От вътре навън, от миналото към бъдещето

Лора Ненковска

бр. 17/2020

Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•

  1. Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?

Жива, богата, разнолика, хуманна, предизивкваща ума и езика. Поезия, която да не губи връзка с човешкото в нас, с кризите, страховете и бездните ни.

  1. Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?

Мисля, че съвременната българска поезия е много разнообразна. Не се занимавам професионално с изследването й, чета поезия, защото изпитвам необходимост. Но не мога да обхвана с думи всички тенденции. Но онова, което намирам като читател, ме радва.

  1. Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?

Да, върху румънската литература. Не бих могла да се спра на един поет, може би гласовете на няколко коренно различни един от друг автори за мен подреждат пъзела на онова, което звучи съвременно и актуално – Теодор Дуна, Раду Ванку, Клаудиу Комартин, Елена Владаряну, Анастасия Гаврилович, Симона Попеску, Йоан Ес. Поп, Дан Коман. Не съм сигурна дали един-единствен поет би могъл да бъде глас и изразител на проблемите на света, в който живеем днес – толкова много фрагментарност, безкрайни потоци от информация, моментната изолация и предхождащите я модерни номадски движения, струва ми се, че един човешки ум не може да побере всички тези фасети, да ги осмисли, да ги вложи в текст. Но това е хубаво, защото литературата и в частност поезията е диалог, който тече от вътре навън, от миналото към бъдещето, диалог и за момента, в който сме, тъй че многогласието е смислено, обосновано и безценно. Само то може да се опита да улови битието ни и да ни свърже с този извечен диалог.

  1. Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?

За мен поезията на бъдещето си остава човешка. Не мога да си представя литература, създавана от машини, проблеми, генерирани от изкуствен нтелект, които да бъдат храна за емоционалния свят на човек. Според мен думата „конкуренция” няма място тук, тя е вредна и между хората. Човек просто трябва да е, поезията трябва да е. Не е нужно да се  конкурираме, нужно е да бъдем тук за себе си и за другите. Точно това за мен е поезията – спасителният остров на онова вечно „сме“, без минало и бъдеще време.

  1. Амбицията на 1980-те години е до голяма степен опит за изпълнение на изтласканата по време на комунизма Пенчо-Славейкова програма, програмата на кръга „Мисъл“ – да се мисли и прави българската поезия като световна поезия, с мащабни идеи отвъд идеологическите клишета (вж. антологията „Последните поети на 80-те“). Това съвпада с масираното и последователно превеждане на стари и нови световни поети в поредици като „Световни поети“, „Поетичен глобус“ и пр. 1990-те преобръщат тази програма, като изваждат на преден план самата българска традиция в нейните основания – имам предвид „постмодерното“ проиграване на кръга „Мисъл“ от „четворката от „Литературен вестник“. Виждате ли в съвременната поезия опит да бъдат преработвани тези две традиции?

Нямам поглед над всички тенденции в съвременната българска поезия и рискувам да звуча некомпетентно каквото и да кажа.

  1. Бахтин нарича романа „млад жанр“, понеже, за разлика от епоса и лириката, той е възникнал след изобретяването на писмеността. Това, което наричаме поезия – независимо как се е наричало в различните епохи и езици, независимо как се е изпълнявало и възприемало – е универсална черта на всички култури. Трябва ли съвременният поет да има съзнание за тази колосална съкровищница, или по-скоро трябва да я забрави? Или трябва поетът да бъде първичен и органичен?

И двете крайности според мен крият опасност да изпаднеш в претенциозност и самодостатъчност. Поезията е свързване и с автентичния глас вътре в нас, и с цялата огромна съкровищница от текстове преди нас.

  1. Повече от всякога, поезията днес е изтласкана както от романа, така и от синтетичните форми, направени възможни от новите технологии – кино, видеоигри. От друга страна, тя е най-„евтиното“ изкуство – не изисква големи екипи и оборудване, дори – за разлика от романа – като че ли не изисква и време, залягане над „белия лист“. Като прибавим лесната достъпност на публикуването (на хартия или в мрежата), не създава ли това усещането, че поезията е прекалено лесна, че всеки го може, всеки е роден поет, и не води ли това до по-нататъшна девалвация на поезията като техне, умение, изкуство?

Мисля, че отношението към поезията, както и към всички останали изкуства, подлежи на възпитание. Леснодостъпно, евтино… често е равнозначно на нередактирано, недочетено, недообмислено. Не бива да оставяме литературата да вирее в подобни условия. Хубаво би било да съумеем да възпитаме вкус към четивото, било то поетично или не, да изискваме то да е поднесено елегантно и с уважение и към словото, и към читателя.

  1. У нас като че ли предпочитаме да премълчаваме рисковете на творчеството, близостта на твореца до саморазрушението и лудостта. Да, то може и да крепи, да дава кураж и сила – да припомним изказването на Гьоте, че смъртта на героя му Вертер позволява на автора му да избере живота. Но това може и да не се получи. Трагичният край в последните години на Мария Вирхов и съвсем неотдавна на Николай Атанасов предизвика много слаб отзвук може би тъкмо защото самото им творчество е свидетелство за рисковете на Орфеевото слизане в преизподнята. Не говори ли слабото регистриране в културната общност на тази среща на поетически и жизнен риск в тяхното творчество за еснафско, кухненско отношение към поезията; нещо като да печеш сладки в неделя?

За съжаление, тук изкуството в голяма степен е рисково занимание, защото липсва онази възпитана в емпатия културна група, която да може да вижда, да усеща, да чува, да е там за болката на творците си, защото големият диалог, в който се включваме като читатели/слушатели/зрители, изисква да можем да „присъстваме“ за другия, а не да мислим единствено и само за себе си. Много е тъжно да приравняваме креативното или болезнено изживяване на житейските кризи до „рецепти за запълване на свободното време в неделя или празни клюки“. Чувствителността, болката на другия имат значение. Изкуството е начин да се говори за тях, както и за различността. Много е важно говоренето, обсъждането, но то изисква умения да се води разговор, тоест пак опираме до възпитаването с много четене и уважение към литературата и правото на другия да се изрази.

Вашият коментар

Filed under Какво се случва в новата българска поезия?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s