Трудни теми за сплотяване

Албена Варсано

 бр. 21/2020

От времето, в което детето се е смятало за tabula rasa, литературата, предназначена за него, не е спестявала поставянето на трудни теми. Промяната в културните конструкти на детството[1] обаче водят до промяна и в концепцията за детските книги. Съвременната полска литература за деца и юноши предлага огромно разнообразие на теми и подходи, които биха могли да се впишат в категорията „трудни“: раждане, сексуално възпитание и съзряване, домашно насилие, нетолерантност и училищен тормоз, различия по раса, религия или сексуална ориентация, емиграция, развод, смърт в различните й форми и други. Тук трябва да се отбележи, че тези т.нар. трудни теми рядко касаят детето. Обикновено това е категория, която остава в полето на възрастния. Тревогата на родителя или педагога за това дали детето няма да се травматизира от такава литература, обикновено е проекция на собствените граници на възможността да говорят открито по съответния въпрос. Разбира се, значение има и начинът, по който е поднесена „трудната“ тема – като текст, като естетическа форма, като възможности за изход. Подходът на полските автори и илюстратори към темите е различен, което се определя от функцията, която тези книги ще изпълняват, както и възрастта, за която са предназначени, но преобладаващо имат универсален характер, артистична и художествена стойност, демонстрираща уважение към аудиторията, без оглед на нейната възраст.

В този кратък материал ще бъдат разгледани книги, които нямат категоричен адресат. Те могат да бъдат четени с внимание към това, което самият текст говори за себе си, отколкото с оглед на аудиторията (Grenby 2008). Това не са инструктиращи и дидактични книги и не целят да осведомят детето по даден въпрос, напълно отменяйки фигурата на възрастния. Тези книги не могат или не бива да бъдат четени от децата сами. Те биха могли да подпомогнат срещата и общуването с другия.

Освен това избраните книги са картинни или имат значимо и значително илюстративно съдържание с висока артистична стойност. Симбиозата между текст и илюстрация ангажира емоционално, тя подпомага възрастния да се свърже със собствените си емоции и преживявания, които дадената тема предизвиква в него. В така създадената среда, възрастният би могъл по-спонтанно да говори с детето за онова, което тази книга разказва и как то се отнася към него самия или семейството. Тези книги подпомагат диалога с детето, а това е така важно, защото „всичко е език и езикът на думите е нещото, което е най-покълващото, най-оплождащото в сърцето и в символната функция на човешкото същество, което се ражда“ (Долто 2006: 35). Книги като избраните, които оставят по нещо и за въображението на читателя, „сфумато“ и в текста, и в изображението, дават богато поле за интерпретации и идентификации с образите в тях. Същевременно те са напълно лишени от патос, а са по-скоро „прошепнати“.

 

Бебенце. Малка книжка за голяма загуба (Dzidziuś. Niewielka książeczka o wielkiej stracie)

Картинната книга, написана и илюстрирана от Агата Барановска и издадена от издателство „Илюстраторня“ (Ilustratornia), разказва историята на едно семейство в очакване на своето второ дете. Това очакване е съпътствано от силните, макар и противоречиви емоции на по-голямата сестра. От една страна, тя се вълнува и с обичайната за бъдеща кака фантазия очаква да помага и да се грижи за малката си сестричка, а от друга – се тревожи дали това означава, че ще трябва да дели с нея всичко. Тази нейна тревога се трансформира в различни емоции – гняв, тъга, безпомощност – вследствие на това, че майка й губи бебето. Макар и с думи, които не звучат много естествено, бащата поема ролята да обясни на детето, че емоциите, които изпитва, са нормални, че това е траурът, през който трябва да премине цялото семейство. Негова е ролята да зачете чувствата и да отмени майката в това обяснение, ако за нея в момента е твърде трудно да го направи. Книгата може да има важна и подкрепяща роля за семейства, загубили дете и особено за останалите братя или сестри в него[2]. Детето, на което е дадено право да се радва за бременността, трябва да получи правото на скръб. Заради това, че е било обичано, докато е било в утробата, бебето може да бъде подкрепа за живите, да остане част от семейството във вид на символичен живот (Долто 2019: 52). В „Бебенце. Малка книжка за голяма загуба“ авторката концентрира усилията си именно в това да покаже оздравителната сила на изживения траур, на признатите сълзи от скръб и викове от гняв, които да дадат възможността бебенцето да заживее символен живот в семейството. Момиченцето избира за неродената си сестричка име, поставя снимката й от ултразвука в семейния албум и накрая с татко й посаждат дръвче, което посвещават и кръщават на бебенцето, дръвче „все още малко, но зелено“. Това е единственият цвят, който се появява в илюстрациите на книгата. Тя е монохроматична, в черно и бяло на неактивен натурален фон, без нито едно лице. Всички герои, емоциите и взаимоотношенията им са изобразени чрез състоянието на техните ръце. Освен полето, което оставя за въображението на читателя, това авторово решение има и символичен смисъл. Хората често използват израза в ръцете на съдбата за събития извън тяхната воля и контрол. Но е важно да се помни, че независимо как или откъде произтичат подобни събития, волята и начинът да се справим с тях е в нашите ръце[3]. „Всеки от нас, по природа, е надарен с определени ресурси за справяне, останалите ги развиваме чрез придобития опит от своя живот“ (Аялон 2017). Особено значение както за героинята в книгата, така и за читателите има социалният механизъм за справяне. В нуждата да взаимодействаме с другите и да получим и да дадем подкрепа се крие огромен ресурс, който книгата „Бебенце. Малка книжка за голяма загуба“ ни предоставя в двойна доза – един път като част от повествованието и втори път чрез възможността книгата да бъде прочетена от двойката родител-дете (възрастен-дете) и този прочит да провокира и подпомогне спонтанния и искрен диалог относно загубата и живота със и след нея.

 

„Двете“ (Obie)

„Двете“ от Юстина Баргелска с илюстрациите на Ивона Хмелевска е картинна книга, лично лирично писмо на майка до своята дъщеря. Работата на илюстраторката обаче превръща това писмо в универсална изповед за майчинството. Книгата е напълно лишена от патос, белязана от постоянното напрежение от противоречивите радост и тъга, гордост и страх, освобождение и празнота, щастие и разочарование, които носи майчинството. Връзката между текст и илюстрации е толкова неделима и естествена, а архитектурата на книгата обогатява допълнително символния език, като създава анимация при прелистването, придава нови пластове значения и добавя още с всеки нов прочит. „Текстът се превръща в импулс за навлизане във визуалните метафори, в символите, натрупващи смисъл. Отделни думи от текста избледняват неусетно, потъват в образите, сякаш са изречени все по-тихо и по-тихо, докато шепотът стане мълчание.“[4] Това на практика прави „Двете“ невъзможна за преразказване, дори при поместване на илюстрациите, защото тяхната пълнокръвна функция е възможна само под формата на книга. Страниците й са зашити с червена нишка, която не прекъсва до края, въпреки опита на момичето да я среже в един от разтворите на книгата. В друга сцена двете вървят по червената нишка, която майката ту затяга, ту отпуска, за да може дъщеря й безопасно да продължи напред. Тази сцена е придружена от думите: „Но аз съм твоя майка и трябва да те пазя.“ По време на представянето на книгата в Познан Ивона Хмелевска казва: „Моето творчество се гради върху парадокси. Мога да бъда смирена, но едновременно с това свободна. Трябва да бъда като майката, която ходи с дъщеря си по нишката. Веднъж я затягаш, веднъж отпускаш. И знаеш кога да го направиш. Така както в живота. Ние майките трябва непрестанно да внимаваме да не присъстваме твърде малко, но и твърде много.“[5] Това противоречие предизвиква напрежение, което прави асоциациите и идентификациите по-активни и интензивни. Осигурява среда за автотерапия, за прозрения и емоционална трансформация. Но тихо, архетипно. Възможно е да се търсят възможности за дидактичнo-познавателно приложение на книгата от родители и педагози и това е осъществимо благодарение на богатия символен език на книгата, а не на търсена функционалност. Тя предизвиква този ефект чрез онова, което може да пренесе и събуди в нас като смисъл и естетическа наслада изкуството и което Фройд нарича ars poetica. Това е възможността и правото да се оставяме на собствените си фантазии, „без какъвто и да е упрек и срам“ (Фройд 2017: 33-34). „Двете“ създава сигурна основа за по-пълноценна връзка майка – дъщеря, без значение дали говорим за техните символни образи, които живеят у нас, или за отношенията в реалността. Ивона Хмелевска допълва: „Тази книга не може да бъде свръхинтерпретирана. Всеки ще види онова, което иска.“[6] Юстина Баргелска споделя своя текст, съкровен и поетичен, на който позволява да еволюира до това, което е книгата „Двете“. Посланието, което оставя тя на всяка дъщеря, е: „Но аз съм ти майка и трябва да те пазя, най-малкото затова че носиш със себе си парченце от моето сърце. Така че моля те, направи това за мен, изписвай „художник“ винаги правилно и си мий ръцете преди хранене, със сапун, и ДВЕТЕ.“[7]

 

„Мама винаги се връща“ (Mama zawsze wraca)

Най-новата книга на издателство „Две шьостри“ (Dwie Siostry) е поредната от техния каталог, която сама по себе си е произведение на изкуството и подхранва надеждата да достигне чрез преводи до възможно най-много хора. Авторите на книгата са трима: документалната история, по която е написана книгата, е на Зошя Зайчик, заживяла по-късно под името Яел Роднер, написана от Агата Тушинска и илюстрирана от Ивона Хмелевска. Това е историята на тригодишната Зошя, родена в началото на Втората световна войната и малко по-късно озовала се със семейството си във Варшавското гето. Последователно членовете на това семейство изчезват и тя остава с майка си – Наталия, която решава да я скрие в мазето на една изоставена къща на територията на гетото. Тогава Зошя е на 3 години. В следващите дълги месеци тя живее там в свят, сътворен от думите, песните и любовта на своята майка. Наталия, вероятно член на тайната организация „Жегота“, помагала на евреи от гетото, прекарва навън много време, има нощи, в които дори не се връща при дъщеря си. Но всеки път, когато отиде, й подарява магия, внушава й чувство за сигурност, носи й съкровища, които заедно претворяват в играчки и произведения на изкуството. Книгата е лишена от ужасяващия натурализъм на войната, защото той не съществува в света на Зошя. „Не ми беше тъжно. Не ми е било зле. Въобще не чувствах, че съществува друг живот. Мислех си, че той си е такъв. Никога не съм искала да изляза, защото не знаех, че това въобще е възможно“[8] (Tuszyńska 2020). Един ден майка й носи кукла, но само главата, останалата част я нямало. Това разстройва Зошя, но майка й я успокоява и заедно правят Зожя – ушиват й тяло и синя като небето рокличка с червени рози. Така „Мама винаги се връща“ става историята на тази троица – Зожя, Зошя и Наталия. През дългите месеци в мазето Наталия научава дъщеря си да бродира, с картон, в който пробиват дупки и за който тя й носи намерени навън вълнени конци. Зошя провира конците през дупките, а майка й винаги казва – „имаш златни ръце“. Научава я да обича материалите и с въображението и ръцете си да ги претворява в нещо красиво. Това наследство Зошя носи и до днес и предава на децата в неравностойно положение, с които работи в Йерусалим и които учи да бродират. Да, те се спасяват, Наталия спасява Зошя и я извежда от гетото, а Зошя се връща, за да спаси своята кукла-дъщеря – Зожя, защото е научена, че мама винаги се връща. Яел Роднер заживява в Израел скоро след войната, отведена там от тежко болната си майка, която искала да я остави в ръцете на единствената жива роднина, сестра си. Следват години, в които Зошя трябва да заличи Варшава и мазето от спомените си, нуждата й да говори за това е замитана като ненужно минало, което пречи на себеутвърждаването й като израилтянката Яел Роднер. „Мама винаги се връща“ за първи път разказва тази история цялата, от край до край, на полски, който също е бил забранен в новия живот на Зошя. Агата Тушинска предава тези събития като история за надежда и любов, история, която ни позволява да вярваме в силата на езика, в съзиданието на фона на разрушението. В този смисъл четена днес и поднесена по този деликатен начин „Мама винаги се връща“ може да бъде и отрезвяваща книга, пренареждаща ценностите и изтриваща самосъжалението. Децата не знаят коя тема е трудна или забранена, те знаят това, което близките възрастни им покажат. Ако в тях бъде посята вярата, че от отпадъци в затвор можеш да създадеш изкуство, те ще знаят, че това е така. Агата Тушинска споделя, че заглавието не е съвсем точно, защото не всяка майка винаги се връща. Нейната баба, също живяла с дъщеря си в гетото, не се връща за нея. „Но аз искам светът да бъде такъв, в който мама винаги се връща“, споделя авторката, а Ивона Хмелевска допълва, че дори да не се връща физически, мама живее винаги в спомените, във въображението, в сънищата. В книгата мама е всичко, тя е всички майки по света.

Ивона Хмелевска дълго време отказва да илюстрира тази книга, а авторката пък отказва да я направи с някой друг, защото само Ивона би могла да я разкаже с „шепот“[9]. В резултат получаваме прекрасно, хармонично и дълбоко двугласие, илюстрациите и текстът са в диалог, без никой да доминира. Постигнато е желанието на Агата Тушинска книгата да се отваря и затваря пред читателя както онова тъмно мазе, да подчертае сакралността на това място. Лентата със звездата на Давид Ивона претворява в бяла лента, прегърнала книгата с бродерия от рози. Маха се и се слага трудно и така трябва да бъде.

А Зожя все още носи синя рокличка на червени рози. Получава писма от деца от целия свят. На около 80 години е и живее в музея Яд ва-Шем.[10]

 

* * *

Всяка от представените книги заслужава повече внимание и задълбочен прочит. Но той принадлежи на читателите. Всеки може да създаде различна връзка с тези книги и можем да се надяваме българският читател да има възможността да общува с тях. Избраните заглавия са книги-терапевти, те не са разкази за трудните теми и описание на травматични събития, а напротив – това са книги за справянето. Те отвеждат героите си и читателя в защитен свят, в който те и емоциите им ще бъдат неприкосновени и в безопасност. Това е още по-вярно, ако тези книги бъдат четени заедно от родител и дете, от възрастен и дете, защото те свързват, подпомагат общуването и подкрепят. И най-важното те утвърждават, признават и зачитат нормалността на всяка емоция, на всяка индивидуална реакция и начин за справяне.

 

 

Библиография:

Зигмунд Фройд. Изкуство и литература. София: ИК „Колибри“, 2017.

Франсоаз Долто. Всичко е език. София: ИК „Колибри“, 2006.

Франсоаз Долто. Да поговорим за смъртта. София: ИК „Колибри“, 2019.

Bargielska Justyna i Chmilewska, Iwona. Obie. Lusowo: Wydawnictwo Wolno, 2016.

Grenby, Matthew O. Children’s Literature. Edinburgh: Edinburgh University Press, 2008.

Ofra Ayalon and Moritz Egetmeyer. Cope – therapeutic cards. OH Cards Publishing, Kirchzarten, 2017.

Tuszyńska, Agata. Mama zawsze wraca, ilustracje: Iwona Chmielewska. Warszawa: Wydawnictwo Dwie Siostry, 2020.

 

Бележки:

[1] Понятието е използвано по статията на Андреа Амел „Детските книги и конструкти за детството“ в превод на Ружа Мускурова, публикувана в сп. „Литературата“, год. X (2016), кн. 17.

[2] На български език имаме книгата „Сестра ми Мая от небето“ с автор Бояна Петкова и илюстратор – Весела Кучева, издадена от Фондация „Макове за Мери“.

[3] Д-р Офра Аялон (психиатър и терапевт за работа с травми) и Мориц Егетмейер (OH Cards Institute, Germany) разработват карти за работа и справяне с травми “Cope”. Сред тях има 6 карти, изобразяващи различните механизми за справяне (вяра, афект, социум, творчество, когниция и физика) чрез образите на ръце, позовавайки се на идеята, че справянето е „в наши ръце“.

[4] Вж. https://culture.pl/pl/dzielo/justyna-bargielska-iwona-chmielewska-obie [последен достъп на 22.04.2020 г.]

[5] Вж. https://www.youtube.com/watch?v=v2drGV4mr1g [последен достъп на 22.04.2020 г.]

[6] Вж. 3, пак там.

[7] Bargielska Justyna I Chmilewska, Iwona. Obie. Lusowo: Wydawnictwo Wolno, 2016., превод мой.

[8] Tuszyńska, Agata. Mama zawsze wraca, ilustracje: Iwona Chmielewska. Warszawa: Wydawnictwo Dwie Siostry, 2020., превод мой.

[9]Он лайн среща-представяне на „Мама винаги се връща“ на 20.04.2020 г. в канала на издателство „Две шьостри“.

[10] Вж. https://culture.pl/pl/dzielo/agata-tuszynska-iwona-chmielewska-mama-zawsze-wraca [последен достъп на 21.04.2020 г.]

 

Вашият коментар

Filed under Приписки

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s