.
С теб бих могъл да отида навсякъде. Обичах хората, които доведе в моя свят, харесваше ми да бъда на различни места с теб. Чувах неща, вкусвах неща, на които никога нямаше да попадна без теб. Ако имахме деца, те щяха да имат свой дом на толкова много места.
Не зная защо те напускам, но виждам как ще се развият нещата. Казах думи, които не мога да върна назад. Направих неща, за които съжалявам. Бих искал отношенията ни да бъдат такива, каквито бяха.
Това е всичко, което искам за двама ни. Нещата да бъдат такива, каквито бяха преди.
Все още те обичам
Нийл

Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА

Източник: „Гардиън“, 26 октомври 2019 г.

Вашият коментар

Filed under На фокус

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s