Уязвимостта на автора

Разговор с Десислава Николова-Беседин

Поводът за това интервю е режисираният от Вас филм „Внукът на човекоядката“. Филмът е по едноименния разказ на Йорданка Белева от сборника с разкази „Ключове“. На първо място, искам да Ви поздравя за избора на това произведение и идеята да се „обърнете“ към съвременен български автор. Тъй като филмът Ви е дипломен, впечатлява също и фактът, че се захващате с една изключително тежка тема. Защо избрахте да направите филм за жестокостта и агресията сред децата?

Избрах точно тази тема, защото представлява огромен, глобален проблем. Всяко едно дете – и в миналото, и сега – е било обект на подигравки или самото то се е подигравало на други деца. Толкова глобален проблем, че за мен е скандално колко малко се говори по темата. Кога се говори? Когато един от сто примера, завършили лошо, стигне до медиите. Тогава те решават в следващите няколко дни да вадят случай след случай на тормоз в училище, докато нещо по-фрапиращо не им привлече вниманието. И какво постигаме с това агресивно отразяване? Нищо. Защото нещо може да се постигне единствено като се говори с децата – искрено, с любов, по близък до самите тях начин. Да се „говори“ по този начин е и основният смисъл на изкуството като цяло. От тази гледна точка за мен разказът „Внукът на човекоядката“ е брилянтен. Той представя темата чрез един изключително майсторски художествен подход и именно там е силата му – не е фрапиращ и скандализиращ в безучастен репортажен стил, а докосва емоционално. Смея да твърдя, че моят филм по разказа следва същия дух. Причината да въздейства не е в това, че има ярки сцени на насилие или на самоубийство след насилието. Напротив, такива няма. Тормозеното дете във филма не е дори докоснато с пръст от съучениците си. Загатнатото самоубийство е по-скоро мисъл за самоубийство и се извършва по начин, по който дори не е възможно човек да се самоубие. Въпреки това филмът впечатлява като скандален. Защо? Защото скандалното всъщност не е въпросният филм, нито въпросният разказ, а фактът, че те кара да се замислиш, че наистина последиците от уж невинния „по детски“ тормоз в училище понякога са трагични. Категорично смятам, че това замисляне може да накара много деца да осъзнаят какво причиняват. Да осъзнаят, че подигравките не са шега. Дете, което вече е роден или възпитан насилник, няма да се повлияе, но има много други, които просто не си дават сметка. Поводът за замисляне може да накара и някои родители да осъзнаят, че всичките им грижи са съсредоточени само в това детето им да се чувства добре, но не си правят труда да го учат и как да се държи с другите, за да бъдат те също добре.

 

Едва ли сте очаквали да срещнете толкова крайно неразбиране на мотивите Ви точно от родители и толкова едностранно „отразяване“ в медиите на фактите около излъчването на филма в училище ЕСПА. Как се стигнадо настоящия скандал?

Истината е, че всъщност срещам много повече разбиране, отколкото обратното. Из коментарите по темата, които четох, повече родители проявяват интерес детето им да види този филм. Но разбира се, децата и родителите са различни. Грешката в случая според мен е ясна – „Внукът на човекоядката“ е показан в нецензуриран вариант пред прекалено малки деца. Много родители биха взели и сами решението да го покажат на второкласника си, но е истина, че когато говорим за второкласници, би трябвало решението да си е на родителите.

 

Всъщност решението зависи от това дали методът ти на възпитание е да криеш реалността от себе си и детето си. Как може да намеквам, че дете се е самоубило вследствие на тормоз от съучениците си? Аз нищо не намеквам. Такива неща се случват наистина. И се случват заради самия тормоз в училище, а не заради филмите за тормоз в училище. Моят филм изобщо не е и концентриран върху самоубийството – ако за някого това е най-впечатляващото, то е защото на много деца по принцип им е интересна темата за смъртта. Това не означава, че смятат да се самоубиват. Просто им е интересна. Много деца се впечатляват повече от факта как е починала Петя Дубарова, отколкото от самата й поезия. Може би трябва да изгорим всички книги за Дубарова, да не би някой да се вдъхнови да остане в историята по нейния начин? Също и „Братята с лъвски сърца“ – да се унищожат, да не би на някое дете неистово да му се прииска да се озове в Нангияла, онова толкова интересно отвъдно? Примерите са стотици. Ако ще подхождаме към всичко с маниакална предпазливост, децата ни нищо не трябва да гледат или четат. И дори подобно решение нямаше да звучи чак толкова абсурдно, но само ако живеехме в друг свят. А те вече са гледали и чели толкова много неща, за които родителите им очевидно не подозират. Просто не им ги е предложил учител и затова не са ги казали вкъщи. Аз, ако живеех като кон с капаци за това какво обсъжда детето ми с приятелите си, щях да се радвам, че най-после нещо го е накарало да дойде да сподели.

 

Чувствате ли се жертва на посредствеността и масовата истерия след създалата се ситуация на притеснени родители и изплашени деца?

Не, разбира се, изобщо не смятам, че съм някаква жертва в случая. Като човек, който се занимава с изкуство, няма и как да бъда. Творчески ме интересува произведенията ми да вълнуват – очевидно е постигнато. Финансово ме интересува хората да са готови дори да платят, за да гледат – новините определено ми свършиха тази неискана услуга. Хората не спират да търсят този филм, жалко, че всъщност няма къде да платят за него. Никога не съм целяла да постигам реклама на гърба на деца. Напротив, правила съм си филма с лични средства и не съм искала нищо, за да бъде излъчван в училища. Всеки, който се занимава с кино, знае как евентуално може да се спечели престиж с късометражен филм – отново не е с излъчване по училища. Просто децата, които участват във „Внукът на човекоядката“ и естествено, са го гледали, имаха една и съща реакция: „Това трябва да ни го пускат в училище“. Същото казваха и техните приятели. Явно има някаква нужда от нещо подобно сред децата. Повтарящата се реакция ми даде идея да предложа филма на съответните институции – послушах какво казват децата и съм убедена, че това е правилната реакция. Оттам нататък по никакъв начин не смятам, че съм отговорна за създалия се скандал. Аз съм предложила нещо на възрастни хора в институции, не съм го предлагала на никакви ученици. Не съм нито психолог, нито педагог, нито директор на каквото и да било, освен на моя филм. Дори – нещо, в което изобщо не съм убедена, – но дори да приемем единодушно, че филмът не е подходящ за ученици, не е в моите компетенции да преценявам това. Изпратила съм го там, където би трябвало да са компетентни да преценят, без очевидно да целя някаква печалба или пък евтината реклама, която в крайна сметка ми беше направена. Всеки може да забележи, че никъде никога нищо не съм оповестявала по въпроса, че филмът ще се излъчва в училищата.

 

Какво мислите за етиката в българската журналистика? Репортажите за филма Ви създадоха впечатление едва ли не, че сте най-издирваният престъпник в републиката, и то репортери, които най-вероятно не са гледали филма Ви?

Репортерката беше гледала филма. Каза ми, че е впечатлена от него, но че наистина не е за второкласници, и тя е загрижена да се обърне внимание на случая. Подходих с разбиране до момента, в който не видях репортажа. Уж смятат, че едно дете е станало „жертва“ на моя филм, защото се е замислило за начините за самоубийство. Искат този филм да не се показва повече пред второкласници. Добре, дотук всичко е точно. Но следва един начин за постигане на целта, който ясно показва, че целта изобщо не е такава, а е просто да се направи поредният ефектен скандал: разказваме за този филм в национален ефир, в достъпен за всички деца часови пояс, и в самото си интервю родителят на пострадалото дете цитира скандално лесен начин за самоубийство, а редакторът на репортажа след това не счита за необходимо да го изреже – нищо че и първокласници, и второкласници, и всички ще го чуят. На всеки интелигентен човек му е ясно. Истинските искрени мотиви зад такъв репортаж не са да предотвратят някаква вреда над децата, а да се създаде скандал. Или е това, или е пълна неспособност да се мисли логично.

 

Родителят в новините говори за възможно самоубийство на дете с „ножички върху вени“. В моя филм подобно нещо няма. Загатнатото самоубийство във „Внукът на човекоядката“ представлява следното: детето се потапя във вана и след това се озовава в една дълбока вода, в която го виждаме как се носи отдалеч и в цял ръст. Дори за секунда да допуснем, че е възможен безумният сценарий, в който според някого точно тази сцена в нашия пълен с Момо, Син кит и далеч по-брутални сцени свят може да даде конкретна идея на дете за самоубийство, това дете просто няма как да осъществи точно такова самоубийство, защото няма къде да намери такава вана. Добре че излъченият репортаж дава по-лесна идея: ножички и вени всеки си има. Въобще всички телевизионни включвания по темата даваха много поводи човек да мисли върху темата за самоубийството. Не е ли лицемерно да твърдиш, че с тези интервюта и репортажи целиш децата да не го мислят? Ако са искали предотвратяване, а не скандал, щяха да направят много по-различни неща.

 

Нарушени ли бяха авторските Ви права? Филмът Ви беше качен от родна агенция, бяха ли оторизирани, или стана нелегално?

Да, правата бяха грубо нарушени. Някой по трасето в предполагаемо интелигентните институции беше изпратил паролата към защитения линк с филма на родители, медии и на кого ли не. Една от най-известните информационни агенции беше качила на сайта си целия филм, без по никакъв начин да е проверила кой го е правил и да се е свързала с мен за позволение – нещо абсолютно недопустимо по отношение на авторски права. Преди да го свалят, статията имаше над 17 000, дори май бяха стигнали 20 000 преглеждания. Не знам колко от тези потребители са гледали целия филм. Но дори оставяйки престъплението в случая настрана, пак стигаме до въпроса за абсурда – нали уж децата не трябвало да го гледат? Какво прави онлайн, достъпен за всички?

 

Вие сте майка на малко момиченце, какви приказки му четете и какви филми му предлагате да гледа?

Аз като родител смятам, че е много по-важно да се опитвам да градя определен характер и ценности у дъщеря си, отколкото да контролирам какво точно гледа, слуша, с кого си играе. Ако съм успяла да изградя желания характер и ценности, тя ще реагира и възприема с тях всичко, което я облъчва. Ще го възпроизвежда по подходящ начин. А тъй като тя знае, че не й контролирам интересите и решенията, няма и да ги крие от мен. Доста по-лесно е да възпитаваш така. Доста по-ефективно. Просто приемам, че отговорността е моя, а не във външния свят.

Дъщеря ми скоро ще навърши пет. В момента четем „Пипи Дългото чорапче“ и ако си бях поставила за цел да я пазя от всичко, трябваше да накъсам книгата на парченца. Но именно заради това, че Пипи непрекъснато се държи по неподходящ начин, децата я харесват. И затова искат да й подражават, освен в пакостите, и в същностното – тя винаги, винаги защитава по-слабите и това е толкова готино! Дъщеря ми иска да прилича на нея, опитва се вече да защитава други деца, и за мен това е хиляди пъти по-важно от факта, че си рисува по лицето с флумастер лунички или че може случайно да реши да скочи от масата върху котлона.

 

Освен режисьор сте и писател, къде Ви е по-интересно – сред езика или сред образите?

Сред образите ми е по-интересно, защото там ми е много по-трудно. Там се работи с много различни хора и с всички възможни изкуства. Писането обаче е голямата ми любов. В езика и сюжетите се чувствам много по-комфортно, там съм само себе си, може би затова не мога да го нарека точно „по-интересно“.

 

И най-накрая да попитам коя според Вас е най-сериозната уязвимост на автора в наше време?

Уязвимостта на автора е най-вече в собствената му чувствителност. Силата на произведенията е именно в това, че се озовават сред хора, взаимодействат си с тях. А някои хора могат да бъдат… обратното на хора. Разбира се, всеки творец трябва да е приел, че не може всички да го харесват. Но има културно изказана критика, а има и простащина, гадни нападки. Или лицемерни нападки – някой те сочи с пръст за нещо, а в същото време прави същото нещо по много по-лош начин, докато масовата аудитория, понеже няма критично мислене, му вярва. Няма как изобщо да не те заболи от такова нещо. Пожелавам на всички автори да го преодоляват възможно най-леко и ако ще е болка, да я ползват за вдъхновение, а не за спирачка!

 

Разговора води МАРИЯ КАЛИНОВА

 

 

 

 

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s