Мостове и пропасти*

Октавио Пас

бр. 6/2020

Сн. Анна Лазарова

Да се намери език отвъд всички останали езици е едно от възможните решения на противопоставянето между единство и множественост, което не престава да вълнува човешкия дух. Другата възможност да се разреши този конфликт е преводът. Така погледнато, преводът е „златната среда“, толкова тачена през Античността: Духът е Един, езиците са много, а мостът помежду им е Преводът. Ала XX век не признава посредничеството и ето защо преводът престава да бъде мост, а е пропадане в бездните на логиката; колкото повече нараства броят на преводите, толкова повече расте скептицизмът във философската, литературната и езиковедската критика: преводът е илюзия, измама, трик или просто карикатура. В случая на поезията критиците са още по-безпощадни и категорични. Неодобрението им е почти без изключения остро и безапелационно; ако да се преведе едно изречение в проза е много трудно – в най-добрия случай можем да се надяваме да постигнем някакво смислово съответствие – то поетичната фраза е непреводима. Основният аргумент на противниците на поетическия превод е накратко следният: взаимовръзката между звучене и смисъл е същността на поезията, а точно тази обусловеност е непреводима. Опитал съм се да отговоря на този аргумент в други мои есета. Няма да се повтарям; ще отбележа само, че солипсизмът в лингвистиката не е нищо друго освен разновидност на философския солипсизъм: преводачът е затворен в собствения си език, тъй както индивидът в собствените си идеи и усещания. Само че тази критика не се отнася единствено до превода на поезия, а засяга всички форми на комуникация. Нужно ли е да припомням, че поетите никога не са имали за цел да избегнат трудностите при комуникацията, а напротив, да ги преодолеят? Поради това за поезията нерядко се твърди, че не е съобщение, а общение. Но не е необходимо, както ще видим, да се прибягва до една такава религиозна по своето естество аналогия, за да се докаже, че преводът на поезия е възможен.

В самото преживяване на поета – общочовешко впрочем – неизменно присъства преводът на чувства в мисли, в думи и обратно. Всекидневният ни опит е изтъкан не от идеи или усещания, а от идеи-усещания, които на свой ред са неотделими от съответната словесна изява (дори от най-зачатъчната й или безмълвна форма). Усещанията и идеите-усещания възникват в индивидуалното съзнание и по природа са нетрайни; езикът, на първо време, ги фиксира; фиксира ги и незабавно започва да ги променя, да ги преобразява. Поетът извършва същата операция, но по един безкрайно по-сложен и изтънчен начин. Когато поетът назовава чувствата и мислите си, той не предава първичните идеи и усещания: представя форми и фигури, които са ритмични съчетания на звук и смисъл. Тези форми и фигури, тези стихотворения, са изкуствени обекти, кубове и сфери от резонанси и ехо, които предизвикват усещания и идеи-усещания, подобни, но не идентични на началното преживяване. Стихотворението е метафора на това, което чувства и мисли поетът. В метафората възкръсва преживяването и се видоизменя. Прочитът на стихотворението възпроизвежда двойния процес на изменение и възкресение. Поетическият превод, на свой ред, повтаря същата операция, но по един много по-радикален начин: не се стреми към невъзможната идентичност, а към труднопостижимата прилика. Пол Валери го е казал несравнимо ясно и просто: преводачът се опитва да постигне с различни средства подобни ефекти.

Преводът на поезия е екстремен случай. При все това, и в границите, които очертах, ми се струва, че не е невъзможен. Още повече че границите са променливи и зависят от много обстоятелства. Например не е кой знае колко сложно да се превежда между родствени езици и в рамките на една и съща епоха. Такъв е случаят на превода на съвременни произведения от един романски език на друг. Разбира се, всичко зависи от произведението, което се превежда: не е безразлично дали превеждаш идеолог като Сартр или поет като Маларме. Стане ли въпрос пък да се преведе някоя съвременна творба от английски или немски на испански или италиански, трудността нараства; става нечовешка, ако решим да превеждаме Джойс. Преводите на творби от една епоха на езика на друга епоха се обособяват в специална категория. Към тази група спада един относително лесен вид превод, който се извършва в рамките на един и същ език, като например превода на средновековни испански текстове на съвременен испански. В другата крайност се намират преводите на древни текстове, които освен това принадлежат на различни цивилизации: китайска и японска поезия, свещените книги на маите, поемите на мешиките[1], поезията от кавя[2].

Как да се превежда Данте: на средновековен испански или на езика на XX век? Има един скорошен превод на френски, дело на великия ерудит Андре Пезар[3], изпълнен с архаизми и средновековни изрази. Езикът на превода е отчасти онзи френски, за когото знаем, че се е говорил през XIII и XIV век и отчасти е измислен от Пезар език. Преводачът си поставя за цел да „предаде на френски същото впечатление, което създава в един италиански читател от наши дни прочитът на този средновековен шедьовър“. Опитът на Пезар излиза несполучлив в един съществен аспект: за да преведе единадесетосричните терцини на Данте, избира десетосричния стих на френския епос. Тъй като френският десетосричен стих отговаря на италианския единадесетосричен стих, ерудитът има право с гордост да твърди, че „в неговия превод на Комедията няма нито една сричка в повече от оригинала на Данте“. Това е истина, но ритъмът е много различен: на френски няма еквивалент на комбинацията от тонични ударения в единадесетосричния стих на Данте. На испански има, и затова, въпреки че нашият единадесетосричен стих принадлежи на ренесансовото и на модерното стихосложение, Анхел Креспо успява да преведе в тази метрика „Ад“ и „Чистилище“. Още един забележителен пример за превод, който е същевременно възкресение на друг език и в друго време са песните на „Рай“ в превод на португалски от Еролдо де Кампуш. И така, нито езиците, нито епохите са еквивалентни и поради това преводът е не само пренос от един език на друг, но и скок във времето. А различията в рамките дори и на същия исторически период са често не по-малко дълбоки, отколкото тези, които делят една епоха от друга: 1980 година в Мексико Сити на коя ли година съответства в Ню Йорк, Москва, Техеран или Пекин?

В миналото е преобладавало доверието в превода. И то е било обосновано от религията: ако съществува един Бог – или само една истина – преводът е възможен, тъй като всички значения се сливат в божествения смисъл. Знаменити примери за вярата в единството на духа и оттам във възможностите на превода има не само в историята на Западната цивилизация и християнския монотеизъм. Какво ли е щяла да представлява средновековната мисъл без арабските преводи и коментари на гръцката философия? Влиянието на Авероес не се ограничава до сферата на философията, а прониква и в представите ни за психологията на любовта, така както ги възприемат и преработват Кавалканти и останалите поети на „сладостния нов стил“, до един пламенни последователи на авероизма. По-слабо позната е историята на китайските преводи на будистките свещени писания и трактати. Когато китайците откриват будизма, незабавно се заемат да превеждат независимо от огромните различия между китайския и санскрита. Канят монаси и учени от Индия, основават преводачески школи в манастирите, но това не им е достатъчно. Твърде скоро, още през III век, по време на династията Хан, китайците започват да пътуват до Индия, за да набавят ръкописи и книги. Пътуването е дълго и мъчително. Първо трябвало да се стигне до един от най-отдалечените краища на Империята, град Дунхуан[4], който през II век вече е посрещал и изпращал търговски кервани. Заслужава си да се поспрем и ние, също като онези пътешествениците, на това далечно място.

Дунхуан се слави с пещерните си храмове в околните хълмове, със стенописите и със статуите на Буди и Бодхисатви, които красят светилищата. Известен е и със синкретичната си култура; Дунхуан е преди всичко китайско военно укрепление, но в различни моменти от историята градът е попадал в ръцете на тибетците и на монголците. Бил е в тази последователност: будистки, манихейски, после отново будистки и даоистки. Упадъкът на Империята и отмирането на търговските пътища го довеждат до разруха. През 1900 г. един даоистки монах на име Уан Юенлу, който се препитавал от продажба на магически заклинания, открил най-случайно в една от пещерите, Пещерата на Хилядата Буди, цяла библиотека. По-голямата част от ръкописите се отнасяли към периода от V до X век. Почти всички текстове били будистки, макар и да имало също литературни произведения и по-незначителен брой даоистки, манихейски и християнски писания. (манихейството е било разпространено в Централна Азия, а несторианството придобило известно влияние в Китай).  През 1907 г. един английски археолог, Аурел Щайн, от името на Британския музей и на правителството в Британска Индия закупил от Уан, даоисткия шарлатанин, за някаква смехотворна сума голям брой ръкописи и много рисунки върху коприна. Една година по-късно друг археолог, този път французин, купил от Уан още ръкописи и картини. През 1910 г. китайското правителство най-после успяло да придобие една малка част от съкровището. Остатъкът бил изкупен от една японска експедиция през 1911 г. Библиотеката на Дунхуан се разпиляла между Лондон, Париж, Пекин и Токио.

Именно от този Дунхуан, разграбен през XX век, потегляли в странство китайските поклонници и прекосявали Централна Азия: планини, реки, пустини, непознати народи, несигурни пътища поради войни и разбойнически набези. Когато стигнели до река Окс[5], странниците навлизали в днешните територии на Афганистан, прекосявали планинската верига на Хиндукуш, преминавали река Инд и през Пенджаб прониквали в равнината на Ганг. Пътешествието продължавало с години и не всички се завръщали живи. В Индия, както в Пешавар и в Кашмир, така и в прочутия Университет Наланда, китайците изучавали и преписвали текстове, купували книги и натоварени със знания и ръкописи, поемали назад. Да пътуваш и да превеждаш били две паралелни дейности, които изпълвали цял един живот. Школата за преводачи е и школа за пътешественици и изследователи.

Японците също започнали да изпращат през VII век пътешественици и монаси, за да усвояват езиците на Китай и Корея, да се обучават в манастирите и да събират ръкописи и произведения на изкуството. Същото правели и тибетците. Благодарение на тибетските поклонници са се съхранили множество сутри и шастри, които са се загубили в Индия, унищожени не само от дъждове, насекоми и други подобни напасти, но и от варварщината на хората. На два пъти будистките манастири в Индия са били опустошeни, а монасите им изклани: веднъж през VII век от хуните, по-точно от ефталитите; и втори път през XII век от турците. Тибетците, както в друг контекст бенедектинците и някои други монашески ордени в Европа, спасили каквото успели от будисткото наследство. Текстовете са запазени в две сбирки: същинския канон, Кагюр (Преведените проповеди на Буда) и коментари, Тегюр (Преведените трактати). Един от най-почитаните светци в Тибет, известният Марпа, учител на още по-прочутия Миларапа, носи многозначителното прозвище: Преводача. Марпа Преводача! Дали някой от нашите философи и поети би понесъл да го наричат така: Сартр Преводача, Бекет Преводача, Неруда Преводача?

Във всички приведени дотук примери преводът е имал за цел да съхрани и да предаде определени истини, които са били считани за универсални и вечни. Поради своята универсалност тези истини са общочовешко достояние и са преводими на всички езици; тъй като са вечни, важат за всички епохи. Преводът притежава свещена легитимност. Класическите творби от миналото – Вергилий и Овидий през Средновековието и през Ренесанса, Ли Бай и Ду Фу за китайците след периода на династия Тан – също обладават двата атрибута на свещената творба. Универсалността и безвремието са проявления в първия случай  на единния Дух, винаги тъждествен на себе си, а във втория будистката Празнота или Дао според Джуандзъ съдържат в себе си всички промени и по този начин обединяват покоя и движението. Отношението на древните към превода е симетрично противоположно на нашето: за нас който и да е текст, било то и свещено писание, води началото си от определен момент и място. Историята и географията правят относителен всеки текст: ето в това се състои проблемът на теорията на превода през Модерната ера. На древните също не им е било лесно да превеждат божието слово, но причините за това са диаметрално противоположни на нашите. За нас текстът е относителен: може да бъде датиран и принадлежи на определено общество; за тях не текстът, а преводачът е относително същество, ефимерно. От тук следва, че преводачът е трябвало да бъде достоен за това, което е превеждал. Китайските и тибетските преводачи странствали години наред и преживявали големи мъки: така трупали заслуги. Страданията били поредното изпитание на капацитета им като преводачи.  По-точно казано: преводаческият капацитет бил колкото интелектуална способност, толкова и морално достойнство.

 

Преведе от испански МАРИЯ ГЕОРГИЕВА-МОНТЕРО

[1]* Paz, Octavio (1996; primera edición 1983) Sombras de obras. Arte y literatura. “Lectura y contemplación. Puentes y voladeros”. Barcelona: Seix Barral, pp. 20-25.

Ацтеки (бел. пр.)

[2] Художествена литература на санскрит (бел. пр.)

[3] Пас има предвид Dante Alighieri, 1265.1321. Œuvres complètes / Dante ; traduction et commentaires André Pézard, Paris, Gallimard, 1965 (бел. пр.)

[4] Дунхуан  се намира в провинция Гансу, северозападен Китай. (бел. пр.)

[5] Окс е името, с което е била известна през Античността река Амударя. (бел. пр.)

 

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s