„Декамерон“ на Джовани Бокачо: пандемията „черна смърт“ и копнежът по земния рай[1]

бр. 18/2020

Ангел Валентинов Ангелов

 

  Майстор от Руан, миниатюра, 45 x 32 см, 1450-1475

Нямах намерение да се занимавам с „Декамерон“ или с друга част от огромното творчество на Бокачо. Нямам достъп до електронните ресурси на богати библиотеки. Неспециализираното търсене в мрежата изважда най-често неспециализирани информации, изключенията са редки. Основни съчинения на италиански за последните петдесет години не са ми достъпни, освен в резюмета, подготвени за учебни цели. Все пак чрез колеги получих няколко съчинения. Дори до повечето публикации на български, които са обозрим брой, не мога да достигна. Не разполагам и с цялата си библиотека. Как бих могъл да зная, че това, което предлагам в тази статия, вече не е било написано преди мен? Творчеството на всеки писател или художник в Европа, възприет като класически, от 1980-те насам, е самостоятелна изследователска област; за ориентирането и за евентуален принос в нея са необходими години на проучване. Другото е образователна дейност, която може да носи лично удовлетворение и общностно израстване, но при нея целта не е изследователска.

Единственото ми оправдание за това съчинение е актуалната ситуация на вирусна пандемия, поради която нашите непосредствени социални контакти са ограничени или напълно прекратени, а местата за тяхното осъществяване са затворени. Принудени сме да се откажем от действия, които са ни изглеждали естествени. Масовото придвижване, служебно или за удоволствие, е характеристика на модерността. Дали непознатото за модерността общуване чрез дигитални средства ще ни е достатъчно, ще разберем, ако останем по-дълго в тази ситуация на отсъстващи физически срещи.

Преди модерността понятия като свободно време, движение без практическа цел, каквито са туризмът и разхождането, са непознати, места за срещи като стадиони и спортни зали, барове, киносалони, ресторанти, търговски центрове не съществуват. Съществуват обаче места на ограничена публичност през целия ХVІІІ в.: салоните във Франция, в които достъпът за разлика от предишния ХVІІ в. е почти свободен и „старите съсловни ограничения не играят съществена роля“; английските аристократични клубове от 1760-те натам; кафенетата от средата на ХVІІ в. натам. Но едва утвърждаването на индустриалното и технологично общество през ХІХ в. започва да създава тези преки форми на общуване, с които сме свикнали и днес. Накратко  – делникът в епохите, които  ме интересуват, протича различно; актуалната ситуация ме подтиква да се приближа с непознат досега опит до делника на една или друга общност преди епохата на модерността.

 

І

Първата голяма чумна епидемия (която е пандемия) властва над Европа през 1347-1349 г. От приблизително 80 млн. население в Западна и Централна Европа умира 30%, по други преценки – 40%. Чумата е непозната в Европа от почти 800 години. Във  Флоренция към края на 1330-те години имат чувството, че епохата, в която живеят, е достигнала своя връх и не е съвсем ясно как ще се продължи напред. Следващите десетилетия  – от 1339 до 1382 г., са тежки – икономически, социално, политически. Пандемията е последвана от епидемии, което променя отношението към света на тогавашните хора. За онези, които оцеляват, има и изгоди – напр. започват да се хранят по-добре.

В статията само скицирам темата за чумната пандемия от 1348 г. и за земния рай така, както са представени в рамката на „Декамерон“ от Джовани Бокачо. Под рамка в „Декамерон“ се разбира: общото встъпление към книгата, въведенията и заключенията към отделните дни, преходите между новелите (т.нар. „рубрики”) и общото заключение на автора в края. В предишно свое изследване се занимавах, без това да беше централна тема, с разпространението и лечението на маларията през ХІХ в. Разбирана и чрез разпространението на болестите, историята ни става човешки по-близка.

Между 1347 и 1400 г. на територията на Апенинския полуостров има шест чумни епидемии. През 1338 г., десет години преди пандемията, Флоренция наброява ок. 100 хил. души, а през 1353 г., пет години след нея – 40 хил. В други  градове в Тоскана смъртността е още по-висока. Именно вследствие на връщащите се през период от десет-дванадесет години чумни епидемии се предприема мярката, която днес наричаме карантина. „За да се справи с поредната вълна на заразата, морската република Рагуза (дн. Дубровник) отделя болните далече от града за срок от един месец. Създадената тогава дума е “trentino” (тридесет). По-късно във Венеция срокът се удължава на четиридесет дни“ (Fioravanti 2020), което и означава карантина.

Пандемията във Флоренция (продължила от април до октомври 1348 г.) е поводът, казва ни авторът, за написването на „Декамерон“. Разпространението на болестта е описано във въведението към Ден първи. Авторът, както Бокачо нарича себе си, казва, че е решил да напише книгата, за да донесе утешение и развлечение на страдащите от любов дами, да утеши там, където има нужда, защото щастливите не се нуждаят от утеха. И още  – за да се отблагодари за оказана му подкрепа, когато преди години страдал от любовна мъка. Бокачо се присъединява към традицията на съчиненията, написани с цел утешение (consolationеs), познати му от римската литература; той подчертава своя морален мотив, защото да си благодарен е добродетел. Новелите ще са полезни, но и ще доставят удоволствие. Литературата изпълнява практическа функция в делника – показва как трябва да се постъпва, едновременно развлича, но без да наставлява. Десетимата разказвачи са се събрали, не „за да поправяме хорските недостатъци или дори само да ги порицаваме“, казва Дионео в прехода към новела ІХ, Ден десети. Накратко – prodesse et delectare, както гласи заетата от Хораций (Поетическо изкуство, ст. 333) формула. Допуска се дори новелата да не е полезна, но не може да не развлича. „… нека всеки намисли да разкаже по нещо, което да бъде от полза за цялата дружина или поне да бъде приятно за слушане“2, казва Неифила в заключението към Ден втори. Реакциите на слушателската среда, която са деветимата, е „документирана“ след края на почти всяка новела. Най-често разказаната новела им доставя удоволствие и е полезна, деветимата се смеят или хвалят, изобщо – обсъждат чутото. „…те спорели за по-големите или по-малки достойнства на разказаните досега новели и отново се смеели, припомняйки си упоменатите в тях забавни случки…“ (Въведение към Ден шести). Почти няма новела, към която да няма реакция. Бокачо проявява усет „за потребностите на широка и нова публика“ (Branca 2001: 36). Публиката е нова, но в структурата на новелите присъства елементът на разказването и слушането на приказки или на проповядването, изобщо на устното слово.

В споменатото общо встъпление авторът задава моралната посока, която ще важи за цялата книга: тя показва образци на поведение – това са десетте жени и мъже, които разказват новелите, това са протагонистите в част от новелите, но тя показва и противоположното  – честото и дори преобладаващо отклонение от нравствения образец. На читателите е предоставено да изберат към кои действащи лица е предпочитанието им, да изберат ценностите, които да ръководят поведението им.

Книгата, казва авторът, има като целева читателска среда преди всичко дамите, което означава  – принадлежащите към средния и към високия социален слой. Това предполага, че дамите могат да четат. „… тя [Флоренция] е образован град: Дж. Вилани ни осведомява, че всичките 8000-10 000 флорентински деца знаят да четат и да пишат, че 1000-1500 деца учат аритметика, а 350-600 посещават училища от по-горна степен. В резултат на това се постига равнище на ограмотеност и на обща култура, което е абсолютно изключение в тогавашния християнски Запад. Не трябва да забравяме този факт, ако искаме да разберем защо именно Флоренция от ХІV в. създава една толкова богата … италианска и „буржоазна“ литература“ (Прокачи 2004: 81). Да знаеш да четеш и да пишеш не означава обаче, че си в състояние да възприемеш съчинения като „Филоколо“, „Елегия за мадона Фиамета“, „Декамерон“. Данните на хрониста Вилани се отнасят най-вече до една базова грамотност. Сред онези между 350 и 600 ученици в горната степен навярно са читателките на посочените съчинения от Бокачо. Цел на Бокачо е да утвърди прозата на италиански като еднакво достойна с поезията, което предполага стремеж към лексикално богатство, стилистично разнообразие и синтактична сложност, на които читателите да могат да се насладят. Дългите (латинизиращи) синтактични периоди и употребата на стилови регистри изискват грамотност, по-висока от базовата. Насладата предполага (езикова) образованост. В друг век ще се появят епистоларните романи, в които протагонистите и пишат, и четат, заявявайки се като представители на култура, в която четенето  – и особено писането  – се превръщат в белег за издигнатост, за социална ценност. Докато в „Декамерон“ всеки от десетимата е и разказвач, и слушател. С „Декамерон“ Бокачо се обръща както към читатели, така и към слушатели, но образовани.

Основен проблем, който занимава Бокачо, но и други мислители, художници, юристи от средата на ХІV в. в Италия, е: от какво зависи добрият живот на един град; кои човешки качества са благоприятни, за да се осъществи съвместното благоденствие на много хора? Отговорът е: доброто съвместно живеене се основава на нравствени ценности. Нравствените образци в „Декамерон“, т.нар. exempla3, се отнасят както за вече съществуващи, така и за формиращи се социални роли – напр. търговските и банкерските, защото и двете съсловия стават социална сила през ХІV в. във  Флоренция. Сложността е в това, че в една динамична социална среда установеният образец не съвпада с опита. Несъвпадението между образец и опит е тема на едната част от новелите, съвпадението – на другата.

По нов начин обаче е утвърдено любовното отношение, което не е свързано с определен социален слой. То бива преценявано въз основа на опита. Новелите разказват както за преживяването на любовта като близост на телата, така и телесната близост без любов; последното чрез образите на жени и мъже в новелите, които нарушават нравствената норма. От позицията на образеца непозволеното сексуално отношение е осъдително; начинът, по който в новелите са разказани сексуалните отношения обаче ги прави привлекателни и забавни. Не всяко нарушение на нравствения образец, разказано в „Декамерон“, е възхвала на живота, но насладата от близостта на телата е. Напрежението между образеца (моралната норма) и разказа е основна характеристика на повествованието. Преживяването на любовта, както и обсъждането й, е устойчива тема в творчеството на Бокачо и преди „Декамерон“. В тези произведения, които познавам, вкл. в „Декамерон“, обаче отсъства голотата на наслаждаващото се тяло. Единственото място, което установих, е под формата на видение, което Фиамета има (Бокачо 1980: 37, 44). Голото тяло ще стане обект на разказване и на изобразяване в Италия от 1420-те натам през целия ХV в.

 

Чумата сее смърт, нито градските власти, нито църквата или отделните семейства успяват да погребват мъртвите; тогава телата биват струпвани по улиците, преди да ги положат в общи гробове или да ги изгорят. Престават да са от значение връзките между хората, престъпват се моралните норми, поведението на хората проявява белезите на настъпващ апокалипсис. Връзката между края на света и чумата прави Матео Вилани в хрониката си, в частта, озаглавена „За нечуваната смъртност“. Друга хроника от епохата свидетелства с покъртителна фактичност за това, което е трябвало да преживеят хората. Често цитирано e свидетелството на обущаря от Сиена Анджело ди Тура: „И аз, Аньоло ди Тура, наречен Дебелия, зарових петте мои деца със собствените си ръце; а също имаше и такива, дето едва биваха покривани с пръст, та кучетата ги влачеха  и ядяха от труповете из града“ (Treccani).

Бокачо преживява чумата от 1348 г., както и следващата от 1363 г. Смята се, че в началото на 1349 г. той започва да пише книгата, макар някои от съдържащите се сто новели да са написани най-вероятно по-рано, в началото на 1340-те; завършва я през 1352 г.

В църквата „Санта Мария Новела“ се срещат седем млади жени (Въведение към Ден първи). Те решават да напуснат града. Не изоставят никого и в този смисъл не постъпват безнравствено, защото са останали сами, близките им или са умрели, или са напуснали града преди тях. Обсъждат как ще е благоприлично да осъществят своето намерение. Не биха искали да  тръгнат сами, желанието им е да бъдат придружени от мъже. В този момент в църквата влизат трима млади мъже, които седемте жени познават. Свързани са с тях било чрез родство, било чрез любов. Жените и мъжете са в църквата, за да се молят, но те и не биха могли да се срещнат другаде сами; няма друго социално място за срещи между млади и неженени мъже и жени.

Заминават на следващия ден; пътуват само две мили, но това е достатъчно, за да попаднат в обстановка, която е т.нар. locus amoenus, място, в което човешката дейност и природната среда са в хармония. Дворецът, в който се настаняват, се намира на малко възвишение, отдалечен от околните пътища, заобиколен от поляни и градини, кладенци и изби. На възвишение и отделено от света, в пряк и в преносен смисъл, е мястото, на което попадат. От този момент десетимата се намират в свят, издигнат над реалния и поведението им ще съответства на неговата идеалност. Но още преди заминаването „седемте млади дами“ (или ако предпочитаме – седемте господарки), са образцови като външност и като морал. Когато като читатели се запознаваме с тях, ние научаваме, че те са „всичките от знатен род, всичките  – хубавици, умни, благонравни и почтени“.

Мястото, в което са, е обособено спрямо останалия свят, но не е недостъпно. Затова Неифила, кралица за Ден трети, предлага: „Ние сме тук вече четири дни; за да не бъдем изненадани от нежелани посетители, смятам, че ще бъде най-добре … да се прехвърлим другаде; къде  – вече съм намислила“. Новото място не е само locus amoenus, а е образ на земния рай – градина с много видове животни, които спокойно се разхождат, без да се страхуват едни от други или от човека, с цветя, трева, с дървесни видове, с плодни дървета и лозници. Обитателите на градината живеят в мир, без страдание, в свят, подреден от човека и едновременно – съобразен с природата.4 Честите войни на Италийския полуостров, както и тероризирането на населението, в което наемните войски се упражняват, когато не воюват, са усилвали копнежа за живот в траен мир. Сезонът е пролет, все още няма плодове, това също е част от символиката – плодовете, зрелостта предстоят. Но дори и да имаше плодове, младите жени и мъже не биха яли от тях, защото това би било знак за сексуално отношение, каквито отношения, подчертава неведнъж разказвачът, те нямат и не желаят да имат.

Градината е в съседство с двореца и е оградена с висок зид. Описанието е на т.нар. „затворена градина”, hortus conclusus. Този тип градина е разумно организирана природна среда, която служи на човека: в нея могат да се отглеждат лечебни растения и плодни дървета, водата да задвижва воденици, но и да служи като място, което обитателите на дома или на вилата, както и техните приятели да използват за приятно прекарване на времето. Частните градини са сред отличителните характеристики на живота в областта Тоскана през ХІV-ХVІ в. С известно усилие читателят би могъл да си представи, че онова, което възприемат седемте жени и тримата мъже в „Декамерон“, разхождайки се във втората градина, е резултат от взаимодействие на сетивата (синестезия) – панорамна гледка, но и близки планове, ромон на вода, песни на птици, ухания на цветя, на подправки и на треви, осезание от сядането на тревата. И в това второ място има дворец, който също е изграден, както и първият, върху възвишение, също е издигнат над света.

Третото място, в което се преместват, се нарича „Долината на дамите“. За него авторът разказва в заключението към Ден шести. Описанието на долината също пресъздава образа на земния рай. Авторът уверява читателите си, че става дума за реално място: „Както по-късно ми разказваше една от дамите, цялата долина била кръгла, сякаш очертана с пергел, въпреки че била дело на природата, а не на човешка ръка…“. Този път те изглежда са в центъра на рая, където откриват бистро езеро. Дамите се изкъпват; описанието на голите тела във водата е с отчетлив еротичен нюанс: „…седемте дами се съблекли и се потопили в езерото, което прикрило белоснежните им тела толкова, колкото тънкото стъкло може да скрие алена роза“. Символиката на цветовете (белоснежни, алена) има значение, но сетивният образ е въздействащ и сам по себе си. Седмият ден преминава именно около езерото. Бокачо само веднъж описва облеклото на младите жени: „…в божия храм „Санта Мария Новела“ … след службата се срещат седем млади дами; както бе прието тогава, те били облечени в траурни дрехи…“. Как са облечени дамите в дните, когато разказват новелите, не научаваме.

В началото на Ден девети дружината се отправя към горичка недалеч от двореца, в която животните „сякаш били опитомени“. Десетимата се окичват „с венци от дъбови клонки, ръцете им били пълни с дъхави венци и цветя“. Изобилните ухания в този свят са противопоставени на миризмите от заразата в града – от разтлението на телата, от пепелта, която се изсипва върху труповете.

 

ІІ

В земния рай няма страдание и смърт, няма социални конфликти, той е отсъствие на грижи, но и на трудова дейност. Кой тогава е построил дворците, кой поддържа както градините, така и комплекса от сгради, кой устройва пространството така, че да бъде привлекателно за обитаване от хора, животни, птици и растения. Младежите не работят, защото слугите работят за тях, носят багажа, приготвят храната, чистят. Земният рай възпроизвежда йерархията на реалната социалност. В земния рай не липсва храна, така както може да е в историческата реалност. „Гладът е постоянна заплаха за средновековното общество и през първите десетилетия на ХІV в. … Ужасяващ е например гладът, който достига най-острата си фаза през 1315-1317 г.“ (Прокачи 2004: 67, 70-71). Под „ужасяващ“ трябва да се разбира, че се умира, защото няма храна и цените са се повишили неколкократно. Бокачо, роден през 1313 г., не може да има спомени от глада 1315-1317 г., но от следващия  – 1346-1347 г.  – има. Дж. Пинто цитира в своето изследване-хроника, според която „… много хора умряха от глад и се хранеха с диви растения като да бяха хляб. Гладът, добавя авторът, предшества с няколко месеца началото на чумната пандемия” (Pinto 1972: 3). Този фон може да обясни честото споменаване на храненето през дните, в които десетимата са в земния рай. Храната там не само е достатъчна, но тя е с високо качество: поднасяните отбрани вина и сладкиши са споменавани на няколко пъти от повествователя. Сред характеристиките на щастието, за хора, за животни и птици, е да си нахранен. Едва през втората половина на ХІХ в. гладът престава да е постоянна заплаха за отделни райони в Европа, което не означава, че всички имат достатъчно храна, но не се умира от глад. Това твърдение е вярно, но с необходимите уговорки.

На петнадесетия ден5 дружината се подготвя да се завърне във Флоренция, в реалния исторически свят. Въпросът дали младите жени и мъже ще се завърнат като различни от преди заминаването си не може да бъде поставен, тъй като те са били само разказвачи на истории, в които не са участници. За десетимата може да се каже, че са били туристи в земния рай. Чрез новелите обаче те са създали образа на един съвременен свят в развитие, който не е заплашен от разпадане и от изчезване.

В края ще се върна към темата за литературата като „полза и наслаждение“, която не наставлява. Наставления в „Декамерон“ има, в изобилие, защото новелите имат като своя рамка нравствени образци. Но това са наставления за възприемането на света от модерността натам; индивидуалното самомнение не понася наставленията. Преходите към новелите задават общото положение, образеца, който ще бъде обсъждан в съответната новела чрез нечие поведение. Понякога образцовото поведение на единия или и на двамата протагонисти бива подкрепено в заключението към новелата с допълнителни разсъждения. Тази обща постановка е свързана с реториката, така че някои от новелите могат да се четат като поставяне и разрешаване на теза и антитеза. За модерния читател образецът изглежда като стереотип, защото индивидуалността се стреми към различието. От позицията на образеца обаче различието е отклонение и е нежелано, защото не може да служи като регулатив на общностното поведение.

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

Бокачо, Джовани (1980). Елегия за мадона Фиамета. Превод Никола Иванов. София, изд. Народна култура

 

Аретов, Н. (1984) „Боккаччо средневековый“ от В. Бранка. – Литературна мисъл, 5/1984, 156-158.

Иванов, Ив. (2003) Чумата в Европа и българските земи в края на Средновековието -https://liternet.bg/publish8/ivelin_ivanov/chumata.htm

Илиева, Б. (2019) Вдъхновението Италия. Литературни контексти 1878-1918.  Благоевград, 180-187.

Койчева, Р. (2012) Раят според старобългарската химнография. – В: Литературознанието като възможност за избор. Сб. в чест на Рая Кунчева. Пловдив, 697-709.

Петкова-Сталева, П. Разказвачът като обединяващ елемент на повествованието в сборниците с новели от периода на Италианския ренесанс  – http://eprints.nbu.bg/3446/1/Petia%20Petkova-Staleva_Razkazvachat%20%281%29.pdf.

Прокачи, Дж. (2004) История на италианците. София.

Хаджикосев, С. (2000) Западноевропейска литература. Ч. І. София.

Branca, V. (2001) Boccaccio protagonista nell’Europa letteraria fratardo Medioevo e Rinascimento  – Cuadernos de Filología Italiana, 2001, n. extraordinario, 21-37.

Fioravanti, Federico (2020) https://www.rsi.ch/play/radio/geronimo/audio/ragusa-e-la-storia-della-quarantena?id=12838888

Treccani: http://www.treccani.it/enciclopedia/andrea-dei_(Dizionario-Biografico)/

Wilpert, G. von (1969) Sachwörterbuch d. Literatur. 5. Aufl. Stuttgart.

 

 

1 В основата на статията е лекция от 26. ІІІ. 2020  – https://soundcloud.com/angel-angelov-691513208/dekameron-na-dzhovani-bokacho-pandemiyata-cherna-smrt-i-kopnezht-po-zemniya-ray-a-v-angelovmp3

2 Цитатите са по: Дж. Бокачо, Декамерон. Превод Никола Иванов. София, 1970. G. Boccaccio, Il Decameron. A cura di V. Branca. Torino, 1956.

3 Използвам „образец“ в значението му на норма за поведение, чието следване и спазване регулира социалния живот. В областта на жанровете обаче „exemplum или парадигма“ означава „кратък разказ с положителни или отрицателни примери от нравствен  характер, които онагледяват догматично или морално учение…“ (Wilpert 1969: 240).

4 Р. Койчева систематизира местата, обозначавани като „рай“ в: Койчева (2012), 699, 702-703. Тя прави важното разграничение-свързване за рая като място и като състояние на субекта.

5 Дните на разказване са десет, но по два дни – петък и събота, са посветени на молитви и на хигиена; и в това отношение разказвачите са образцови.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s