Дебора Леви и нейният дневник по време на карантина: Дъщерите ми предпочитат да съм по-уплашена

бр. 16/2020

Писателката пише за прегръдките, които й липсват, за „Кралят на тигрите“ и сълзите, които се стичат по лицето й, когато чува ръкоплясканията за хората от предния фронт

Рис. Александър Байтошев

Вторник, 17 март 2020 г.
Зная, че не искате да четете още един дневник за преживяното по време на сегашната пандемия. Честно да си кажа, и аз не искам. Може би мога да избера един различен тон. Днес левитирах над хладилника и когато се почувствах достатъчно сигурна в своята техника, протегнах ръка и отворих вратата му, за да видя какво има в него. Не се страхувам да излизам на пазар, но въпреки това съм изпълнена с тревога. Мисля си за това, че в наше време ниско платените касиери, хората, които подреждат стоките по рафтовете в магазините или се грижат за инфраструктурата на държавата, не са високоуважавани работници. Както се случи при много други самоосигуряващи се писатели, всички литературни събития в чужбина с мое участие, както и ангажиментите ми, свързани с преподаване, бяха отложени. В резултат на всичко това хладилникът ми не е препълнен, но сега съжалявам, че не купих повече брашно – скоро ще е трудно да намеря. Навсякъде дърветата в града са разцъфтели – това ми напомня за цитат от Анаис Нин: „И дойде денят, в който рискът да останеш свит в пъпката стана по-мъчителен от риска да разцъфтиш“. В този момент ние всички сме се свили в пъпката, където смятаме, че е по-безопасно. Един от двата асансьора в моя блок (в който има повече от 100 апартамента) е счупен. Сега използваме стълбите.

Сряда, 18 март
Сирените на линейките сега звучат по-зловещо от преди. Дъщеря ми пристигна от колежа с голям куфар. Сякаш няма да имат летен семестър. Притеснява се да не ме зарази. Няма прегръдки и целувки. Точно така живеели представителите на горната средна класа в началото на миналия век – описани са в романите на Е. М. Форстър – физически дистанцирани от своите семейства, без непристойни прояви на привързаност и обич. Това ми напомня за отношенията на младите героини от книгата на Инид Блайтън Malory Towers с техните родители, след като се завръщат от училищата интернати в края на 40-те години. Учим се да живеем по този начин.
Опитвам се да бъда в добро настроение заради двете си дъщери – по-голямата живее далеч от дома. И двете ми казаха, че са разтревожени от странното ми спокойствие. Изглежда, казват те, съм приела възможността да умра от Ковид-19, а предпочитат да съм по-уплашена. Сега строят временни морги из цялата страна. По-късно, когато потърсих в Гугъл рецепта за сладкиш от маслено тесто, линковете, които излязоха първи, включваха фразата „затруднено дишане“.

Четвъртък, 19 март
Кой изобрети този език, свързан с вируса? Самоизолация, социална дистанция. Някога тези думи носеха тъга и бяха срамни. Сега са се превърнали в нещо добро – за нас и за цялата нация. Живеещите в моя блок създадоха група в WhatsApp. Така си помагат и доброволно пазаруват за онези хора с важни професии в този момент, които не могат да не отидат на работа. Имаме своя версия на Неапол. Оперната певица, която живее на по-долните етажи, упражнява своята ария. Колегите, които преподават, правят това онлайн – студентите им са пръснати из целия свят, така че трябва да изберат часовата зона, която е удобна за всички. Чувам от приятели в Париж, че бебе ракун спи на противопожарна метална стълба от външната страна на техния блок.

Петък, 20 март
Вече няма отворени училища, кафенета, ресторанти, кина, театри, барове, гимнастически салони. Лебеди и корморани се гмуркат, за да ловят риба в чистата вода на каналите във Венеция. Правителството обяви, че ще предложи помощ, подготвяйки законопроект за икономически мерки срещу безработицата в национален мащаб и спасителен пакет за самонаети работници. Откривам, че не съм толкова добра в справянето с несигурността. Добри новини: асансьорът в нашия блок беше поправен. Все същото, не пътуваме заедно с други съседи в асансьора. Някога си пожелавахме хубава вечер след работния ден.

Събота, 22 март
Денят на майката. Апартаментът ми се изпълва с лилави лалета и ухаещи лилии. Майка ми почина преди пет години. Писала съм много за нея и продължавам да го правя. Бих искала да съм й благодарила за това, че събираше цялото ни семейство. На кого всъщност говоря, когато пиша за майка си? Ако беше доживяла това време, щеше да е на 86. Иска ми се, ако беше жива, обществото да цени нейния живот толкова, колкото живота на всеки друг човек.

Понеделник, 23 март
Великобритания е под блокада. Полицията ще има правомощия да глобява хора, ако напускат домовете си без основателна причина – пазаруване на храна и медикаменти, физически упражнения, медицински причини, грижи за уязвими хора, пътуване за работа. Стереотипът, че сме резервирана нация, която не обича физическия контакт, беше разбит на парчета. Социалното дистанциране ме кара да заличавам паметта на всеки мускул в моето тяло.

Сряда, 25 март
В блока имаме новородено бебе. Всички сме ободрени и облекчени, че момченцето е здраво и се справя чудесно.

Четвъртък, 26 март
В нашия блок има балкони, които гледат в три посоки – към предния паркинг, към задния паркинг и към общите градинки. Излязохме на балконите в необичайно студената вечер след топъл пролетен ден, в 20 часа, за да ръкопляскаме на хората, които са на предния фронт в борбата с пандемията. Навсякъде децата блъскаха здраво по тенджери и тигани. Трудно е да сдържиш сълзите си. Видях неща, които никога не съм считала за възможни – например как хора, които със закон поставиха нашата система на здравеопазване на апаратно дишане (във време, в което апаратите по-малко се търсеха), сега въодушевено пляскат, сякаш никога не им е хрумвала идеята да я унищожат.

Събота, 28 март
Ще трябва да изследваме магията на вселената от вкъщи.
Междувременно потъвам в Новата Реалност, която бих предпочела да наблюдавам през открехната врата, сякаш не се случва на мен. Но също като вас, аз съм в нея. Варя спагети заедно с Лана дел Рей.

Събота, 29 март
Виждам, че най-добрите умове на моето поколение са изгубили битката с „Нетфликс“.

Понеделник, 30 март
Прекарах деня, гледайки „Кралят на тигрите“ по „Нетфликс“. Нищо не може да ме откъсне от Джо Екзотик и неговите големи котки.

Сряда, 1 април
Новините отразяват проблемите с ограниченото тестване и липсата на предпазни облекла за медицинските работници. Правят се импровизирани маски от шнорхели. Април наистина е най-жестокият месец.

Петък, 3 април
„Да изравним кривата“ сега е обичайна всекидневна фраза. Тя показва, че не е нужно да имаш докторска степен по история на изкуството, за да разбираш абстрактни образи.

Събота, 4 април
Сънувах, че панголин влиза в банята ми. Малкото предисторическо люспесто същество разгъва езика си и облизва марсилския сапун (с цвят на портокал). Преди да бъде поставен въпросът дали това животно е предало вируса на хората, никога не бях чувала за него.

Събота, 5 април
Предполагам, че е интересно да се наблюдават авторитарните политически лидери, които се опитват да станат бащи на своите нации; да бъдеш отговорен за здравето на всички граждани, да демонстрираш отзивчивост и съчувствие, да се погрижиш за децата, които обикновено получават безплатен обяд, да осигуриш подслон за бездомните. Петима шофьори на автобус и две млади медицински сестри починаха тази седмица. Кои са най-важните хора в нашето общество? Защо тези хора са толкова зле заплатени? Ще бъде ли пандемията звездна нощ, нощ на лишения и въздържаност?

Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА

Източник: „Гардиън“, 11 април 2020 г.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s