Свободно да се говори за поезията

бр. 19/2020

Стефан Иванов

1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Не вярвам в някаква една-единствена нормативна естетика с категорични правила и готови формули. Като читател съм забелязал, че поезията е всякаква – херметична, банална, иронична, мечтателна, източна, сложна, западна, романтична, северна, политическа, безотговорна, добра, хипстърска, лицемерна, средиземноморска, аполитична, лоша, рапърска, теоретична, някаква, изповедна, джазова, никаква, сюрреалистична, егоистична, авангардна, бардова, милосърдна, модерна, кичозна, минималистична, авторитарна, митоманска и каква ли не още. Като читател предпочитам да чета и да виждам лице, каквото и да е то, и да чувам глас, какъвто и да е той, а не само някаква осъзната или неосъзната „идеология“ или механичното й следване чрез проект и реализация. Радвам се, когато усещам припокриване на гласа и лицето без активното посредничество на маски и манипулации. Поезията, както и всяка друга човешка дейност, може и да е обигран фалш.

 

  1. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?
    Слава богу всякакви. Нямам проблем да кажа конкретни имена, защото не съм толкова умел в теорията. Като читател и слушател бих препоръчал да се отдели внимание и време за четене, слушане на живо или на запис на Анна Лазарова, Георги Гаврилов, Жлъч, Стругаре, Мария Куманова, Нинко Кирилов, Захари Захариев, Иван Ланджев, Иво Рафаилов, Йордана Белева, Биляна Димова, Стефан Икога, Габриела Манова, Никола Петров, Мария Калинова, Камелия Спасова, Теодора Тотева, Ясен Василев, Мирослав Христов, Радослав Чичев, Лилия Трифонова, Иван Димитров, Александър Байтошев, Виолета Кунева, Мартин К. Илиев, Лияна Иванова, Васил Прасков, Александър Габровски, Кристин Димитрова, Силвия Чолева, Марин Бодаков, Цочо Бояджиев, Екатерина Йосифова, Наталия Иванова, Белослава Димитрова, Яна Букова, Красимира Джисова, Мария Донева, Мария Липискова, Албена Тодорова, Надежда Радулова, Николай Бойков, Екатерина Григорова, Роберт Леви, Георги Господинов, Людмила Миндова, Крис Енчев, Иван Христов, Светозар Георгиев – ghostdog, Марианна Георгиева, Надежда Тричкова, Иван С. Вълев, Христо Мухтанов, Калоян Игнатовски, Мартин Костов, Красимир Нейков, Красимир Вардиев, Ивайло Добрев, Адриана Андреева, Валери Валериев, Марий Росен, Владислав Христов, Петър Чухов, Катерина Стойкова, Илко Димитров, Яна Монева, Иван Цанев, Иван Теофилов, Александър Шурбанов, Ина Григорова, Малина Томова, Рада Александрова, Калина Ковачева, Ани Илков, Владимир Левчев, Тома Марков, ВБВ, Калоян Праматаров, Росен Карамфилов, Гергана Панчева, Яна Пункина, Мина Стоянова, Димана Йорданова. Бих могъл да продължа.

 

  1. Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?
    Слава богу в момента не може да е само един. За някои това са Клаудия Ранкин, Кейт Темпъст, Том Йорк, Бьорк, Пи Джей Харви, Мария Степанова. За други са Рупи Каур, Бийонсе, Чарлз Симич, Трейси К. Смит, Мишел Уелбек. Съзнателно смесвам поети и поетеси, певици и певци.

 

  1. Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?
    Човекът не е алгоритъм, поне за мен не е, и вярвам както в свободната воля, така и в свободното въображение. Предпочитам в човешките същества да виждам личности, а не неща. В тази връзка препоръчвам сериала „Западен свят“, особено настоящия му трети сезон.

 

  1. Амбицията на 1980-те години е до голяма степен опит за изпълнение на изтласканата по време на комунизма Пенчо-Славейкова програма, програмата на кръга „Мисъл“ – да се мисли и прави българската поезия като световна поезия, с мащабни идеи отвъд идеологическите клишета (вж. антологията „Последните поети на 80-те“). Това съвпада с масираното и последователно превеждане на стари и нови световни поети в поредици като „Световни поети“, „Поетичен глобус“ и пр. 1990-те преобръщат тази програма, като изваждат на преден план самата българска традиция в нейните основания – имам предвид „постмодерното“ проиграване на кръга „Мисъл“ от „четворката от „Литературен вестник“. Виждате ли в съвременната поезия опит да бъдат преработвани тези две традиции?
    Освен преработване – има и опити за конкретно продължаване чрез последователни издателски практики, често неглижирани. През последните години издателство за поезия „Да“ има в каталога си 54 книги, от които 25 са преводни. Издателство „Фрост“ има в каталога си поне 7 преводни стихосбирки. Издателство „Смол Стейшънс Прес“ има в каталога си поне 12 преводни стихосбирки. Издателство „Ерго“ също има в каталога си поне дузина преводни стихосбирки. И това не са всички.
    По отношение на българската традиция – също има такъв опит, но не и като програма или дългосрочен игрови или ироничен проект, а по-скоро като често несъзнавано следване на най-популярни образци, тенденции и моди.
    По-важно за мен като читател е, че има ново сериозно или несериозно вглеждане и вслушване в българската поезия, има открития и нови гласове и поетики, а не само повторения или ясно отличими тенденции. Поезията, като „въобразена общност“, не е никак хомогенна страна. И това, поне за мен, е ценно.

 

  1. Бахтин нарича романа „млад жанр“, понеже, за разлика от епоса и лириката, той е възникнал след изобретяването на писмеността. Това, което наричаме поезия – независимо как се е наричало в различните епохи и езици, независимо как се е изпълнявало и възприемало – е универсална черта на всички култури. Трябва ли съвременният поет да има съзнание за тази колосална съкровищница, или по-скоро трябва да я забрави? Или трябва поетът да бъде първичен и органичен?

Може и с традиция и индивидуален талант. Може и без. Никой не живее в стерилна културна среда и влиянията са неизбежни – от образователната система, от случайни прочити, от предавания, от клипове, от телевизия, от реклама, от вестници, от последователно преминаване през библиографии. Внимателното вникване в това какво е поезията, какво е поанта, стъпка, клаузула, как и защо са писали Песоа, Рембо, Зебалд, Цветаева, Хармс, Ахматова, Манделщам, Шар, Монтале, Бъроуз, Дикинсън или Уитман – може да помогне на писането, може да го потисне, може и да развие нюансирано мислене, емоционална интелигентност и човещина или нещо друго. Липсата на четене може да води до липса на умение и знание и до наличие на кич и постоянно откриване на колелото, огъня и топлата вода. Но прекомерното познание и четене може да води и до формализъм и друг тип повторения, до липса на новина, „свежест“, съвременност и „дух на времето, може да води до произведения клонинги, произведения цитати и парафрази, до игри заради цитатите и парафразите, до игри заради вписване в традиция и разпознаваема колективна рамка с користна, пазарна или с някаква друга, може и добронамерена цел.

 

  1. Повече от всякога, поезията днес е изтласкана както от романа, така и от синтетичните форми, направени възможни от новите технологии – кино, видеоигри. От друга страна, тя е най-„евтиното“ изкуство – не изисква големи екипи и оборудване, дори – за разлика от романа – като че ли не изисква и време, залягане над „белия лист“. Като прибавим лесната достъпност на публикуването (на хартия или в мрежата), не създава ли това усещането, че поезията е прекалено лесна, че всеки го може, всеки е роден поет, и не води ли това до по-нататъшна девалвация на поезията като техне, умение, изкуство?

Има нужда, място и публика както за Нетфликс, МУБИ и Мортал Комбат 11, така и за Спилбърг, Тарковски, Арво Пярт или Дж. Дж. Ейбръмс. Както за Мадона и оперите на Томас Адес, така и за Кийт Джарет и Джъстин Бийбър. Колкото повече „девалвира“ и е „лесна“, толкова по-устойчива може да е и поезията. Стига да е наистина ценна за достатъчно хора. Не може да има само „елити“, „шедьоври“ и „най-високи“, ценни и безценни творчески постижения, творби и произведения, както не може да има и само един тип хора. Не е човешко. Хубаво е да има културна среда и диапазони в нея, за да може да се отличи на някакъв фон „високото“ постижение, а да не е само по себе си. Хубаво е да може свободно да се говори за поезията като за нещо, което не е част от ексклузивен клуб, за който определени хора дават значки и право на членство. Разглеждал съм български лексикони и албуми от края на XIX и началото на миналия век и там също има стихове, писани на ръка, които не са станали част от западния или източния канон. Далеч по-скъпи изкуства като класическата музика, съвременната музика, джаза, операта, киното имат своите изключителни постижения и днес. Макар и всеки да може да си прави музика, филми и представления и от вкъщи и да ги разпространява. Бих се радвал да има колкото се може по-малко „gatekeepers“, ексклузивни клубове или кръгове или те да бъдат колкото е възможно по-инклузивни.

 

  1. У нас като че ли предпочитаме да премълчаваме рисковете на творчеството, близостта на твореца до саморазрушението и лудостта. Да, то може и да крепи, да дава кураж и сила – да припомним изказването на Гьоте, че смъртта на героя му Вертер позволява на автора му да избере живота. Но това може и да не се получи. Трагичният край в последните години на Мария Вирхов и съвсем неотдавна на Николай Атанасов предизвика много слаб отзвук, може би тъкмо защото самото им творчество е свидетелство за рисковете на Орфеевото слизане в преизподнята. Не говори ли слабото регистриране в културната общност на тази среща на поетически и жизнен риск в тяхното творчество за еснафско, кухненско отношение към поезията; нещо като да печеш сладки в неделя?

Отвъд романтизма – в днешна България говоренето за психично здраве все още масово е табу, както и говоренето за много други неща. Масово табу е да се говори за това, но и да се говори и пише „сериозно“ и „дълбоко“ за наркотици, сексуалност, религия, история, бъдеще, минало, бедност, богатство, власт, малцинства, расизъм, домашно насилие, климат. Като цяло – за социална и интимна реалност също е табу да се говори и разказва, ако не е с безкрайна ирония и максимална дистанция или с обезопасен и уютен език, естествено. Не знам доколко полезно за поезията, литературата и културата е категоричното следване на програмата „това, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи“. Полето на това, за което се мълчи, се случва да се разширява изключително много, а начинът, по който не се мълчи, може да стане изключително стеснен. Може и да не се мълчи толкова. От толкова мълчание се онемява. От толкова затворени очи се ослепява. А вече някои уж базисни, основни и ключови неща се случва да не са толкова самопонятни и самоочевидни, не са ясни от само себе си. Като справедливост, истина, любов, честност, демокрация, всекидневие. Поезия. И други.

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s