Отворено предвеликденско писмо до художника Франсиско Босолети

бр. 15/2020

Франсиско Босолети. Графит на ул. „Ангел Кънчев“ 37 в София

Скъпи Франсиско!
Поразена съм, че светът днес е уязвим, гол и чуплив (fraggile) – точно като в твоите изображения!… Красотата е оболена, изглежда застрашена, летлива и мимолетна… А платното на картината сякаш се е превърнало в… рентгенова снимка.
Преоткривам те днес, защото в пандемичната паника метафизичната ти тъга ми звучи не само автентично, но и прогностично. Сякаш хората никога повече няма да имаме душевни сили да преобразим разколебаната, малко тъжна Вяра от твоя стенопис на калкана на софийската кооперация, където е музеят на Вапцаров – в могъщата Вяра на поета. Няма да се опитаме, дори механично, с фотошоп, да преобърнем негативите на битието ни в позитиви на мисленето. Алиенацията, безлюбовието и омразата между хората – в Любов. Ако правилно съм разчела философията на твоето визуално послание… Но предизвикателството стои на стената на ул. „Ангел Кънчев“ 37 в София и сякаш ни дава последно упование, че този ужас някой ден ще бъде преживян, надеждата ще победи отчаянието…[1]
Това само още веднъж доказва колко голям творец си, без да е необходимо да въвеждаш нов стил в работата си. Като онзи испански архитект – Луис Лопе да Толедо, на когото е хрумнало да изчисти от човешките фигури „Лас Менинас“ на Диего Веласкес, „Раждането на Венера“ на Сандро Ботичели, дори „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи… Ефектен, но лесен според мен „прочит“. Още по-проблемна е интерпретацията на Джак Бастър на картината „Нощни птици“ от Едуард Хопър. Както безпощадно отбеляза един мой колега и приятел, когато заличаваш последните 4 обитатели на американския бар, символизиращи отчуждението, не правиш картината по-пуста. Правиш я единствено… дезинфекцирана.
Дано ти, авторът на митологични и метафизични платна, си добре! Макар и лишен като визуален артист от любимата си работа на открито. Дано твоят Неапол е сред по-малко поразените от „коронования“ вирус италиански градове. Впрочем къде те завари пандемията? Последният ти прекрасен степонопис беше от Севиля. Как живееш сега? Рисуваш ли?
Имам приятелка – туристически гид във Флоренция, но още не съм намерила сили да й пиша…
Самата аз се опитвам да се спася от депресията – започнах, след поне пет години отлагане, монументалния Летопис на Вазовия род. Епично занимание, което ме отвлича от черните мисли, защото те поглъща изцяло, изисква мощна концентрация и потъване в материята.
„Вазова задруга”, както я наричам, чиято сърцевина е Съба Вазова – майката – вдовица, успява да мине през невъобразими изпитания, през лични и национални погроми. И да остави шедьоври на словото и на военното изкуство! Скромната сопотска фамилия е емблематична за България. И преди, и след Освобождението тя е един умален модел на българското общество. Моят пример и моята надежда за българите! Обединени в патриархалните си ценности, опазени в модерните времена, минали заедно през изгнание от родината (Георги Вазов участва в опит за детрониране на първия български княз след Освобождението – Александър І Батенберг; Иван Вазов и доктор Киро Вазов също емигрират, защото са в политическа немилост; най-малкият брат – Михаил Вазов, е убит на 24 г., макар че не е участник в преврата…). След 1944 г. идват нови, още по-тежки времена. Внукът на доктор Киро Вазов, който носи името на литературния класик – Иван Вазов, е осъден на смърт, защото е бил министър в царското правителство, без никаква доказана вина, бил е независим депутат… Братята на Патриарха Борис и Владимир Вазови са обявени за реакционери. Синовете на „героя от Дойран“ (ген. Вл. Вазов) са репресирани. Най-малкият, офицер като баща си, е осъден на 10 г. затвор… За тази част от родовата история досега почти нищо не се знае. (Признава се единствено, че през 50-те дори самият Патриарх е обвиняван в шовинизъм, но след това отново е върнат на подобаващото си място в литературния пантеон…)
Но това, което открих посред пандемичната меланхолия тези дни, в спомените на баба Ана, майка на бащата на славните братя Вазови, наистина ме порази! Сред страшните разкази на баба Ана, толкова подобни на онези, с които в детството на Елиас Канети го хипнотизират българските момичета – слугини в богатия еврейски дом в Русчук… Макар тригодишният Елиас да не знае добре български, помни ги цял живот. Така както ген. Георги Вазов е запечатал в паметта си и преразказал на дъщеря си Вера Вазова страхотиите на баба Ана… За времето от 18. век, когато хората бягали панически в Балкана. Този ужас е сравним само със СТРАШНОТО (така в Сопот, Карлово и Калофер наричат времето на турските кланета и пожарищата през 1877 г.). Ето го:

ЗА ЧУМАВАТА ГОДИНА

Това било втората чума. Баба Ана не помнела първата, но казвали, че била още по-страшна. Всички бягали вън от селото в планината кой къде му видят очите, защото по къщята ходели мортаджии, да прибират болните и умрелите. Тези хора били безжалостни и свирепи. Винаги пияни, облечени в мушами, намазани с катран и накичени с чеснов лук, те носели въжета и куки. Ако откривали някой чумав, закачвали го с куката и го влачели до гробищата. Много болни били още живи заравяни, без носило, без погребение. Избягалите по горите ядели само булгур.
Семейството на баба Ана избягало в манастира при чичото – игумена Силвестрий. Но и там чумата проникнала […] Хората били почти полудели от страх.

Оказва се, че Вазовият род, преживял какви ли не изпитания в многовековното си съществование, е познал и чумата! Известно е, че родоначалниците му още със заселването на Сопот са били свещеници и дамаскинари. Даскал поп Аврам и поп Иван. Негов син е поп Аврам І, а негов първороден отрок е споменатият Силвестрий, игумен на мъжкия манастир до смъртта си, свещено място за Вазов и сопотненци. Дякон Игнатий е подстриган за калугер там, той е негово убежище и когато е Левски, апостол на свободата. Манастирът е възпят в поезията и в романа „Под игото“ на Патриарха, но в реалистичните спомени на баба Ана той не е романтичната обител, непревземаемата духовна крепост за миряните… Може би точно затова майсторицата на устния разказ го прекъсва внезапно на самия връх на човешкия ужас – полудяването?… Така и не става ясно какво се е случило след проникването на чумата в манастира и как хората са преодолели кошмара на полудата. Дълбоко вярващата, честна старица не е дала лесна утеха на внуците си… Запазен е обаче на друго място друг фрагмент от нейния разказ, който дописва хрониката на рода, с който тя толкова се гордее: „Поп Аврам на стари години стана калугер на име Арсений. Заедно със сина си Силвестрий те построиха и направиха по-голям манастиря и турнаха висок каменен зид наоколо му. По-рано оградата беше от жив плет. Три чешми направиха за сопотненци…“. На онази от тях, чиито бистри води бликат и днес в центъра на Сопот, стои вдълбан в камъка надпис: Силвестрiе 1766. Обновление лето 1822. С буйно бликащите си, бистри води за мен тя е един от символите на вековечния български градец, въздигнат от руините на „родното пепелище“ след Страшното. Като духовния стожер на Вазовия Сопот – манастира „Св. Спас“, чиято църквица оцелява след всички кърджалийски разрушения, грабежи и палежи… И след чумавите години. Затова започвам своя Летопис от кода на Силвестрий – надписа на мегданската чешма и обновленията на манастира…
Вазовият род е жив и днес.
През всяко чумаво той е нашата жива вода!
Пиша неговия Летопис не като отделни исторически епизоди и самостойни портрети на братя Вазови, каквито те отдавна имат. Искам да постигна тяхната велика свързаност – не само и толкова семейна, но в общите идеи (и заблуди), в националните идеали, които всеки от тях отстоява по свой начин – със слово, с оръжие, с невероятното умение да се пишат писма, с които се свързват в епистоларна мрежа синовете, разпръснати на хиляди километри от дома, заради което наричат баба Съба… Агенция „Хавас“ (Havas)! Като давам надежда за жилавината и устойчивостта на българина чрез историята на Вазовия род, аз лекувам и собствената си психическа чупливост (fraggilita)…
Затова, скъпи Франсиско, колкото и далечни да са Аржентина и България, колкото и изкуствата ни да са различни, степените на талантите ни – трудно сравними (в Италия теб с право те наричат „феноменален“), ние двамата сме съмишленици!
Бъди здрав и вдъхновен, млади приятелю! Бог да те пази!
И да знаеш, че като мине и това чумаво, чакам те отново в България. Ще те заведа в Сопот – да пием по глътка балканска свежест от ЧЕШМАТА НА СИЛВЕСТРИЙ…

5 април 2020 г.

Твоя,
КАТЯ ЗОГРАФОВА

 

1. Миналото лято световноизвестният визуален артист Франсиско Босолети изрисува стената на кооперацията на ул. „Ангел Кънчев“ 37 в София, където се намира музеят на Н. Вапцаров. (Бел. ред.)

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s