Джон Ъпдайк беше пренебрегван по политически причини

бр. 18/2020

Преводачът Йордан Костурков разказва за посещението на американския писател у нас, описано в „Книгата на Бек“

Йордан Костурков е писател, есеист, преводач, доцент по филология, преподавател по английска и американска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Специализирал е в Метрополитън Юнивърсити в Лийдс, и Университета на Луивил в Щатите.

„Книгата на Бек“ от Джон Ъпдайк е последната му преводаческа работа.

 – Господин Костурков, в „Книгата на Бек“ Ъпдайк описва живота на изток от Желязната завеса, т.е. нашия живот. Защо толкова години тази книга е пренебрегвана от българските издатели, като се има предвид, че на английски излиза още през 1970 г.?

– По политически причини. Освен че се е смятало, че е оскърбително описанието на някои от българските персонажи, разпознати в „Българската поетеса“, това е свързано и с описанията на действителността в Съветския съюз и дори Румъния. Не съм сигурен, но ми се струва, че и в конституцията имаше забрана за разпространение на антисъветска, антикомунистическа и друга литература. Освен това в списъците за държавна тайна (имаше цели отдели и на национално ниво, и на окръжно) това категорично е упоменато. Оставяше се на отговорниците по държавна тайна да преценяват. При редактирането на романите се пропускаха такива фрази и изрази, когато това беше възможно. В случая с този текст на Ъпдайк това е невъзможно.

 – Неудобно ли е било за някого описанието на българския Съюз на писателите и родните литератори, миришещи на „тютюн, чесън, сирене и алкохол“?

– Съюзът на българските писатели имаше висока позиция, не само като професионална, колкото като обществена организация и в този смисъл чрез институциите, които контролираха издателствата – Комитета по печата, Агенцията за авторско право и др., такова нещо не се допускаше. Но работата е по-сложна. Дори днес у нас предизвикват възмущение оскърбителни за страната и народа ни квалификации, например скулптурата на Давид Черни. В историята има и други случаи. У нас се преструваме, че пиесата на Джордж Бърнард Шоу „Човекът и оръжието“ не е написана. Доколкото ми е известно, тя е поставяна само един път в провинциален театър. Има и много други исторически примери. Аз не смятам, че Шоу е искал да ни обиди, и ние би трябвало да приемем положително акта, че сме част от творчеството на такъв велик писател. Същевременно обаче на ниво език има оскърбителна идиоматика (в италиански, френски, английски) свързана с нашия народ – по въпроса нищо не може да се направи, освен да си дадем сметка, че политическата коректност не е глупост. Конкретно съм чувал, че двама души се обидили от описанието си от Ъпдайк, знам кои са, но нямам доказателства.

 – Снизходително ли подхожда писателя към Източния блок, или отегчението му от живота и работата хвърля сянка върху възприятията му, или на нас просто не ни достига чувство за хумор?

– Когато осъществява това пътуване по програма на Държавния департамент на САЩ, Ъпдайк е сравнително млад и сравнително непознат като автор – например посещението му в България никъде не е отразено, за разлика от осъщественото малко преди това посещение на Ърскин Колдуел („малкият Фокнър“). Характерът на Ъпдайк – и като публична личност, и като автор, е такъв, че той възприема и България, и Румъния, и Съветския съюз с типична цинична (в смисъла на скептична) нагласа – той така би възприел и всяка чужда, но и розовата си американска култура, така че е пресилено да се смята, че презрително и надменно коментира някои комични и парадоксални културни особености. Ще добавя, че това е типичната нагласа изобщо на интелигентния американец, пък и европеец, в това число и българин. Такава нагласа е в конфликт с масовата, народна култура.

– Вие като човек, който познава добре културата на Източния блок, открихте ли у автора някакво неразбиране към нас, или напротив?

– В никакъв случай – известно е, че Ъпдайк вече след години поддържа много сърдечни отношения с представители на българската литература и в спомена му за нашата страна дори са избледнели идеологическите абсурди, които е идентифицирал. Задължително трябва да припомним, че в антологията на българската поезия, съставена от големия американски поет и приятел на България Уилям Мередит, описвана често като „От Ботев до Фотев“, Ъпдайк приема да преведе (от подстрочник) стиховете на Блага Димитрова.

– Можем ли да гледаме днес непринудено на тази книга?

– Да. Тази книга ще се чете от културния български читател, който ще се идентифицира с героя Бек/Ъпдайк и ще прочете приключенията му като забавни и понякога непонятни. Разбира се, никой не може да попречи и на някой и друг предубеден читател да  прочете книгата другояче. В скорошното издание на БАН „Америките ни“ под редакцията на професор Пламен Антов се появиха събрани толкова интересни виждания на нашия образ в американската литература, конкретно и с най-големи подробности от Ъпдайк – от моята колега Биляна Дойчинович от Белградския университет и от мен.

– Ъпдайк е безмилостен и към родината си. Той нарича „копринен“ механизма, „с който Америка докарва писателите си до слабоумие“. Какви са разликите в последствията върху литературата при този копринен механизъм и при репресивния механизъм, който властва у нас по това време?

– Отново тук има и историческа перспектива – скепсисът на поколението на Ъпдайк към политическите процеси в САЩ и тяхното отражение върху живота на американците. Гор Видал също като него обича своята велика родина, което не му пречи да бъде силно критичен към системата и историческата съдба, така както ги представя в серията си романи „Американски хроники“. Ъпдайк е типичен американски либерал от втората половина на ХХ век, такива вече няма. Той е от поколението, което беше раздвоено, защото не искаше повече да използва подходите на модернизма, а му беше необичайно да анализира постмодерното общество. Литературната Америка на Ъпдайк е тази от 50-те и 70-те години, но точно през 70-те години американското общество преживя катарзиса на Виетнам, свободната любов, марксизма на Маркузе. Визуално Ъпдайк ми напомня поолисяващия Уили от „Алф“ с всичките му дребни домашни проблеми и спомена му за дългите му хипарски коси в Удсток. Любопитно е, че днес това е образът на българската средна класа, която се готви да пристъпи в постмодерността, но пази в избата буркани за всеки случай.

– Обратно към обикновените хора, т.е. нелитераторите. Бек като че ли е по-толерантен към тях. Противно му е да се среща с американски емигранти, защото те отказват да се смесват с „призрачния свят“, в който са принудени да работят. На какво се дължи това – бунт, съпричастие или поза?

– Бек/Ъпдайк като типичен либерал е съпричастен към съдбите на „обикновените хора“, той е социален автор и би се описал подобно на Гор Видал като социалист, но тук ние се спъваме в неразбирането на същността на идеалите на Демократическата партия на САЩ и тълкуването им от нашенска гледна точка, в която от почти осемдесет години идеята за социализъм е напълно лишена от смисъл и сведена до абсурден етикет.

Аз съм преживявал по подобен начин отношение в чужбина и съм сигурен, че и други пътуващи български писатели са го чувствали. Описал съм го в моя разказ „Верига от случайности“, само че не така язвително като Ъпдайк, а по-универсално. Нека си дадем сметка, че много малък процент, както американци, така и българи, четат книги и респективно се впечатляват, че техен сънародник писател е посрещан в чужбина. Дипломатическите чиновници от културния сектор на посолствата на САЩ и в България, и в Румъния, и в Съветския съюз са точно това – чиновници. Те рядко имат каквито и да било познания за културата на съответната страна, в която работят, те са фактически политически назначения.

– Доколко омерзението на героя към родината му е истинско? И на какво се дължи?

Това е позата на интелектуалеца либерал, който е скептик и понякога може да стигне и до омерзение. Това е труден за разбиране искрен и истински патриотизъм, който колкото държи на ценностите на своята страна, толкова страстно воюва срещу тяхното обезценяване или поругаване. Затова когато говорим за САЩ, една страна, нация и култура дълбоко неразбрана от нас, а и другаде в Европа, с натрупан „антиамериканизъм“ още от периода преди Втората световна война и стигнал до кулминация през Студената война – трябва да спрем и да се замислим веднага и за неподправената обич към родината си, която американците изпитват.

Америка е велика страна, тя дава възможност на всеки свой гражданин, независимо от това от колко поколения е заселен там, да изпита такава силна гордост от страната си, че изобщо не може да си и помисли да не говори откровено за всичко, което не харесва. Това в нашите ширини е непознато – ние сме на крайностите – като отричаме  – отричаме, като обичаме, обичаме безумно. Американецът е скептичен към всичко свое, но точно защото е негово, защото това е неговата страна. Така всеки би се отнасял към най-добрия си приятел.

– В книгата Бек определя съвременната нему литература така: „Всичко е въпрос на промоция и разположение на рафта, както и на количество въздух между царевичния корнфлейкс“. Оттогава е изминал повече от половин век. Доколко са се променили нещата в американската литература?

– На кръстопътя между модернизма и постмодернизма Ъпдайк не иска да повярва, че литературата до такава степен ще се комерсиализира (макар че литературата според мен винаги е била комерсиална, трудният модернизъм се опита гордо да се отрече от парите). Днес американската литература не се притеснява от това, то няма значение – литературата на САЩ днес е литература на мащабни послания за бъдещето на човечеството и най-ясно отражение на постмодерната култура.

– Ъпдайк пише, че ние на Изток в други неща може да сме второкласни, но в страданието си сме върховни. Защо така според вас залитаме толкова към болката и сякаш ни прави кеф, когато сме мъченици?

– Този Изток, този Ориент – те са митични за Запада. Руснаците имат Душа и т.н. Ъпдайк в известна степен е жертва на стереотипното мислене. Има различен Изток (Мирослав Пенков намери своя на запад от Изтока), и все е пълен с някаква митология. Българският Изток много често е Ориентът, нали границата на бозата минава някъде около западната ни граница. Ъпдайк долавя културните различия, няма истинско обяснение за тях и си ги обяснява шаблонно.

– Когато ни нарича „унизена страна“, какво точно има предвид според вас?

– Има предвид, естествено, че комунистическият режим унижава гражданите, тяхното достойнство. България в онези години не впечатлява с алуминиево-стъклен външен вид, но е с почти девствена природа, с неподправена древна култура – а хората на този фон са скрити в себе си.

– Още от Русия героят разбира, че го шпионират навсякъде, но това като че ли не го притеснява. „Ние всички още от детските си години сме шпиони и това не е срамно, а е срамно, че тайните, които се разкриват, са толкова незначителни и толкова дребни.“ Това оправдание на чисто човешкото любопитство ли е, или неразбиране на ограничаването на личната свобода? Или?

– Всички, посещаващи България от западноевропейски страни до края на 90-те години, са били наясно, че са шпионирани. Забавно им е. Но в онези години те не биха могли да разберат нещо, което и досега не е съвсем ясно, освен мащабите му – шпионирането като основен метод на репресия дори когато реалните репресии са посмекчени. Или го възприемат като културна особеност. Но това е явление валидно за всички соцстрани.

– Ако Ъпдайк посетеше отново Изтока сега, какво щеше да напише според вас? Щяха ли впечатленията му да са други?

Ъпдайк е канен през 80-те години на Международна писателска среща и би било интересно да разберем как би видял България двадесет години по-късно. Интересен е паралелът с Гор Видал – те са от едно поколение, със сходна либерална идеология. Видал идва в България на международна писателска среща през 70-те и не съм много сигурен колко позитивно е бил впечатлен. Според мен ние сме объркваща страна за тях. Сега няма да има милиционерски контрол, естествено, но за съжаление, се е създал един балкантуристки синдром – да не се изложим пред чужденците. Днес и Ъпдайк, и Гор Видал вероятно биха имали добри взаимоотношение с млади български писатели. Както българинът се обърква в Америка и си я адаптира, така и ние объркваме американците тук с нашите традиции. Но трябва да се каже, че в „Книгата на Бек“ Ъпдайк категорично се дистанцира от Бек.

Въпросите зададе ЕЛИЦА ИВАНОВА

 

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s