„Опитът“ на Русана Бърдарска

– за тръстиките в този люлян от космически ветрове свят

Човешката ми неспособност да си представя някои неща, въпреки богатото ми „писателско“ въображение, е един от обектите на цялата книга, споделя Русана Бърдарска във внушителната по обема си „Опитът“ (алюзията с Монтен не е случайна). Изданието на „Жанет 45“ от тази година е над 700 страници, които самата авторка определя като роман – както впрочем и предишната си книга с разкази („6 тъжни разказа, 1 весел + 1 интерактивен“, Жанет 45, 2002).

Не съм склонна без известен отпор да се съглася – мисля, че жанр като на „Опитът“ не се появява всеки ден в българската литература. Бих направила собствен опит да определя този труд: мемоари с елементи на разсъждение, философски есета с автобиографична нишка или, както самата авторка дава определение някъде, „популярна философия с екзистенциални елементи“. Във всеки случай мотото преди началото на същинския текст ни уверява съвсем лаконично и не без намигане: „Това е книга“. Нека добавя: това е книга на интелигентен, начетен, задълбочен автор.

На пръв поглед „Опитът“ събира несъвместими тематично, а и жанрово текстове – драматургичен сценарий, писма, предговор, разкази, антиутопия, спомени, научни реферати, разнообразни есета. Русана Бърдарска сама признава: „Превъртах на екрана на компютъра десетките страници записки, от които, след толкова години, бях твърдо решена да напиша книга, и се ужасявах при мисълта, че трябва някак да натъпча всичко, което исках да кажа, тоест съдържанието, в някаква… форма“.

Получил се е огромен обем (повече или по-малко оправдан, тъй като на места може да ни се стори в ущърб на книгата), който е като рудник за вадене на цитати, афоризми, мъдрости, сентенции, дори лозунги. И въпреки желанието ми, е невъзможно да илюстрирам всяка засегната в книгата тема с горните, тъй като самата ми рецензия би станала огромна.

„Опитът“ е едновременно и крайно лична, и абстрактно философска („биографичното ми и реално „аз“ беше изместено от един разказвач мислител“, пише Бърдарска), и художествена, и нон-фикшън литература. Мисля си, че преподавателите по творческо писане биха я дали като пример за текст, вдъхновен или подчинен преди всичко на темите и идеите, като едва след това се е мислило за вместването на герои и сюжет. Ярък пример за това е да кажем драматургичния текст в книгата – разговор между двама партньори, обсъждащи непосредствената възможност да си направят дете, на които Русана Бърдарска дава неправдоподобни за произнасяне в реалността реплики. Героите се превръщат в говорители на гледна точка, на афоризми, философски заключения и сентенции, разнообразявани за автентичност с несъразмерен разговорен тон на места. Всичко това пасва на схващането на авторката, че голямата литература се ражда в идеята, мисълта, истината, прозрението, афористичното наблюдение, докато езикът е само необходимото зло.

Темите на Русана Бърдарска несъмнено са най-големите. Тя признава, че чистите философи я отегчават и предпочита разказвачите мислители, които имат „нещо наистина важно за казване“, като самата се определя като писател фундаменталист заради фундаменталните теми в творчеството си – живота, смъртта, времето, езика, изкуството, любовта. Дотолкова, че някои нейни размисли по тях присъстват по няколко пъти в различните текстове, изказани едно към едно от разказвача или вкарани в устите на различни герои.

Много от тези разсъждения биха могли да бъдат припознати веднага от любознателните читатели, и в този смисъл не са революционно нови, а по-скоро един приятно синтезиран преговор. За други, тепърва размислящи по тези въпроси, те биха могли да носят заряда и на прозрения. Сред тях има и крайно интелигентни, и любопитни, и „верни“, и предизвикващи кимане, но и такива, които са твърде предъвквани или дори се родеят с шаблона. Давам само няколко примера за подобно залитане по популярни схващания: че „хората при комунизма бяха не само по-образовани, но и по–чувствителни“, че „лоши са само хората, които не са обичани, не обичат и не са щастливи от живота си“, че „мъжете си искат млади жени“, че „мъжът като че ли се страхува от човека в жената“, че „предпочита да се дърви гарантирано с „добри“, интелектуално необременени и най-вече млади момичета“, че „няма нищо по-тъжно от нелюбена повяхваща жена около и над 50-те с типично менопаузно коремче, която яде. И яде“, че „за мъжа пишещата жена не е точно жена“ и т.н. Разбира се (не)съгласието не е никакъв критерий за валидността на текста, но заради последните примери, които са от един иначе класически феминистичен текст, у мен остава усещането за предвидимост в излагането на клишетата от мъжкото възприятие, което създава грешното усещане за мизогиния у самия разказвач.

Лично за мен тази книга е ценна и нова преди всичко в чудесната си автобиографична и като че ли най-„топла“ част, която ни разкрива на части детството на разказвачката, нейното израстване, живота на нейните близки, нейните два брака и деца, имиграцията и професионалната й реализация в Брюксел, приятелите и семейството, опитите да пише. Това не се дължи на мое нездраво човешко любопитство към личното и интимното, а тъй като именно то дава плът на идеите. Впрочем самата Русана Бърдарска вярва в това. Тя си спомня за ранното си съприкосновение с една стара снимка на любовна двойка, от която е останал само този визуален документ (който обаче нищо не ни казва за двамата) – и съответно за обзелото я в онзи миг желание да пише само за живота на малките и обикновени хора, включително своя.

В книгата си Бърдарска непрекъснато противопоставя малкото и голямото, бита и битието, да имаш и да бъдеш, съществуването и екзистенцията, личното време и обективно научното t, педантичното документиране на живота и на съзнанието на неизключителния обикновен човек (по Кнаугор) срещу нуждата от епични текстове (по проф. Милена Кирова, с която авторката влиза в противоречие).

„Днес обикновеният и индивидуален човек е естетически изнасилван с екзотични или скандални, или мелодраматични, или умозрително-интелектуални сюжети, които са невероятни и неубедителни. Зад този тип литература прозира страхът, че от живота и съзнанието на обикновения човек не става добра литература, защото са недостатъчно драматични и интересни“, пише тя.

Два от текстовете в книгата проследяват любовната афера на нейна приятелка с интелигентен зрял мъж и епистоларното им общение, в което разказвачката се намесва като съавтор. Разсъждавайки за осъществяването на човешкото ни в любовта, тя повдига сериозни въпроси: Кога нещо написано се превръща в литература? Кога делничното и личното постигат универсално значение и смисъл? Кога интимната, обективната или общодостъпна реалност се пре-творява, за да придобие естетическа стойност и да бъде осмислена от други хора? Всичко ли може да стане изкуство? Защото сам животът е един продължаващ текст, без възможност за предварително обмислени персонажи, сценарий, обрати, развръзка и край.

Край – тази е болезнената дума, която не дава мира на мислителя Русана Бърдарска. Най-важните неща нямат почти никакъв смисъл на фона на смъртта, небитието и Космоса, осъзнава тя. Модерното общество няма какво да предложи на трансцендентния щанд срещу ужаса от безсмислието. Съществуването на малкия човек е видяно от нея като абсолютно напразно, а стратегиите за спасение от небитието се сгромолясват една след друга – и религията, и изкуството, историята, родовата памет, народностната и националната митология са безсилни на един вселенски фон. Дори любовта ни се дължи на химична реакция и на страх, но единствено тя ни предлага екзистенциална анестезия, за да притъпи ужаса от звездното небе. Любовта е възприятие за полифонията на живота, която ни издига от обикновени хора до символи.

Удивителният прогрес в науката, уви, не отговаря на големите въпроси и тревоги на човека, най-важният от които предизвестената смърт. Бъдарска дори ни подлага на експеримент, разказвайки ни научно за непредставимите мащаби на Космоса, от една страна, и на квантовите частици, от друга, за да се усетим абсолютно несъразмерни стях, до сиротност. Но същевременно човешката мяра е всичко и авторката дори прокарва идеята, че няма обективна реалност и събития, които съществуват по независими закони от нас, наблюдаващите Вселената (вид солипсизъм). Квази-научните текстове впрочем синтезират набързо неща, за които човек днес достъпно се информира най-малкото от куп YouTube видеа. В този смисъл простото преразказване на тези подбрани факти би било излишно, ако целта му все пак не беше да усетим мащабите си.

Нека тук сменя посоката с едно отклонение. В третия от разказите сериозно се изплаших дали авторката е жива и е присъствала на съставянето на нейната книга. В него тя дава думата на дъщеря си, която разказва за смъртта на… майка си. Това ни поставя в странна ситуация – особено ако не знаем нищо за писателката (а самата тя споделя, че не би искала да знае нищо за реалния творец зад една творба). Тази мистификация бе толкова убедителна, че за миг повярвах на начина, по който близките са преживели кончината й и как дъщерята попада на записките в компютъра на майка си и договаря тяхното издаване с помощта на известен български писател. Дори след уверението, че е жива и здрава, остава особено усещане, включително за това, че по този начин реалната авторка удобно вдига ръце, снема отговорност от резултата при превръщането на тези разпилени записки в книга.

Впрочем до голяма степен „Опитът“ се занимава с опитите на авторката си да пише, със собствения й писателски път, осеян с обичайните препятствия, съмнения и предизвикателства. С избора на език(ова традиция), в който да се положи. С чуденето дали собствените мисли са интересни за другите. С непрестанното отлагане на битийното осъществяване в писането в името на „себенаправата“ и осъществяването в бита й в Брюксел – професионално, образователно и семейно чак до внезапната смърт на съпруга й, на която са посветени изключително силни страници. Така да се каже Русана Бърдарска се вълнува много от задкулисието на писателя. Трудно ми е да повярвам обаче на това, което сме чували от толкова пишещи:

„Реших, че ще пиша, но не задължително за да публикувам написаното… Защото аз пиша не от суета, не за да публикувам, не за да ми се възхищават (или критикуват). Пиша по неотвратима необходимост. Не мога да не пиша. Не мога да не оставя следа от мисълта и съзнанието си“. Ако последното не е част от нашата крехка човешка суета на фона на съкрушителните размери на време-пространството!

Авторката разсъждава много и за езика в контекста на собствената си имиграция и интернационално семейство, за това какво е да пишеш на екзотичен език с непозната култура и как опитите за универсално звучене кастрират литературата и превода, както и за аксиоматичната национална митология и принадлежността към различните измерения на българското. Това е и книга за (не)възможността да се затвориш в една култура, език, история, както и за Брюксел като съвременен (анти)Вавилон, ковачница на нов евролект и евроживот, спирка в емигрантския маршрут, едно глобално никъде.

„Опитът“ предлага и интересни разсъждения на икономически теми – за стойността и цената, за Маркс и предизвикателствата пред днешната икономика, за вярната грешка в превода на „битието определя съзнанието“ и за самата Русана Бърдарска като експеримент, при който промените в социално-битовите й условия не са довели до промени в насъщните нужди и страхове и желанието да бъде Човек. Ще срещнем и размисли за участта на съвременния свят и мястото, накъдето се е запътил (в една потресаваща антиутопия), за все по-масовата виртуалност на преживяванията ни, за изкуствения интелект и машините, за екологичните промени…

Това е книга. И тя определено се опитва да каже максимално много неща. Ако трябва да избера един послевкус, то това е заседналата в гърлото горчивина от нашата трагична незначителност, от непосилните мащаби, в които се движи крехкият смисъл на нашия живот, от зловещата красота на звездното небе. Да не забравя и феминистичния извод: че жената има право да бъде Човек, да изпитва екзистенциален страх, да не изгубва съзнание в кръговрата на биологичното си време. И че именно андрогинът е пред–Началния човек и в мъжа, и в жената – а те са еднакви тръстики в този разлюлян от космически ветрове свят.

 

АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА

 

Русана Бърдарска, „Опитът“, ИК Жанет-45, Пл., 2020 г.

Вашият коментар

Filed under Прочетено днес

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s