„Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс и обвиненията, че е кафяв роман за бели читатели

бр. 18/2020

Антония Апостолова

Възможно ли е да харесаме много една книга въпреки осъзнаването и дори признаването на недостатъците й? Краткият – и в случая ентусиазиран – отговор е „да”. Разгорещената дискусия около авторката на „Изхвърлени в Америка” Джанин Къминс и правото й да напише тази книга заглуши говоренето за самия литературен текст извън всякакви социално-политически, културни и етнически съображения. Запознах се с повечето важни критични текстове, които се появиха в англоезичните медии по въпроса, много от тях от хора с латиноамерикански корени (впрочем не съм сигурна кое тук е коректното определение), и въпреки че мога да приема много от аргументите им, парадоксално – или може би тъкмо като реакция към онези от тях, които бяха изпълнени с прекомерно много яд и омраза – изпитвам съпричастие към Джанин Къминс и продължавам да харесвам книгата й.
Цялата тази дискусия обаче, при която се стигна до заплахи за живота и отмяна на турне от съображения за сигурност, сложи на масата въпроса за правата върху една история (т.е. кой има право да я разкаже) или за правото на „свобода на въображението” (по Даниел Менделсон, редактор в „New York Review of Books”). Признавам си, че тук се сетих за еврейските вицове за Холокоста, които само евреи имат право да разказват – общо взето, в този смисъл звучи недоволството и възмущението на критиците на Къминс.
За да се защити поне донякъде от обвиненията в културно присвояване (cultural appropriation), писателката твърди, че е прекарала години в проучвания, запознала се е от първо лице с историите на стотици мигранти, пътувала е из Мексико, работила е като доброволец в мигрантски кухни и сиропиталища. В послеслова към книгата си и в интервюта Къминс споделя предпазливо за тревогите, които е имала именно по въпроса дали е „годна” да пише за Мексико, картелите, заветния поход на имигрантите към Америка. Пет години след като се е обявила публично за напълно „бяла”, тя явно се е почувствала принудена да изтъкне наличието на пуерториканска баба и съпруг ирландски имигрант и дори признава, че се е притеснявала как „привилегированата ми позиция ще ме направи сляпа за някои истини” и че би искала „някой с по-кафеникав оттенък на кожата да я бе написал”. Последното със сигурност звучи ужасно.
Някой по-тъмен обаче вече е написал тези книги, изтъкват критиците й, напомняйки за многото текстове от не-бели автори, които биват литературно маргинализирани и нямат достъп до седемцифрени хонорари. Впрочем справедливо е най-силното им негодувание, че подобни, смятани за автентични гласове биват изместени от един, който се рекламира като Текста с голямо Т за съдбата и преживяванията на мексиканските мигранти. Оплакването за емблематичността, представителността и достоверността са справедливи, ако този текст има претенцията да носи документалност. Ако обаче се примирим, че го четем като бял текст за бели читатели (каквито вероятно и вие сте), неспособни да познават и разбират в детайли реалната обстановка, и ако приемем, че четем просто литературна фикция, която стилизира едно универсално мигрантско преживяване, то тогава е неизбежно да сме сред феновете на „Изхвърлени в Америка”, сред които са впрочем имена като Ан Пачет и Стивън Кинг, но и Опра Уинфри и Сандра Сиснерос. И какъв е проблемът, ако една история не е типична, а е именно изключението, особеното, нехарактерното? Нима точно това не я прави интересна за разказване?
Нека припомним накратко сюжета на „Изхвърлени в Америка”. Романът разказва историята на Лидия и Лука, отчаяна майка и сина й, оцелели посред избиването на цялото им семейство – отмъщение на картел заради статия за неговия бос, написана от съпруга журналист на героинята. Този зловещ бос се оказва очарователният Хавиер, с когото Лидия е имала нещастието опасно да се сближи в държаната от нея книжарничка, без да подозира за идентичността му. След покушението Лидия и 8-годишният Лука са принудени да бягат, избирайки пътя на повечето мигранти към севера, с всичките капани и опасности и най-вече с возенето на чудовищния товарен влак „Ла Бестия”, 2333-километровата жп линия, преминавана всяка година от половин милион мигранти, мнозина от които губят живота си или завинаги осакатяват.
Нека сега разгледаме някои от съпротивите срещу книгата и възможните отговори. Въпреки обвиненията в мелодраматичност например, моят прочит е на една обрано емоционална, а съвсем не дразнещо сантиментална история. Напротив, преживяванията на Лидия и Лука са дотолкова концентрирани, напрегнати и „зрелищни“ сами по себе си, че всъщност писателката избира като контрапункт един по-обран и сдържан, но на места именно затова цъфтящ като пустинен кактус език.
Въпреки обвиненията в pity/trauma porn (удовлетворяване на читателската нужда да съжалява героите и така да се чувства добър), съпричастието, емпатията и дори жалостта към протагонистите са легитимни и дори необходими и задължителни човешки чувства във всеки подобен контекст, още повече че Джанин Къминс навярно се надява книгата й да предизвика размисъл по проблемните мигрантски политики на президента Тръмп.
Въпреки обвиненията, че Мексико и САЩ са вкарани в една черно-бяла дихотомия на зло и добро, на ад и райско убежище, това отразява по-скоро усещането и очакванията на самите мигранти, предприели немислимото, за да осъществят тази мечта за изход. Да, в книгата едва американската територия е земята, на която героинята Лидия посмява да скъса буквално и символично с преследващото я минало, убивайки го, за да свали най-после кожата му от себе си, докато Мексико остава мястото, на което в съзнанието й жената подлежи на изнасилване, заплахи и насилие. Но Къминс разказва също така за жестоко депортирани и разделени от децата си мигранти от американските власти, т.е. на територията на обетованата земя, а една от героините й едва не бива насилена именно там, по време на необходимия преход през пустинята. Така че Америка съвсем не е бял патриархален пристан (white patriarchal haven – по една от най-яростните критички Мириам Гурба), което освен това е и изцяло друга история.
Въпреки че има достатъчно екшън в романа и той може да се чете като трилър, книгата не е жанрово четиво, а съспенсът, който Къминс умело поддържа, е преживяван интериорно, през реакциите и мислите на героите в отговор на външните заплахи. С това по думите и на Къминс той се отличава от изобилстващите мачистки екшъни, изпълнени с непрекъснати обрати, жестокости и свръхнасилие и влизащи повече в света на насилниците. Самата Къминс казва, че се интересува много повече от историите на жертвите, от начина, по който преработват травмите, и от механизмите им на оцеляване, отколкото от извършителите и техните основания. Разказвачът, който е всевиждащ, влиза и в съзнанието на две млади сестри придружителки на Лидия и Лука, за да „видим“ и тяхната тъжна история, но надниква едва два пъти и за кратко в ума на гангстера Хавиер, като това изглежда по-скоро като грешка или изключение.
Въпреки обвиненията, че книгата е аполитична и не се интересува от излагане на дълбоките причини за състоянието на южноамериканските общества, които водят до масовата миграция, книгата не е дала заявка за подобен мащаб, а и това би дало друг ракурс на историята. Къминс пише много повече психологически, отколкото социален роман. Но пък, както споменахме, е възможно тъкмо защото е разчитана като „бяла”, книгата да се окаже глас в дебата за мигрантската политика на САЩ.
Въпреки обвиненията, че Лидия е абсолютно немексикански образ и едва ли не (пак по Мириам Гурба) се изненадва до шок от всичко, което като че ли едва сега открива за собствената си страна, сякаш не е живяла в нея (т.е. вижда я през очите на бял турист), героинята няма претенцията да притежава типичния бекграунд на мигрантите. Тя е светла, принадлежи на средната класа, има собствен книжен бизнес и мъж интелектуалец неподкупен журналист. И да, истината е, че е възможно дори хора като нея да попаднат в месомелачката на „Ла Бестия“. Съжалението, което изпитват белите, е изпитвала и самата Лидия – тя е жалила мигрантите, съчувствала е на историите им, дочути по телевизията, дарявала е пари за тях, но разбираемо е пазела територията на нормалния си живот от твърде много знание и вживяване в премеждията им, докато сама не се изправя пред тях в поредица от безсънни, параноични дни.
Въпреки обвиненията (с които донякъде съм съгласна), че наркобосът Хавиер е романтизиран почти до пародийност образ, който няма много общо с профила на типичния картелен бос, именно изборът му той да е четящ и софистициран, душевно харизматичен и обаятелен като мъж, да пише поезия и да е обсебен от дъщеря си, прави сближаването му с нищо неподозиращата Лидия сюжетно оправдано и дава личностна причина за завръзката на историята.
Въпреки обвиненията, че сред героите, действията и обстоятелствата в романа има едноизмерни, вредни и расистки стереотипи, за един читател отсам океана те звучат достатъчно психологически плътни и на практика достоверни в рамките на историята. Възможно е това да е свързано със собствените ни стереотипи – неустоимия латино любовник, всеотдайната майка, детето-мъж, което проявява немислим героизъм, комиксовата представа за картелното опериране (пак по един от критиците). Но ето например един стереотип, който е верен – важността на майката в латиноамериканската култура и „правилният” избор на Къминс да я превърне в протагонист на романа.
Въпреки обвиненията, че е смехотворно и неточно използването на испански думи, които нямат нищо общо с мексиканския сленг, в романа има приемлива доза думи на латиница, които да предадат идеята за чуждия му вкус за неносителите на езика. Вярно е обаче, че авторовият глас неусетно се намесва, за да даде обяснение и сведение за това и онова, сякаш именно за „външен”, незапознат читател.
Не съм чела в английския оригинал „Изхвърлени в Америка“ (American Dirt), но много от забележките са изобщо за езика на романа. Ако в него наистина има недоразумения на ниво синтаксис и образност, то преводът на Надежда Розова определено е свършил много добра работа, защото на български езикът на Къминс звучи повече от задоволително. Макар да не е изключителен или идиосинкретичен, той е хладно чувствителен, подреден, нелишен от сдържан финес, и въпреки някои чудати сравнения на места, силата му е преди всичко в прилежното описание на действието и сензорната визуалност, която постига.
Ако не за друго, то универсалното, за което този роман е, е за „картела” на доброто. Именно човешката добрина е спойката, която гради свои връзки през паяжината на злото, за да стане онова, което може да ни преведе до едно по-хубаво място в живота. Лидия и Лука имат късмета да се натъкват на добри хора навсякъде и ако това би могло да е нереалистично, то е повод за надежда – онова, което крепи всички в това пътуване.
Романът „Изхвърлени в Америка” на Джанин Къминс е версия на вечния мит за одисеята, или за старозаветното извървяване на пустинята (в случая аризонската) до обетованата земя. Той е и съкратена версия на билдунгс роман, роман за инициацията на едно момче, принудено да възмъжее пред немислими предизвикателства. Той е и история на майчинството, разбирано през себеотрицанието и мобилизацията. Дали ще се съгласите с това, че книгата е плод на тематичен опортюнизъм, който експлоатира чуждото страдание, ще трябва вие да решите. Във всеки случай не изпитвайте вина, ако романът много ви хареса.

 

Джанин Къминс, „Изхвърлени в Америка“, прев. от английски Надежда Розова, изд. ICU, 2020.

Вашият коментар

Filed under Приписки

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s