За минотаврите в нас

Един разговор с Георги Господинов за романа и филма по „Физика на тъгата“, за литературата и света

бр. 5/2020

Вие сте първият българин, носител на голямата европейска награда „Aнгелус“. Чрез нея отваряте ли вратите на света към българската литература?

Беше много вълнуващо, когато обявяваха наградата. Това се случи в един огромен театър във Вроцлав. И понеже не обявяват само името, обявяват и страната, прозвуча така:  „Георги Господинов – България!“. Радвам се най-вече заради романа. Това е една от наистина големите награди, които „Физиката“ получи. Беше вълнуващо, защото предишни носители са писатели, които наистина много ценя – Светлана Алексиевич (нобелистка), Миленко Йергович, Петер Естерхази, Юрий Андрухович… Водещият, който обяви наградата, се пошегува, че този, който я вземе, после получава Нобел както станало със Светлана Алексиевич. Но пък тази награда не я е вземала Олга Токарчук. Това беше денят, в който Олга пристигаше във Вроцлав, целият град беше под влияние на тази новина. И аз много се радвам, защото Полша е страна с невероятна литература в момента. И винаги е била. С поети и писатели, които са били част от съпротивата срещу статуквото през времето, много нобелови лауреати. Така че това е една от радостите, а другото е, че „Физика на тъгата“ вече си има собствен път. И сега, малко преди това интервю, е приключила премиерата на романа в Албания. А един прекрасен джаз музикант, Петър Славов, който свири в най-добрите клубове на Ню Йорк, направи едно парче и то беше представено на „Пловдив джаз фест“ – „В защита на Минотавъра“ се казва, и е по една от главите на романа. Също така една група джаз музиканти в Ню Орлиънс направиха цяла сюита по „Физика на тъгата“.

Как се роди идеята за филма по „Физика на тъгата“ ?

Както казах, „Физиката“ си има свой път, има няколко театрални представления в чужбина. И много се зарадвах, когато преди 8 години Теодор Ушев започна да прави филм по този роман. Разбира се, трябва да кажем, че филмът е прочитът на Тео Ушев, той е правил сценария върху книгата и аз много се вълнувах да чуя как Доналд Съдърланд и неговият син Росиф произнасят тази ключова фраза от романа „Аз сме“ и „Аз бяхме“. И изобщо как разказват едно българско детство през гласовете от книгата и през рисунките на Тео.

Най-хубавото, което се случи покрай този филм, е, че се срещнахме с Тео. И двамата сме родени през 68-а година в различни градове, в периферията на България. В някаква степен, както се шегувахме после, малко като двама минотаври, които изведнъж се срещат. Това е много особено усещане. Помня първото писмо, което Тео ми написа, когато прочете романа и когато не се познавахме. Написа как го е чел цяла вечер, на сутринта е имал филма в главата си. Това е повод  също да разкаже и своето детство, и своята история. Хубаво е и че той е взел от романа линията с капсулите на времето, в които човек пренася най-важните си неща, най-важните си спомени за нататък.

Докато се правеше „Физика на тъгата“, някак между другото Тео направи „Сляпата Вайша“. И двата филма са френско-канадски, но хубавото е, че зад тези филми стои българска история, българска книга, български режисьор, българска музика. Музиката на Котарашки. Казвам това, защото много би ми се искало и в България да е възможно да се направят тези филми, но това зависи не само от държавата, зависи и от нас. Ние сякаш не се обичаме достатъчно, не си вярваме достатъчно, че могат да се съберат български режисьор, съвременен български текст и да рискуваме. И от това да се получи нещо хубаво и световно. В този смисъл го мисля и като стимул към българските режисьори, към българските писатели. Не се срамувайте да работите заедно.

Виждаме и резултата. В момента един „Минотавър“ се бори с титаните в киното. Когато „Сляпата Вайша“ излезе, списание „Variety“ написа, че този филм не печели Оскар, но ако слeд 50 години, журито гледа филмите от цялата селекция, ще запомни само него. Това важи ли за „Физика на тъгата “?

Да, силни думи. Помня, че имаше различни залагания тогава. Някой беше написал: „Ако трябва да кажа кой е най-добрият филм – това е „Сляпата Вайша“, ако трябва да кажа кой ще спечели,  това е продукцията на „Pixar“. И така стана. Дали този филм… Вижте този филм е още по-рисков от „Сляпата Вайша“. „Сляпата Вайша“ беше по-кратък, имаше ясно завършена история.

Този филм е рисков, защото е много трудно да се разкaжe историята през капсулите на времето. Той е 27 минути, което наистина е голямо кино за света на анимацията. Но пък това, което ми се струва негов шанс, е, че той си улучи времето, че този разказ за минотаврите и за лабиринта, в който се намираме, днес е страшно важен отново. И политически важен. Миналото се завръща и миналото е нещо, което не е невинно и може да бъде злоупотребено с него, както правят политиците. Миналото във „Физика на тъгата“ е друго минало. Минало, което се опитва да събуди емпатия. Героят, който влиза в историята на баща си, на дядо си – това е път към разбиране. Така че в момента борбата за минало е страшно сериозна и „Физика на тъгата “ се опитва да каже своята дума в тази борба.

И второто нещо… Мисля, че ако видите наоколо честотата на употребата на понятието „тъга“ в българската литература, кино, и не само в българската… Ще видите, че тъгата е чувството, дефиниращо онова, което се случва в света. В началото си задавах въпроса „Защо българската тъга? Кое е особеното в българската тъга? Защо сме най-тъжната нация в света?“, както бяхме обявени тогава през 2010-а от сп. „Economist“.  Докато пишех романа, разбрах, че тъгата се е разпростряла из Европа. И в момента е много важно да се говори за нея. Тъжният човек е смислен човек, тъжният човек е човек, който се колебае, а аз вярвам в колебаещия се човек! Тръмп, Путин и разни подобни никога няма да се колебаят. Те удрят с юмрук по масата и това е. Навлизаме във време, в което между нас и през Фейсбук, и през новите медии, агресията се радикализира. Ние вече само казваме нещо и се оттегляме и не искаме да чуем отговора. Нарушен е основният принцип на разговора, а именно вие говорите – аз ви слушам, аз говоря – вие ме слушате. Простото човешко чудо на това да си разменяме думи. Така че оттук идва голямата тъга – от невъзможността да говориш с другия.

Какво бихте казали на Минотавъра днес, след световния успех на „Физика на тъгата“? Защо българската култура и литература са подценявани у нас?

Какво бих му казал… Минотавърът ги знае тези неща и не от добро се е скрил в подземието, в лабиринта. Минотавърът има много изходи в лабиринта. Нали знаете, лабиринтът е отворена система, той не е заключен. Проблемът там е точно, че има много изходи и почти никой от тях не води до правия път. Минотавърът е човек, който трудно би оцелял днес. Казвам човек, не животно, не чудовище. Трудно би оцелял, защото той не е адаптивен към компромисите, които се налагат днес. И в някаква степен чувствам моето поколение като поколение на минотаври. Тъкмо защото за нас, надявам се, остават важни някакви принципи, като това да останеш максимално или доколкото е възможно… честен. В някаква степен благороден. И така да спазваш тези старомодни принципи, които не ти вършат много работа. Например да си свръхчувствителен. Това е много добро, ако искаш да правиш литература, да пишеш и да правиш филми. И е адски неефективно, ако искаш да живееш добре днес. Така че Минотавърът би се чувствал болезнено самотен. Минотавърът има чувствителна кожа. Той е човек, в кожата на звяр, който се крие, заради различието си.

В момента, като че ли тече точно това – ние превръщаме жертвите си в чудовища. Защото Минотавърът е жертва. Тези, които са наши жертви, сякаш решаваме да ги измислим като чудовища. И знаете ли, с две думи – това е много характерно. Когато кажеш, че всички са идиоти, всички са безскрупулни, тогава и ти освобождаваш ниша да бъдеш също безскрупулен. То е като да няма Бог, всичко е позволено, както казва Достоевски. Затова е много важно да отглеждаме един Минотавър в себе си, който е неприспособим, непринадлежащ. И е страшно важно днес – да имаме такъв Минотавър.

Една легенда за бедуините разказва, че душата е бавен пътник – спира, за да изчака. Можем ли да кажем, че литературата прави това днес?

Да, аз обичам да цитирам тази легенда, защото ние започнахме да пътуваме много бързо, а душата има друга скорост. Литературата знае повече за скоростта на душата. Освен това, когато четеш една книга – това е като спиране, това е като влизане в друго време. Не в това, което тече около нас, а влизане в друго време. И това е единственият начин временно да надхитриш времето. Да спечелиш временна победа срещу времето. Да влезеш във времето на една книга, докато останалото си тече. Или във времето на една история. Затова вероятно хората са започнали да разказват истории, защото иначе живеем обидно малко. Живеем 70 години и нищо. А като имаш история, живееш още няколко епохи. И да, това е печелившият ход на литературата.

Как се съхранява българската литература днес? Наскоро откраднаха бастуна на Пенчо Славейков, на какво се крепи литературата у нас?

Въпросът има две страни. Едната – ние трябва да си кажем и да си знаем, че е много трудно да си български писател навън, че тръгваме от място, към което няма бог знае какъв интерес, че нямаме много преведени автори, които да направят контекст и хората да се интересуват вече за следващия. Какъвто е случаят с унгарската литература, с полската литература, с румънската литература. Става въпрос за автори с десетилетия преди нас. Но това е нещо, което е поправимо. Доброто е, че като нямаш кой знае колко предци, все пак имаш свободата да ги доизмислиш. Ние създаваме предците, тоест през твоите книги другаде да кажат: „Дайте да видим, тука има Ивайло Петров, например.“ В Америка излезе Ивайло Петров, преводът е на Анжела Родел, поканиха ме да напиша няколко думи на гърба на книгата и това беше страхотно, защото за мен Ивайло Петров е много голям писател, учил съм се от него и сега идва ред, когато аз да кажа думи за него навън. Така стават нещата в литературата, стават чрез обичане, или ако не чрез обичане, то поне чрез някакво признание.

А за откраднатия бастун на Пенчо Славейков, това е част от една по-дълбока драма. За съжаление не мога да си го обясня как, но има хора, които явно не изпитват вълнение, като четат стихотворение от Яворов или от Пенчо Славейков. И това е проблем на всички нас, че не сме създали усещане за ценност към това, че има прагове, които не могат да се пресичат, че бастунът на Пенчо Славейков не е просто парче метал. Бастунът на Славейков е нещо друго. И ако Пенчо Славейков беше жив, щеше сигурно с този бастун да раздаде правосъдие, но това е друга история.

Ние говорим и за литературата, и за българската действителност. 30 години по-късно, 30 години след началото на демокрацията – коя е нашата „Физика на тъгата“ , кои са нашите „Балади и разпади“  и къде са  „Невидимите кризи“?

Вие казахте 3 заглавия, които всъщност по-добре от мен биха обяснили каквото се случи. Мисля, че тези години тръгнаха баладично, в началото на 90-те поезията беше тази, която даде тласък. Беше най-силният жанр през цялото десетилетие на 90-те. Те тръгнаха като балади и свършиха с разпади. Съвсем небаладично, некрасиво, според мен. Малко по Яворовски, с топора по главата. „Балади и разпади“, „Физика на тъгата“,  „Невидимите кризи“, това са тези три фрази, които бих свързал с тези 30 години. Трябва тепърва да започне да се говори, най-сетне да се говори за тези 30 години. Освен всичко друго най-важното, което се случи – тогава едни млади хора минаха половината си живот, едни стари хора си отидоха, минаха края на живота си и се родиха едни други хора, млади, на които целият им живот е тези 30 години. Трябва да започнем да измерваме събитията през човешки животи и тогава ще разберем повече за това какво се случило за тези 30 години. А литературата прави и това. То също е въпрос на език, защото ние сме това, което говорим, което изговаряме. Така че внимавайте какво изговаряте.

 

Интервюто е публикувано на 17.11. 2019 г. в сутрешния блок на телевизия Европа.

Разговора води Теодора Тотева

1 коментар

Filed under Гласовете им чуваме

One response to “За минотаврите в нас

  1. Васил Антонов

    Добре е че има такива българи, като Г.Господинов, Т.Ушев, Теди Москов, Ицко Финци….Не са малко и Слава Богу, да измиват срама от плесента и простащината, която съсипва човещината на българина и ни тласка към азиатската пропаст, към идолопоклонничество и жестокост.
    Които ни напомнят за 70 години загубено време….
    Да са живи и здрави…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s