Как гледаме изкуството днес?

Разговор с Вера Млечевска, Лазар Лютаков и Рада Букова

Рада Букова, „Как живеем”, 2019екструдиран полистирен, PVC лайстни, вариращи размери и Лазар Лютаков, „Пътят на пясъка”, 2019, стъклени чаши, екструдиран плексиглас, метални винтове вариращи размери.  Фотография: Рада Букова

Камелия Спасова: Темата на  58-мото Венецианско биенале е „Живееш ли в интересни времена?”. Как отговарят на това питане двамата съвременни български артисти Лазар Лютаков и Рада Букова в своя проект на българския павилион във Венеция, където въпросът е обърнат в „Как живеем?“?

Вера Млечевска: Аз не съм си поставяла за цел да обвързвам нашата изложба с лайтмотива на генералната изложба.

Лазар Лютаков: Заглавието е заимствано от заглавието на произведението на Рада Букова. В процеса на работа по проекта преценихме, че то би било подходящо и за целия проект.

Франческа Земярска: Симптоматично ми се струва, че в каталога към българския павилион Вера Млечевска започва с „Как гледаме изкуството днес? То няма вече рамка, настанява се свободно в пространството”. Подновената дискусия в социалните мрежи дава, меко казано, обезпокоителни отговори, тя иска да върне традиционните рамки, ридае за доброто старо изкуство и привежда „Мона Лиза” като непостижим образец. Отговорите сякаш само потвърждават интуициите Ви – живеем и мислим ей така, без да мислим критически. Как се справяте с вълната на омраза, която залива всеки творец у нас, който успява да излезе на голямата сцена? И как противодействате на тенденциозните некомпетентни материали?

Рада Букова: Обикновено всеки си говори за това, което знае. Всеки сам си изгражда собствен модел чрез примерите, с които се е срещал в живота си. И това е абсолютно нормално, само че за тези модели не са отговорни само творците, но и културната политика на всяко общество чрез мястото, което заема изкуството в него. Към това се добавя и способността да се анализира конкретно произведение от съвременността. В българския контекст то не се анализира и не е важна част от живота. Става медиен претекст, без да има интерес към същността му. Неговият публичен анализ се свежда до преразказ по картинка или в най-добрия случай – прекроено интервю с автора. Често се ползват непроверени източници и те се копират и преразказват, примерът с OffNews е точно такъв. Почти нищо от статията не отговаря на истината, но като цяло получава търсения сензационен ефект. Даже колеги и куратор.к.и продължават и досега да повтарят непроверената информация. Всъщност това, което ме притеснява най-вече в цялата тази история, която се разпали за кратко време, е, че омразата и лагерите, които тя оформя са базирани на грешни и подвеждащи факти.

Вера Млечевска: На практика днес всичко се случва на много висока скорост. Мнозинството от хората реагират на някакво заглавие, копирано във фейсбук, и започват зомбирано да коментират, без изобщо да задълбават. Масовата реакция не ме изненадва, тя е традиционно такава, когато става дума за някакво по-мащабно събитие в сферата на културата. Спомнете си само какви аспекти от дейността на „Пловдив 2019” бяха отразени в медиите и какви бяха спестени. Към такъв тип събития обществеността възлага някакви непосилни и напълно разнопосочни очаквания; да се покаже нещо смайващо, което да компенсира отсъствието ни от арт сцената във Венеция, да се покаже България като колос на културата, и освен това повечето хора дори не могат да визуализират тези представи.

Разбира се, в България има и определени нагласи за това кое изкуство е легитимно и кое не. Например старите схващания, че изкуството трябва да спекулира с някакви възвишени теми, че занаятът и пластицизмът са основни преимущества на творбата и до ден днешен се отстояват в академията, се споделят и от немалка част от публиката. Давам си сметка за това.

От моя гледна точка като куратор мога да кажа, че през 2017 г. бях част от Хора на Документа 14 и развеждах хората из изложбата в Атина. Там имаше и грандиозни и впечатляващи произведения, които привличаха най-много внимание и интерес, както и такива, които бяха тотално непроницаеми за публиката на визуално ниво. Беше нужно да изчетеш доста относно контекста, понякога съвсем далечен и чужд на собствената ти културна среда. След няколко тура най-грандиозните произведения ми се струваха вече не толкова задълбочени, но пък сравнително лесни за възприемане от публиката, докато други, напротив, далеч по-комплексни в техния замисъл, ме увличаха все повече и повече и започнах да се задълбочавам във връзките, които визуалната страна на произведенията заплитат и дълбочината на въпросите, с които те се занимават. Нашият проект „Как живеем?” също така съдържа теми, които стоят под повърхността на това, което се вижда – на визуално ниво прави доста препратки към дизайн, архитектура и самия режим на възприятие на изкуството.

Лазар Лютаков, „Пътят на пясъка”, 2019, стъклени чаши, екструдиран плексиглас, метални винтове вариращи размери.  Фотография: Лазар Лютаков

К. С.: В разгорялата се дискусия Диана Попова предположи, че онзи, който бърка произведението с материалите, от които то е направено, би видял „и във „Фонтан” (1917) на Марсел Дюшан… само писоар”. На какво се дължи пропастта между съвременното изкуство и неговите публики у нас? Тази пропаст засяга не само визуалните изкуства, но и всяко експериментално ниво в съвременната литература, театъра, киното. Как трябва да се насочи погледът, за да се научи да „чете” една концептуална съвременна творба?

Вера Млечевска: Да, факт е открай време, че експериментално кино, театър, експериментална музика и модерна литература са трудносмилаеми за широката публика навсякъде. В България публиката, която оценява такъв тип изразни средства е още по-малка. Хората са свободни да харесват едно или друго изкуство, пък и културата и изкуството нямат задължителен характер.

Ние с Рада и Лазар организирахме среща с публиката, също съм правила представяния по покана на Софийския университет и на „Генератор”, дали сме множество интервюта в различни медии, а на място във Венеция сме говорили с всички заинтересувани, много от които бяха професионална публика. Който е искал наистина да се запознае с идеите и изложбата, имал е въпроси и критики, е могъл да дойде и да ги изрази. Не мисля, че хората, които се нахвърлят така настървено срещу нас, особено се интересуват от това, което сме изразили, казали, написали.

Ф. З.: В становищата на експертното жури, което е избрало вашия проект, многократно се акцентира именно върху оригиналния избор на материали, които се превърнаха в главния обект на страстите. Въпросът, който задавате, „Как живеем?“, стига до гражданското общество и всеки отговаря според собствения си капацитет и желание, било то и в платформи като фейсбук. Трябва ли, за да говорим за изкуство, то да бъде придружено от „скандал“? Някакъв посттоталитарен синдром ли е постоянното привиждане на черни и бели фигури от типа „норвежците, които ни крадат децата” и „художниците и изкуствоведите, които окрадоха държавата”?

Рада Букова: На мен лично много ми харесва обвинението, че тези, които крадат, са художниците. Още повече че като цяло, това на всички трябва да им е ясно, не трябва да им се заплаща за труда, защото те живеят от славата си, не хранят семейства и изобщо основно се забавляват. За много хора не звучи абсурдно твърдението, че двама художници са изхарчили огромна сума, за да покажат чаши и полистирен в чужбина. Напротив, сигурна съм, че даже са се възмутили искрено. Истината е, за съжаление, в това, че ние, авторите, въпреки нашите умения да създаваме ситуации, не успяхме да усвоим тази сума.

Вера Млечевска: По отношение на материалите – те притежават социален живот и приложение в различни реалности. Както Мос анализира, при много неевропейски култури материалите и предметите имат много по-различна стойност от икономическата. А в съвременността има материали, които са изразителни по отношение на социалната им употреба, точно както пластмасовата торбичка Billa или сезаловите карирани торби, с които пътуват емигрантите и търговците по пазарищата. В този смисъл и полистиренът е изразител на цялото това трескаво обновление, което води до обезличаване на стила и характера на една сграда с пластмасова облицовка.

Витрините, които Лазар създаде, са тип витрини. Обичайно не ги забелязваме, защото тяхната роля е да показват нещо друго. Търговската сценография се гради именно от такива материални елементи – безупречни повърхности, гладкост, прозрачност и отблясъци. Лазар поставя акцент именно върху политиките на „експозиция” и тяхната материалност, и ни кара да я забелязваме, насочвайки вниманието ни към обекта на експозиция наравно със сценографията, която обгрижва неговия имидж. Всъщност той създаде едно напълно самостойно произведение от тези витрини. Той провали безупречните линии на модернисткия строг дизайн, като ги скулптира чрез счупвания, което уж ги проваля, но ако се вгледаме в тях внимателно, се вижда, че това е един доста обмислен и целенасочен „провал“, тъй като функцията им е съхранена. В допълнение счупванията вкарват алюзии за ледени кристали, планински зъбери, замръзнали цветя по прозорците през зимата, а също и напомнят за това как чашите са направени – от счупени прозорци.

Витрините, които Лазар създаде са тип витрини, които обичайно не забелязваме, защото тяхната роля е да показват нещо друго; тракийско съкровище, стока на лукса продавана за фантастична сума в някой бутик и да допълва аурата на недосегаемост на предмета и претенцията за неговата изключителност и цена. И тук заедно с готовите индустриални плоскости на Рада Букова присъства духът на модерността в принципите на архитектурата и дизайна, които са серийни, унифицирани и модулни, пригодени за масова употреба. Поставянето им в това палацо подчертаваше още повече разминаването между ренесансовата архитектура на разкош и стандартизираните модули. Но пък и намираше нещо общо с пропорциите на пространството, което беше всъщност етажът на прислугата, както и с присъстващите там предмети, характерни за офисно оборудване.

В България съществува тази практика полуразрушена ронеща се къща или пък каквато и да е сграда, която притежава някакъв отличителен стил, признак на епоха, просто да потъне в една пластмасова равна обвивка или да се облече набързо с полистирен, за икономия на сметките.

Дълготрайният ефект върху различните сгради – особено старите повече от 100 г., от това реновиране е все още неизвествн, материалът не се рециклира и е вече забранен за употреба в редица страни по света, но у нас той все още се прилага, безогледно върху какво и как. Рада Букова постави такъв материал в плацо от 17. в., където употреба на полистирен би било немислимо решение, тъй като Венеция пази историческия си вид и пластовете на времето. Този жест може да прозвучи и като иронично предложение „по нашенски“ да оптимизираме пространството на това старо палацо, както се прави у нас. Кой друг материал говори визуално повече за настоящия момент, в който ние живеем и как живеем?

И отново материалът – полистирен, бе видян от Рада и в неговия пластичен потенциал, с неговия цвят и синтетична естетика, и поради това тя го изложи на показ. Рада настани тези пана в пространството, така че те да функционират и като декорация, и като картина, и като нещо простовато като офисен интериор. С помощта на слънцето и водата, която отразява светлината от Канал Гранде цветовете в залата се променят от равни и плоски, до искрящо лазурни, подобно на витраж, и този иначе изпълнен с въздух под налягане модерен материал понякога засияваше.

Материалите и начинът на тяхното производство са основен ключ в работата „Как живеем?” и журито е схванало това. Именно затова жури избира проекта, а не например масовият читател на някой сайт.

А що се отнася до скандала, той бе провокиран от това, че се написаха неверни неща, и освен това хората не си дават сметка, че тези пари се харчат за наем на помещения и за персонал, който в продължение на 6 месеца обслужва павилиона, и че има още един куп разходи.

К. С.: „Пътят на пясъка“ на Лазар Лютаков използва „реди-мейда“ на ръчно изработени чаши, както счупени и поправени стелажи от стъкло. Стивън Цепке коментира, че „творчеството на Лютаков изследва глобалния процес на производство и потребление и на потоците от пари и стоки, които те предизвикват посредством излагането на внимателно подбрани (т.е. присвоени) и изложени предмети”. В този случай напрежението между евтините изработки на стъклото и Венеция, град, прочут със своята изработка на стъкло, е съзнателно търсена провокация. Вместо това империята отвръща на удара. ИКЕА излиза с рекламна стратегия „Венеция не е близо, но ИКЕА е. Експозицията отваря врати всеки ден от 10.00 часа. Една чаша, която ще стои добре и на Венецианското биенале, и в твоята баня”. Бихте ли коментирали това странно обръщане на залозите – критическият ви ракурс към съвременната ситуация е присвоен от пазара и превърнат в рекламен бранд?

Лазар Лютаков: Естествено, излагането на такова произведение в такъв контекст не е някаква случайност, а целенасочено развита стратегия. Дебатите сред обществеността у нас, медийният резонанс, последвалото инструментализиране на проекта, с рекламна или политическа цел, създадоха една многопластова картина, в която е нужно да се вгледаме внимателно. ИКЕА нагледно ни показа как капиталът е в състояние да погълне и осребри всеки продукт на културата, явление, описано от Марк Фишер в книгата му „Capitalist Realism: Is There No Alternative?“ (2009). Тази миграция на стойности обаче е ясно заложена в работата ми, така че метаморфозата обратно към реалността, към света на рекламата и масовото производство, затваря кръга и разгръща произведението, което определено ми харесва. Но нека не се заблуждаваме, с остроумието си рекламната агенция, наета от концерна, обслужва стремежа към още по-голям оборот и производство, преекспонирайки един скандал, произлязъл от фалшиви новини.

Вера Млечевска: Да, това е реалността. Всяка критическа позиция, която ангажира вниманието на голям брой потенциални консуматори, дори тя да е антиконсуматорска, се усвоява от търговията, стига да й върши работа.

ИКЕА бе спомената в каталога към изложбата в друга връзка – заради сцена от шедьовъра на Чък Паланюк, екранизиран от Дейвид Финчър – „Боен клуб“. В знаменитата сцена Едуард Нортън се разхожда в декор като каталог на ИКЕА и казва, че има всичко: „Дори кухненски сервиз с балончета, доказателство за това, че са направени от честни и отрудени, туземни хора от където и да е”. „Боен Клуб“ е известен с директните антиконсуматорски послания. Прословутата сцена с ИКЕА идва да ни каже, че всичко може да ни бъде продадено. Дори ако е нужно, може да се вмени етична или екзотична стойност на продукта – произведен е някъде си от едни трудещи се, свързани с автохтонната си култура и ръчни занаяти хора, оцеляващи в простотата на битуването, докато други работят с вратовръзка и риза на бюро, в услуга на могъщите корпорации, и за да компенсират стреса и отчуждението в мегаполиса, се обграждат с вещи.

Днес някои хора основателно се вълнуват от това дали заради един диамант, изложен в бижутериен магазин в Европа, са загинали Х души в Африка, или футболните топки на някоя прочута марка се изработват от деца в Пакистан, заплатени по един долар. Условията, при които едно нещо се произвежда, и условията, при които то се среща с очакванията на потребителя, са интригата на глобалните икономики и за много хора на изкуството. Точно затова един художник се занимава с тази корелация от начина на производство до позиционирането на един продукт на пазара, или както в случая, в сферата на изкуството.

Лазар намира предмет, който първо е произведен в базови условия, за един микропазар и изпълнява съвсем тривиални функции в същата културна и икономическа ситуация, но притежава качества, за да издържи на претенциите на европейския поглед, изискващ и търсещ нещо екзотично, ръчно направено и в крайна сметка красиво само по себе си. Излагайки чаши от Виетнам в европейски град, който се гордее с векованата традиция на стъклото и биенале, в което много художници използват стъкло и го правят именно с идеята да отдават почит на тази занаятчийска традиция, заформя един друг разговор относно стойности – икономически, естетически, търговски, фетишистки и т.н. По същия начин полистиренът идва с огромни обещания за ефективност и т.н., има много магнетичен цвят с присъствие в средата, но равновесието между неговата масова употреба и ефект върху природата не е съвсем ясна.

И разбира се, Венецианското биенале, където често целта е да се впечатли публиката с най-грандиозното и спектакуларното, като да се сложи гигантска златна скулптура на открито, кораб, експониран на сушата, гигантски ръце или друго смайващо на пръв поглед нещо, е една друга страна на спектакъла – на която нашата сдържана изложба направи свой коментар. Работата на художниците е в постоянен диалог с тези икономически и спекулативни стойности и в сферата на пазара, и в сферата на изкуството, така че рекламата на ИКЕА, която произлезе, само допълва нашите наблюдения, и не само наши.

Ако се върнем много назад, такова парадоксално преобръщане на стойностите съществува от самата зора на капитализма. Ако припомним за различните аскетични по същество религиозни ордени, основани на отказа от собственост и пари, и погледнем към реалностите, които е създала църквата, къде е останал аскетизмът, милосърдието към бедните и хуманността? И на Изток, и на Запад църквата демонстрира своите бляскави регалии в името на духовността?!

Рада Букова, „Как живеем”, 2019 екструдиран полистирен, PVC лайстни, вариращи размери  Фотография: Рада Букова

Ф. З.: Тази бурна реакция около българския павилион – с първата вълна, инициирана от 20-ина ваши колеги, а и сега с това второ възпаляване около ИКЕА, не са ли удар срещу професионалната оценка и експертния поглед? Скандалът въобще спомага или пречи, за да се създаде здрава основа, на която да стъпи българското участие на Венецианското биенале занапред?

Лазар Лютаков: Започвам да си мисля, че скандалът в крайна сметка помогна. Пролича, че за много колеги е важно да има дебат извън нивото, зададено от жълтата преса и няколкото намиращи реализация в социалните медии „експерти“. Дебат, касаещ повече проблемите на изкуството, отстояването на определени общи цели, развитието на нормална и толерантна професионална среда. Това тепърва ще се развива и определено има още много работа, но аз съм оптимист. Мисля, че атаките срещу павилиона начертаха ясно истинските мащаби на предизвикателствата, пред които сме изправени.

Вера Млечевска: Да, ние бяхме атакувани от самото начало, откакто спечелихме конкурса. Част от скандала се дължи и на това, че нашата арт сцена е магнетизирана на различни групи, които се противопоставят една на друга с равно по сила отблъскване. Ние с художниците, без да го желаем, попаднахме в тази магнитна буря.

Имаше твърдения, че журито от 6 души е подкупно и компрометирано. Кой и защо принуждава 6 души да вземат такова решение, не стана ясно. Как и защо тези 6 души поддават на натиск, също не е ясно. Каква е тяхната изгода или страх, или какво е направлявало отвън избора им, също не стана ясно от тези твърдения. Във всеки случай този, които си позволи да твърди, че тези 6 души професионалисти формират нагласено жури, компрометира артистичната общност. Доколкото ми е известно, съставът на журито е пазен в тайна и самото жури взема решенията при закрити врата. Както се оказа, само един от членовете е поискал да разполага с повече време.

След това се твърдеше, че имало процесуални нарушения, също не стана ясно какви са. След това, че комисарят е посочил кой да е победителят. Комисарят не участва в гледането на предложенията, не участва в журито и няма никакъв глас в избора на проект. Така е по статут.

Тъй като комисарят и мъжът ми членуват в един и същ институт, това беше много удобна спекулация, че комисарят се е намесил (как?) в наша полза. Впрочем комисарят щеше да бъде същият човек който и да бе спечелилият проект, и да изпълнява същите задължения който и да беше на наше място. Също така, ако журито бе подложено на натиск от комисаря, защо не избраха нито един от членовете на ИСИ, трима от които бяха подали кандидатури в конкурса? Защо нас?

След това уж „онеправдани“ артисти заведоха дело, за да саботират самата реализация на проекта и бюджетът ни беше блокиран поне един месец, без възможност да работим по изложбата, която беше само след 3 месеца. Това костваше доста нерви и стрес за художниците, на мен, на комисаря и на служителите от МК. Когато все пак открихме изложбата, започнаха спекулации в познатия стил, че можело едно или друго да струва по-малко. Извадиха някакви билети за самолет на културната администрация, които после се оказа, че струват по-малко. След като всичко това си останаха едни висящи твърдения, се насочиха към самата изложба, че фибранът и чашите какво изкуство са? Накрая една медия написа лъжа и тази лъжа вече отнесе темата твърде далече от самата изложба.

Да, несъмнено всички тези обвинения ни затормозяваха и пречеха на работата, дискредитираха професионалната общност на широко обществено ниво.

Атаките срещу нас бяха безпрецедентни и дори нашата изложба се разискваше в парламента, което досега не се е случвало в историята на българското изкуство.

Положителното от това е, че поне картите бяха сложени на масата. Вече е кристално ясно, че всяка една медия с лекота може да си позволи да засили бухалката срещу хора на културата, да ги нарочи за връзкари или шарлатани, защото някой така им е прошушнал или може би наредил, това не знам, но факт е, че медии спускат публични доноси. Днес не е нужно да се пишат доклади до някой сив кардинал, достатъчно е да се позвъни на някоя медия и да се изтипоса някаква скалъпена статийка.

Бившият министър на културата заяви открито в ефир, че: „За половин милион лева щях да наема всички италиански медии да ми рекламират държавата“. Можем само да фантазираме какво, как и на кого се плаща да пише за по-дребни суми у нас.

И нека не се заблуждаваме, че медията, която „разбра“, че чашите били от ИКЕА, не бе просто некомпетентна да коментира изкуството. В статия във възхвала на един артист, други бяха противопоставени като негов антипод – Недко Солаков, Иво Димчев и Явор Гърдев са наречени: досиета в чекмеджета, пищящи травестити и извратени квартети. Имената им са скрити под хиперлинкове. Колко оригинално! Наистина ли? Дотам ли авторът на статията има капацитета да оцени работа на артисти, които не харесва?

Защо някой все желае да противопостави „нас“ на „тях“? Не са ли всички артисти част от съвременната култура, които достигат до един или друг сегмент от публика, всяка с нейните специфични вкусове и апетити?

К. С.: Творбите на Лазар Лютаков и Рада Букова се сговарят изключително добре, което предполага много умел кураторски поглед, но и въобще желание и готовност да чуеш и да се сработиш с другия творец. Бихте ли замислили друга обща работа в този тандем?

Вера Млечевска: Това сработвене идва от самите художници, един куратор не винаги може да ги постави в колаборация, колкото и да му се иска, ако те самите не намират сходни посоки и се допълват по някакъв начин. Важното е всеки от нас да продължава да работи занапред, не изключвам някоя изложба да ни свърже отново, но това, както и досега, би се случило на база на споделени идеи и интуиции, а не на някакво механично решение да се прави нещо непременно заедно.

Рада Букова: Да, ние вече работихме наново заедно, изработвайки „Малкия павилион“, който, трябва да поясня, не е част от биеналето, както бе масово представян досега. При това ново общо сътрудничество с Лазар доразвихме нашия диалог около дизайна и индустриалния продукт.

Разговора водиха КАМЕЛИЯ СПАСОВА и ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА

1 коментар

Filed under Визия

One response to “Как гледаме изкуството днес?

  1. Арт Критик

    Ха,ха, водещата говори за тенденциозност и манипулация на публиката, а самата тя и гостите ѝ не правят нищо друго, освен да преиначават фактите и манипулират. Например, на Мона Лиза се позова не някой „хейтър“, а най-върлата и сляпа защитничка на злополучната инсталация – Диана Попова.
    Обвиненията в „неекспертност“, „омраза“ или „завист“ към всеки, позволил си да не хареса и да критикува инсталацията, не са никакви доводи в подкрепа на нейните качества. Изтърканите клишета за „изостаналата“ публика, която не можела да разбере „нетрадиционното“ в проекта, също не са довод, освен че са неверни и смешни. Кураторката и авторите говорят с някакво смехотворно чувство на превъзходство на хора, които са се самоопределили за недосегаем елит, когато истината е, че не всяко съвременно и концептуално изкуство има достатъчно високи качества и дори може изобщо да не е изкуство. Неразбираемостта не е тъждествена с високоинтелектуални или художествени качества, напротив. Този прах може да заслепи само някои съвсем лековерни читатели.
    Представянето ни на Биеналето е случай, в който виждаме как се правят опити да се запълни едно ПРАЗНО/НИЩО с предвидимите псевдо-философски, псевдо-интелектуални формули и клишета, така есенциални за всеки претенциозен куратор, неспособен да роди наистина значителни и дълбоки идеи.

Оставяне на отзив за Арт Критик Отказ

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s