Общочовешкият език на поезията (За това как поезията освобождава хората от границите, предразсъдъците и условностите и за превода на поезия)

бр. 24/2020

Стеван Тонтич

 

„Общочовешкият език на поезията” е текст от подготвената за печат книга с избрани есета, слова, предговори, интервюта на сръбския поет от Босна и Херцеговина Стеван Тонтич, познат и у нас със стихосбирката „Преди да ме е отнесъл дяволът” (изд. Ерго, 2017) в превод на Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева.

Сборникът, след забавяне заради епидемията от КОВИД 19, е предвиден за издаване до края на годината от белградското издателство „Архипелаг”, а текстът е предоставен от автора специално за „Литературен вестник”.

Заглавието на книгата е „В защита на поезията” и пряката препратка към знаменитото есе на Пърси Биш Шели очертава още преди да разтворим съдържанието, мисловното ядро на включените творби – личния, преживения, изстрадания и анализирания  възглед за поезията, за призванието на поета и за ролята на поезията в живота и обществото. И макар Тонтич да е съвсем наясно, че поетът отдавна не е „непризнатият законодател на света” (какъвто впрочем не е бил и по времето на Шели), той се уповава на това, че „поезията не поема лъжата” и споделя как „в опасните времена защитата на поезията за мен беше равна на защита на смисъла на живота”.

Р. Ш.

 

Поезията е майчиният език на човешкия род.

Йохан Георг Хаман

Рис. Александър Байтошев

Може би когато е стигнал до идеята за обединено експериментално издание на четирима автори, в което се преплитат сбито описани сцени от живота на всеки от тях, моят приятел Петер Фьолкер е имал предвид горната мисъл на Йохан Георг Хаман, взета за мото на настоящия текст. Изданието е озаглавено Lebenszeilen[i]. От четиримата автори двама са от женски и двама от мъжки пол, така че книгата представлява „експеримент” и в мъжко-женските поетически и стилови кръстоски. Понеже авторите са се познавали отпреди, не вярвам между тях да се е стигало до някакви недоразумения, независимо че биографиите им са разнородни и принадлежат към различни езици и култури. Но по всичко личи, че техните литературни идеи взаимно се привличат. А ако поезията е майчиният, което означава прародният език на човечеството, то тогава тя същевременно е и езикът на естествено възможното, обикновено разбиране между хората, езикът, който преодолява всички граници между тях. Можем да кажем – общочовешкият език. И все пак поезията не е есперанто, не свързва хората с едни и същи (изкуствено конструирани), а с различни, но преводими думи и метафори. Или казано другояче: поезията свързва разноезичните хора с едни и същи или много сходни чувства, предизвикани от даден поетически текст и в оригиналната му форма, и в преводите му на чужд език.

Имената и истинските самоличности на авторите в тази книга се разкриват – според общия замисъл – едва в притурката накрая. Може би в хода на четенето читателят ще изгражда във въображението си нови, синтезирани образи и самоличности на авторите, за да открие чак след прочита на книгата истинските личности и страните, от които произхождат. Петер Фьолкер (Peter Vцlker, Германия), Нахид Енсафпур (Nahid Ensafpour, Иран), Вивиан Сантана (Viviane Santana, Бразилия), Ервин Матл (Erwin Mattl, Австрия). Е, и да не стане световна литературна сензация, мисля си, че това хибридно издание определено привлича интерес най-малкото със самото съдържание, композицията и съставителския си подход.

Много са големите и значимите поети, успели да надхвърлят границите на своите собствени култури. Надхвърляли са ги с широта и отвореност на своя светоглед, а в буквален смисъл и благодарение на преводите на техните произведения на чужди езици.

Гениалният персийски философ, мистик на суфизма и поет Мевлан Джелалудин Руми казва между другото и следното: „Ако една свещ запали друга свещ, тя няма да загуби нищо от собствената си светлина”. Благодарение на преводите на много езици самият Руми не е загубил нищо, а е добавил величина и на своята, и на чуждите култури. Откривайки неговото дело, световната мисъл и литература са се обогатили неимоверно. Четат го и го ценят не само иранците и мюсюлманите, а и хората от други народи и религии.

Виктор Юго пише, че „полето на поезията не знае никакви граници… Поезията е костният мозък на всички неща”. Понякога, в унисон с възхвалата на Юго, казват, че поезията е „солта на литературата”. А ястие без сол не е вкусно.

Известно е, че Гьоте много се е занимавал с чужди езици и култури. Изучавал е и сръбския народен епос, писал е рецензии за него и е превел познатата балада „Хасанагиница”[2], изворно възникнала на сръбски говорим език. Това е изключително красива и тъжна песен за една нещастна мюсюлманска жена от Босна и Херцеговина. Още по-известни са заниманията на Гьоте с Ориента и исляма, за което подробно свидетелства знаменитият му цикъл „Западно-източен диван”, появил се, след като той изчел в дълбочина поезията на Хафез Ширази. Така през словото на най-великия немски поет се сближавали и плодотворно се кръстосвали различни културни и духовни традиции. Гьоте знаел, че нито един национален език и нито една култура не съдържа цялата възможна мъдрост на човечеството и затова взаимното опознаване и сближаването винаги са добре дошли.

Със сигурност поезията живее най-пълноценно в езика, на който е създадена, там диша с пълни гърди. Но тя живее и в добрите преводи/препявания на чужди езици. Така разширява концентричните кръгове, тръгващи от нейното средище и прехвърля границите между различните езици и култури. Най-далечна вълна на кръговете са постигнали великите световни поети, онези, без които е трудно да си представим Гьотевата „световна литература”. Такива обширни, почти всеобхватни кръгове на разпростиране на поезията са възникнали около имената на Омир и Пиндар, на Ли Бо, Вергилий и Овидий, на Хаям, Руми и Ширази, на Данте, Вийон, Шекспир и Милтън, на Гьоте и Хьолдерлин, на Пушкин, Мицкевич и Негош, на Уитман и Дикинсън, на Бодлер и Рембо… Пък после и на Кавафис, Рилке, Валери и Елиът, на Манделщам, Пастернак и Цветаева, на Лорка, Неруда и Борхес и други великани на световната поезия. Огромно поетическо значение имат и народните (устни) епоси като Махабхарата, Калевала, „Песен за нибелунгите”, „Слово за похода на Игор” или сръбските песни за юнаци. Всички тези поеми носят характеристиките на поднебието, народа и езика, в които са се зародили, но в същото време с универсалния си дух и разбиране за човешката съдба надхвърлят тези предопределености. Като матерен език на човечеството поезията е израз на същината на човешкия род. Оттам и виждането, че хората от всички цветове на кожата, от всички народи, езици и вери, принадлежат на вида хомо сапиенс и затова неизбежно споделят всички същностни свойства на вида. Което означава още, че всички могат да се разберат помежду си, пък макар и чрез посредничеството на превода. При условие че си направят труда да опознаят и приемат нещо ново и различно.

Вярно, един от най-големите немски поети на ХХ в. Готфрид Бен твърди, че поезията е онова, което не може да се преведе. Това е радикален възглед. Безспорно езиково непреводими изрази и езикови игри съществуват, както и труднопреводими или непреводими стихове на автори с крайно специфичен начини на изразяване. Такъв например е един друг немски поет с източноевропейско-еврейски корен – Паул Целан, създал много херметична и трудноразбираема поезия. И все пак неговата „Фуга на смъртта” е преведена на редица езици и навсякъде се приема като велика поезия за Холокоста.

Аз мисля, че почти всяка стойностна поетична творба, била тя в мерена или немерена реч, всяка лирична, разказна или есеистична проза все пак може да се предаде на друг език. Дори нещо в превода да се изгуби (неминуемо при римуваните стихове), главният смислов и емоционален заряд на произведението ще стигне до читателя. Разбира се, най-пълноценно е въздействието на оригинала върху едноезичния му реципиент, но какво изобщо щяхме да знаем за литературата на чужди и мъртви езици, ако го нямаше преводът?

Има и произведения, които много трудно се четат не заради някаква сложност или защото са написани на неразбираем език, а заради самото съдържание и психологическата мъчителност на онова, за което говорят. Сещам се например за „Книга на безпокойството” от португалския поет Фернандо Песоа. Прочетох я в превод на немски преди повече от двадесет години. Не спирам да се дивя на слисващата проницателност в авторефлексията и немилосърдната искреност, с които Песоа прави дисекция на собствената си душа и на своя „аз”. Питам се дали е възможно да напишеш такова произведение за себе си, без да полудееш. Преди това Песоа ми бе познат само като един от най-необикновените и най-оригинални поети на ХХ век, писал поезия под различни псевдоними. Що се отнася до рецепцията на неговата „Книга на безпокойството” в преводи на други езици, мисля, че тя на много места е доказала могъщата творческа сила на автора. Но признавам, колежката от Бразилия чете Песоа с много по-голяма лекота от мен, предвид това, че родният й език е португалски.

Тук ще щрихирам моята лична „теория” за превода на поезия, особено на поезията в строги стихосложения, например на сонета. Аз самият от доста дълго време вече се занимавам с превод и дотук имам издадени много преведени книги от немски поети. За моята „теория” не мога да приведа никакви доказателства освен собствените си предчувствия и предположения.

Често съм се питал как е възможно да се преведе римувано стихотворение, особено сонет, от един език на друг, напълно разнороден, където всяка дума е съвършено различна спрямо думата в оригинала. Да се превежда например от персийски на немски, френски, руски или арабски, същото и в обратна посока. При това преводът (или препяването) трябва да е във висша степен верен на смисъла и значението на всеки стих в оригинала, после, доколкото изобщо е възможно, да е спазил метриката, ритъма и мелодиката на изворния език, както и строя на римуването. Намирам за  чудо на чудесата, че въпреки всичко съществуват преводи на сонети и преводачи, на които подобно нещо се е удало на висота. И преводачески постижения, на които чуждоезичният читател може да се наслади с почти същата пълнота, с която и читателят на оригинала. Не намирам друго обяснение за успешните преводи на най-изискващите поетични форми освен във факта, че и поетът, и неговите преводачи принадлежат към една и съща порода същества – интелигентните и изострено чувствителни представители на човешката порода. По своята антропологична същност те са почти идентични създания. Притежават същата или много сходна сетивност, радват се на всичко красиво, копнеят за любов е щастие, страхуват се от смъртта. Това е приблизително антропологическият общочовешки „заден план”, който от дълбините на „майчиния език на човешкия род”, от езиковите праструктури прави възможен преноса на така изискващата поетична форма, каквато е сонетът, от един език на коренно различен друг. За мен в това се състои споменатото чудо на чудесата – във възможността да има изкуство на превода в тайнствената междуезикова съизмеримост и преводимост. Освен това няма изкуство на превода без изключителна езикова креативност. Креативност, показвана ни в най-висша степен от преводачите, които сами са поети. Можем да кажем, че общото дело на такива преводачи и авторите на оригиналния език осъществява онова, което големият хърватски поет Тин Уевич нарича „побратимяване на личностите във вселената”.

На авторите в настоящия общ сборник ще разкрия нещо за себе си, което Петер вече знае. През деветдесетте години на миналия век моята страна Югославия бе разсипана по най-ужасен начин от гражданска война. Аз бях принуден да прекарам почти девет години като бежанец тъкмо в Германия. За войната, в която бе срината Югославия, съм написал няколко книги. В едно стихотворение казах, че новите междудържавни граници „бяха прокарани през сърцето ми”. Сърцето се разбунтува, заблъска до пръсване от промените и от радикалното смаляване на родината. Още по-абсурдното е, че границите бяха изкопани през единосъщно езиково пространство, за да бъдат образувани четири едноезични държавни конструкта, които вместо сътрудничество отглеждат взаимно недоверие и подхранват прословутия „нарцисизъм на малките разлики”. Като писател аз продължавам да взаимодействам с писателите, които останаха отвъд. И не допускаме границите и предразсъдъците да ни направят неприятели.

Сигурен съм, че така биха постъпили и писателите, които са приели предизвикателството на този издателски експеримент, като са събрали своите животи в една обща стихосбирка.

 

(Предговор към сборника със стихове на изброените поети.)

 

Преведе от сръбски РАДА ШАРЛАНДЖИЕВА   

 

 

[i] (нем.) Редове от живота – Б. пр.

[2] Народната балада „Хасанагиница” се появява през ХVІІ в. в областта около град Имотски, Сплитско-далматинска жупания, Хърватска. Записана е през ХVІІІ в. на словенски вариант на латиницата от италианския пътешественик и етнограф Алберто Фортис. Преведена е на много езици от емблематични за литературата поети – освен от Гьоте, още от Уолтър Скот, Пушкин, Мицкевич и др. В превода на Гьоте заглавието е: “Der Klagegesang der edlen Frauen des Asanaga”. – Б. пр.

 

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s