Сакартвело, търпение и рози

Грузински рецепти

Диана Иванова

 бр. 12/2020

Грузия 2019, сн. Диана Иванова

Дълго време, почти половин година след като сме се върнали,  в хладилника ще държим една бутилка с тайнствен сос, ткемали, дадена ни на тръгване от Иракли. „Задължително трябва да я вземете! Това е от майка ми, по стара семейна рецепта!“ Дълго не  я отварям. Ткемали е наистина нещо, което всеки грузинец има у дома си – гъст сос от джанки или сини сливи, с дива мента или джоджен и още куп други тайни съставки, които правят вкуса  толкова необикновен. Още по-необикновена е употребата – за първи път в живота си например комбинирам сини сливи и червено цвекло. Цвеклото се сварява леко и се пече на фурна заедно със сини сливи или се залива с ткемали. Ужасно вкусно и просто нещо, да се чудиш защо не ми е хрумнало досега! Не бяхме опитвали ткемали в Грузия. Иракли ни подарява бавното удоволствие да подължим да откриваме Грузия у дома.

Грузия 2019, сн. Диана Иванова

GEDULD BRINGT ROSEN

Това са думите, с които ще отида в Грузия и с които ще се върна. И които ще останат с мен, когато мисля за Грузия. „Търпението носи рози.“ Тези думи са написани през 1947 г. на пощенска картичка от  Макс, дядото на съпруга ми. Пропътували са пътя от Ткибули, Грузия до Берлин, после в куфара на Бригите, моята свекърва, са оцелели до днес в  Ремаген, в Западна Германия. И тя като мен вечери и дни наред е прекарвала пръстите си по ситния и равномерен  почерк, по мастилото върху твърдата хартия, за да усети релефа на ръцете на баща си. Топлината на пръстите на баща си.

 

Купчина писма и пощенски картички, грижливо подредени по дати, в кутия от керемиденочервен картон.Тези писма са нашият пътеводител в Грузия. Заради тях сме тук.

 

ИРАКЛИ

„Вие сте дошли в Грузия заради миналото, защото искате да разговаряте и разберете своите предшественици. Затова от цялото си сърце ви казвам „Добре дошли!“ За да можем да живеем тук и сега, ние трябва да можем да разговаряме с тези, живели преди нас. Поздравявам ви за това решение! Моята страна е отворена за вас, и аз съм готов да ви помогна с каквото мога! Сега сте дошли заради миналото – следващия път ви каня като мои гости, в настоящето.“

Седим в един малък винен бар в Тбилиси и опитваме различни червени вина. За мезе – пхали, хляб, отлежали грузински сирена. Пхали е традиционно грузинско предястие, нещо като пюре, което може да се намери в разнообразни варианти – с всякакви видове треви, спанак, патладжани. Винаги в съчетание със счукани орехи и типичната местна подправка хмелисунели (смес от изсушен кориандър, копър, босилек, дафинов лист, чубрица, естрагон, черен пипер, шафран). В Грузия орехите са навсякъде и в почти всяко ястие – пиле в орехов сос, риба в орехов сос, патладжани с орехов сос. Ореховият сос в комбинация с пресните подправки от кориандър, естрагон и босилек променя дори  познатата салата от домати и краставици в необикновено ново преживяване за небцето. Именно в това е тайната на грузинската кухня, както вече стана дума при ткемали – необичайна комбинация на подправки, чудният орехов сос, за който също има стотици варианти, и разбира се – вкусът на пресен нар, почти във всичко.

Иракли е филмов режисьор, родом от Тбилиси.  Познаваме се от международния филмов фестивал в Москва. Срещнали сме се само веднъж. Няколко разговора за кино и история и онова чувство за сродни души. Сега съм тук, в неговия град, и думите му при първото „гагвимарджос“ („наздраве“, „за ваше здраве“) някак особено ме докосват. С нас тази вечер е и другата сродна душа – Цицана. Тя е млада току-що дипломирана социоложка, с нея животът ни среща преди година на конференция в Хамбург. Пак няколко разговора, и сега – в родния й град. С Цицана говоря на английски, с Иракли – на руски. Цицана е от новото поколение грузинци, които отказват да говорят руски на публични места. Иракли, ако можеше, щеше да направи същото. В бара, където се намираме, освен нас и няколко грузински компании, има няколко туристи от Русия, говорят, смеят се високо. Симпатични млади хора. Но и за Цицана, и за Иракли е трудно да приемат това. Грузия се стреми усилено да развива профил на атрактивна туристическа страна, но все още най-големият брой туристи идва от Русия. „Разбираш ли, казва Иракли, те идват от страна, която е окупирала една трета от моята страна. Идват и искат да се наслаждават на виното, храната… Не ги интересува, че за нас те са окупатори…“

Русия е голяма травма. Отворена незарастваща рана. Постоянно кърви. Иракли работи върху филм за съдбата на едно грузинско семейство, прогонено от Абхазия. Именно Абхазия и Южна Осетия са двете големи травматични рани за грузинците след 1990 г. Две опустошителни войни, чийто горчив вкус съпътства независимостта на Грузия след разпадането на Съветския съюз. С Иракли и Цицана говорим надълго и нашироко за това. Виното, мезетата, приглушената атмосфера на бара. Всичко това вече е станало част от усещането ми за Абхазия. Абхазия е една голяма ивица земя на брега на Черно море, в северозападната част на страната. Абхазците са различен от грузинците кавказки народ, подложени на редица опити за асимилация през вековете, включително от самите грузинци. Когато Сталин застава начело на Съветския съюз, започва процес на заселване на грузинци в Абхазия и на репресии срещу местното население, за които отговорност носи роденият в абхазкия Сухуми грузинец Лаврентий Берия, всесилният шеф на тайните служби НКВД. Още през 1945 г. всички абхазки училища са затворени. И ако в края на 19-и век абхазците са 85 процента от населението на Абхазия, през 1989 г. са се превърнали в малцинство в собствената си страна, по-малко от 18 процента. Кървавата война за независимост на Абхазия 1992-1993 завършва с над 11 хиляди жертви за двете страни и над 250 хиляди прогонени грузинци. Русия ще играе коварната роля на посредник – на страната на Абхазия. Днес независимостта на Абхазия – освен от Русия – е призната в света единствено от Никарагуа, Венецуела, Сирия и Наури. По плажовете на Абхазия днес има само руснаци.

По време на пътуването ни ще срещна две грузинки, които на въпроса ми къде са родени ще кажат – в Абхазия. И очите им ще потъмнеят. Странно е, но ще ни се прииска да отидем там. Представата за безлюдните пясъчни плажове на Сухуми, разпадащите се хотели от социализма, смесицата от аристократизъм, разруха и безпътица, ще продължи да ни занимава дълго. Но има и  друго – тези разговори с Иракли и Цицана ще ме накарат да се замисля колко нищожна е моята черноморска идентичност, как Черно море не ме свързва, а разделя от толкова много други страни и плажове…Преди Крим никога не бях свързвала Черно море с думата война. А тя е там отдавна, по безлюдните пясъчни плажове на Сухуми. Дали вечер някой пали лагерни огньове и пее под звуците на китара? Или пече миди на жар, или се радва на светещия планктон в морето нощем? За Цицана и Иракли е невъзможно да отидат повече в Абхазия. За грузинци достъпът е затворен изцяло. Ние като туристи можем да влезем от грузинската страна, което ще ни направи подозрителни за руснаците. Ако влезем през Русия, ще бъдем подозрителни за грузинците. Оставаме така, с фантазиите за следващо пътуване.

 

ХХХ

Цицана, Иракли, Зураб, Вал, Нина. Начинът, по който всички тези грузинци, почти непознати, ни  подаряват цялото си време, е толкова искрен, че пробожда старо чувство в мен – аз също съм била такава! Някога! Това истинско сияние и радост в лицата им – „вие сте наши гости!“. Чела съм и ще продължа да чета много за грузинското гостоприемство, за това, че гостът е пратеник на Господ и отношението към госта показва отношението ти към Господ. Но преживяването да си център в нечий свят е зашеметяващо и ще остане един от най-силните ми спомени от Грузия. Ще се случва с толкова различни хора, през цялото време, че ще ме зарази. Ще ми се прииска отново да съм такава. Да мога да поставя някого, всекиго, случаен гост, в центъра на моя свят. Ще си припомням този стар език, който съм забравила, но който знам, че нося.

Ще се връщам често към лицата на тези учители, така ще ги наричам, ще отварям тефтерчето, ще прокарвам пръсти по думите, изписани от тях, и ще ми се струва, че усещам релефа на ръцете им, особено на сухите дълги пръсти на Зураб, и онази лека усмивка, с която нанася знаците на този таен за мен език върху листовете от бележника. Мадлоба, купдари, хмели-сунели, ткемали, гагвимарджос… Сакартвело… Не просто ще сричам този нов език, с усърдието и прилежността на първокласничка, но и ще ми се струва, че чак сега започвам да говоря.

 

САКАРТВЕЛО

Това е истинското име на тази страна. Грузия е име, което й дават руснаците. Грузинците не обичат това име. Ако искате наистина да ги зарадвате – научете това име – САКАРТВЕЛО. То е много по-близко до немското Georgien или английското Georgia. Защото означава страната на Свети Георги. Но ето и тук ще срещна първата трудност – как да пиша за Сакартвело по нов начин, като използвам стария си речник, в който страната е „Грузия“? Така и в този текст винаги, когато напиша „грузинци“, част от мен ще се възмути, че възпроизвеждам старите клишета, а друга ще ми напомня, че новото не може да се роди, без да се опре на старото.

 

ТКИБУЛИ

Когато казваме на шофьора на такси да ни закара там, той искрено ни пита – че защо? Никой не ходи в Ткибули. Някогашен миньорски град. Изтърбушен, беден, сив. Дълги скучни панелни блокове, отдавна лишени от възторга на социализма. Стара дограма, шперплат вместо стъкло на мястото на счупени прозорци. Шофьорът ни оставя на центъра. Питаме за историческия музей. На пода на музея изтъркан балатум. В страничната стаичка, където е турската тоалетна и чистачката, няма тоалетна хартия, няма вода, но има мушкато в пластмасови бутилки от минерална вода „Боржоми“. В музея обаче е Зураб, историк с меки черни очи, който знае много неща и обича любопитни гости, каквито явно рядко идват.

Зураб знае, че преди да се роди, в Ткибули е имало военнопленнически лагер за германци от Втората световна война. Бил е извън града, където са били старите мини. Германците са построили улици, квартали, новата сграда на театъра в Кутаиси. Хората в града ги обичали. Давали им скришно подаръци, защото те били културни, симпатични, просто не били руснаци, често от лагера се носели звуци на пиано и разни други инструменти. Имало и много любовни истории. Например един германски лекар започнал да живее с местна грузинка в дома й, помагал много на хората в града, при всякакви болести. Как се е казвал, дали знае случайно? Нещо като Ханс. А дали не е бил Макс? Усещам сърцебиене. Дядото на съпруга ми, Макс, дали това не е бил той, с тази тайна история? И тримата се опитваме да си представим – какво е правил Макс в Ткибули, как се е чувствал? В писмата си той често пише, че се чувства добре, че учи езика и има много контакти с местните хора, работи като лекар в града, че въздухът е чудесен, от прозореца вижда боровете на съседния хълм, а често в лагера правят концерти, той свири на пиано, има и челист, репетират песните на Брамс… „Знам, че търпението носи рози, мисля за вас, и мисълта, че ще те видя, Ирене, и нашите дъщери, ми дава сили…“ Две години детският берлински лекар Макс ще прекара в Грузия като военнопленник. Една вечер през 1945 г. на вратата на берлинския им апартамент се звъни,  викат го за справка, само за малко. Той излиза, без да вземе нищо със себе си. И се връща чак след три години, през 1948.  Всички ще се питат – дали е било грешка? Или съзнателно? Макс е от лекарите, които никога не са членували в националсоциалистическата партия. Тогава между педиатрите броят на членуващите е над половината… Година след заминаването започват да идват първите писма, които Ирене ще събира. Всички си отдъхват, Грузия, Кавказ, звучи по-добре от Сибир, значи сигурно ще се върне, наистина? Сега, много години по-късно, ще четем заедно тези писма и ще се питаме, защо е бил толкова оптимистичен? Защо не се оплаква, не казва нищо лошо? Дали е било така? Или е писал така заради цензурата? Възможно ли е наистина да се е чувствал добре в Грузия? Възможно ли е да е преживял любов?

В една минала история има толкова много възможности. Миналото събужда най-дълбоките ни фантазии. Миналото е по-интересно от бъдещето. Там има места, които могат да се запълнят с фини мрежи, тайни знаци, сънища.

После Зураб ще разпита наоколо в града и ще намери дори една книжка, написана от местен писател в Ткибули, с истории за германските военнопленници, ще стане  ясно, че германският лекар е бил още студент и се е казвал Ханс. Това ще сложи край на нашите фантазии. Но ще остане чувството за свобода да се разхождаш назад в една минала история. И чувството, че можеш да позволиш на някого вътрешно свободата да обича. Ще ни се случи за първи път и тримата ще бъдем удивени от откритието. Ще си тръгнем с чувството, че за Макс Грузия е била необичайно преживяване, че нещо в душата му е трепнало и че това нещо му  е дало сила да вярва, че търпението носи рози… Бригите никога няма да забрави очакването да го види отново, била е на 6, когато той е заминал, радостта, когато се връща, и онази тъга, която ще открие в ръцете му и в погледа му, която ще е нова и с която няколко години по-късно ще го изпрати завинаги. Тъкмо ще е станала на 12. Тази смесица от радост и тъга, от търпение и рози, ще стане част от нейния характер, и ето сега, години, години по-късно ще открие страна, която живее изцяло с тази смесица от катастрофи, търпение, рози и нови катастрофи. И как живее само! Сакартвело…

 

Следва продължение

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s