„Не рисувай себе си върху света, рисувай света върху себе си”

бр. 5/2020

Разговор с Антоанета Колева

Снимка: Яна Левиева

Тази година Издателска къща „КХ – Критика и хуманизъм” става на 30 години. Това е бележит факт в българското книгоиздаване, където издателствата имат краткотраен живот. Как успявате да устоите?

Напоследък, обмисляйки начина, по който да отпразнуваме тази годишнина, се изумяваме – с една мазохистична веселост, която очевидно е съпровождала цялото това дълго експериментиране – как се оказа възможно то, при това на „малък език“ и в „малка култура“, при което думата „малък“ е само количествен, не ценностен маркер? През годините опитваме да удържаме някаква елитарност откъм съдържание. Тя предполага още по-голямо свиване на възможната публика – а кой друг ти дава живот, освен тя, освен продажбите на книги, с извинение за вкарването на груба икономическа реалност в този разговор за каузи? Това ограничено пространство за дишане на нашите книги, сред малкото хора на хуманитаристиката (а и колцина от тях могат редовно да купуват книги? а и защо да харесват съвремието, което е наша предпочитана област?) би трябвало да ни е обрекло отдавна. Вероятно отговорът за дълголетието е в една сплав от усилна работа, включително за съблазняване на публиката, от лични жертви, болезнени понякога, за които не искам да говоря, както и от търпеливо печелене на престиж пред институции, подпомагащи културата на книгата. И не на последно място, от включването ни в една мрежа, която дава светлина в мрачни дни – ние сме единственият (уви!) български член на Международния алианс на независимите издатели. Нещо фундаментално важно: от завихрянето на млади енергии, издателството не би било живо без Ася Захариева, но и Паула Ангелова, Илиян Шехада, Валентин Калинов.

Понякога имам надеждата, че публиката расте и хоризонтът просветлява. Друг път удря мълнията на отчаянието, че експериментите ни, подобно на шарени топки, отскачат неприети от сива стена от безразличие, невежество, а и културно проституиране наоколо, ако щете. В такива случаи се активизира един принцип, за чието формулиране съм благодарна на Шар и Фуко: „Да се противостои е дълг“. В крайна сметка всичко е сплав от етос и патос. Второто гледаме да го крием, както се крие любов. Третото е прагматиката, принципът на реалността, който боде като остен, но с който като че сме се понаучили да играем. Затова имаме слоган: „издател с философия“, философия тук значи тип етос. Не е лесно, но кому е? Кому от хората, решили да работят според вътрешните си екзистенцкритерии, е лесно?

 

Оборвате клишето, че за добрата литература няма публика в България. Много от заглавията ви вече са библиофилска рядкост. Част от тях като „Апории” на  Дерида, „Анти-Едип” на Дельоз и Гатари, „Homo sacer” на Агамбен и много други се предлагат на черния пазар за суми, отиващи над 50-80 лв. Може ли да очакваме преиздаване на част от тези заглавия? 

Ще повярвате ли, че много от тези заглавия стояха недокоснати по рафтовете на книжарниците години? Така беше с „Анти-Едип“, както и с втория й том – „Хиляда плоскости“. През годините от издаването до изчерпването на книгата беше свършена много работа да се проправя пътят й, сили без помощта на нашия естествен  съюзник (естествен, но в някои случаи напълно липсващ!): университетските преподаватели. Работата по прокарването на тези автори не приключва около момента на издаването им. Понякога изглежда, че трудността е преди всичко пре-веждането им през прага на българския език, който в много случаи е негостоприемен за техните теоретични идиоми. Но повярвайте, равно трудно е „вкарването“ им в българска среда, работата след като вече държим в ръце тялото на книгата. Никое признание и никой хонорар (тук напишете на читателя, че се смея на глас) не би могъл да компенсира това.

И да, имаме списък с издания, за които вярваме, че сме наложили като незаобиколими места и които бавничко почваме да преиздаваме. Поддържаме копнеж по тях у читателите – винаги все по-млади. С ясното съзнание, че едно ново издание не трябва да бъде просто пре-печатване, а плътна работа върху текста, отново, защото в годините културната среда неизбежно променя говора си, а хуманитаристиката развива тълкуванията си и трябва да се съобразяваме с това. Да усъвършенстваме и себе си. На читателите предлагаме да очакват около двайсетина „стари“ книги да заживеят нов живот.

 

Поредиците ви „Varius”, „ЕвропИ“, „Социооптики”, „Случаи”, „Теоретични пространства“, „Етоси”, „Трансверсали”… покриват множество полета: от „чиста“ философия, през социология до политическа философия и от психоанализа и психологическа теория до естетика и теория на литературата. Какво подготвяте в различните поредици за 2020 г.?

Поредиците са изоставяни понякога, съживявани после. Нека само маркирам предстоящи заглавия: „Идеята за проза” на Джорджо Агамбен, всъщност сбор от идеите му за повечето важни категории на хуманитаристиката. „Грижата за себе си” на Фуко, а после и любим негов текст – „Куражът за истината”. Новата книга на Колин Крауч едновременно с оригинала – анализ на настоящето. Нов том на Вебер, социология на икономиката. Дългоочакваните „Микроскрипти” на Роберт Валзер. Грандиозитетът „Минима Моралия” на Адорно. Философия за неспециалисти от  Хавиер Гома. Том на Хабермас. Том на Хусерл. Изненада от Дерида. Дано издателската сила бъде с нас!

 

Какво е да издаваш съвременна хуманитаристика на български език? Разбира се, винаги можем да си кажем, че за когото е много важно, ще чете Фуко, Фройд, Дельоз, Дерида, Бланшо, Хабермас, Адорно, Арент, Бътлър на френски, немски, английски. Но тези книги не просто разиват критическото мислене у нас, но и дават залог за развитието на концептуалното ядро на съвременния български.

Нашият особен КХ-тип книгоиздаване е до голяма степен работа за подкрепа на определени идеи, аз ги наричам предизвикателства към мисленето. То е и работа по хвърляне на нови дърва в горенето на езика, предизвикателства към идиома е любимата ми фраза. Правенето на книги е крехко балансиране на ръба между икономика и култура: книгата-предмет е „стока“, но идеите в нея какво са? Особено когато тя не е от типа забавно четиво, което да оставиш на пейката след прочитане. Голяма отговорност е издаването на преводна висока хуманитаристика  –  понеже имам опит основно с френски език, обичам да говоря за радикалната трудност да се пренасят текстове чрез превода от латинскибазиран език на нелатинскибазиран език (като нашия). Това изисква и прост кураж. И най-вече: зад превода на всяка важна теоретично-хуманитарна книга от саморефлексивен преводач винаги стои определена негова „теория“ за нещото, над което работи, и за начина, по който работи. Макар в повечето случаи оставаща неексплицирана. Имам един текст, в разширена версия публикуван първо в Монреал, а в много кратичка и в списание „Панорама“ – в него засягам една тема от този регистър: за шансовете превеждането да те накара персонално да фашизоизираш или пък да шизофренизираш като преводач, за опияняващия шанс например да повлияеш чрез превода върху говора на местната културна среда…

Да, всеки любител на Фуко, Дельоз и Вебер би могъл да ги чете на достъпните за него чужди езици. Но превеждането им на български е работа за едно съвместно движение. За общност. Кой е щастлив без общност от подобни на него?

 

Функционира ли мрежата от европейски проекти, които да са в помощ конкретно при издаването на философска литература? Как успявате всеки път да няма компромис в качеството във всички ядра от издателския процес – купуването на правата на авторите, откриването на добри преводачи, които да се справят с много специализирани текстове, та до вниманието към всеки полиграфичен детайл?

Ако въпросът е относно институциите, които подпомагат книгоиздаването на хуманитаристика, което по дефиниция е икономически губещо в малки езикови общности, то отговорът е: такива институции се броят на пръстите на едната ръка и прибързаното им изпозакриване преди десетина години вече се усеща болезнено, например в агонията на зародиша на гражданско общество в страни като нашата.

Без да забравям за едната птичка и недоведената от нея пролет, от години се опитвам да водя, най-вече в чужбина, уви, личната си битка относно заслепеността на европейските програми за културно подпомагане спрямо хуманитарната книга: тя не получава шанс за помощ отникъде, на фона на огромни суми за хуманитарни изследвания и най-вече на фона на огромни суми за издаване на художествена литература, която по презумпция има много по-широка потенциална публика и би могла да се издържа и сама чрез продажби. Хуманитарната книга е „наритана в ъгъла“ и винаги изказвам тиха благодарност към малкото останали структури, които все още държат вратите отворени за нея. Не мога да не си давам сметка, че ситуацията е аспект от духа на епохата, попаднала в култ към „пазарните резултати“ и тъй непризнавано (защото е срамно!) разчитаща на масова непросветеност, която е удобна за политически манипулации. Но пък какъв е нашият смисъл на живеене, ако не и в това да работим за други нагласи?

 

През тази година успяхте да издадете първите два тома от „История на сексуалността” на Фуко. Голямото очакване е за „Признанията на плътта“, което предстои да се появи и е събитие в световен план–. Освен издателка, Вие сте една от водещите преводачки на съвременна философия, както и познавач на Фуко. С какво изненадва „Признанията на плътта”? Кои са нейните критически прагове?

Всеки момент ще сме готови и с красивото, благодарение на Яна Левиева, нашия непрежалим художник, издание на „Грижата за себе си“, третия том. След него ще започнем да надзъртаме публично към „Признанията на плътта“, том, който бе изваден от архивите след смъртта на Фуко и пряко завещанието му, за радост на милионите употребители на идеите му. Книгата се отнася до прехода от античното боравене с афродизия, „любовните неща“, към християнското установяване на „плътта“ в текстовете на Отците на Църквата. Освен стъписваща ерудиция, показва проблясъци, от които спира дъхът. Няма да си позволя да анализирам, защото харесвам аскезата, която те държи далеч от досадното рекламиране, предхождащо появата на същинския велик текст. Още малко търпение  –  това повтарям и на себе си, защото личното ми желание да говоря също не е лесно за менажиране, напира.

 

Издателската и преводаческата работа не е нарцистично занимание, защо добър философ като Вас се насочва към подобни практики, вместо просто да се грижи за собствените си текстове?

Благодаря за комплимента в този въпрос. Философи не знам дали сме, но със сигурност е за предпочитане човек добре да познава големите автори, с които се захваща в превода, а още по-добре е, когато са му стигали силите да заема в лични текстове рефлексивна дистанция спрямо тях, а защо не и спрямо собствените си усилия над тях. В първите години на работата ми нямах колебания относно избора на книгоиздателското „просвещаване“, виждаше ми се къде-къде по-достойно от изолираното работене за себеиздигане, пак със стъпване върху тези текстове, но в друго професионално поле. Признавам, че поради свръхтрудни битки съм имала моменти на съжаление, че времето, което бих могла да отделя за писане върху (и радост от) тези текстове, всъщност съм отделяла за безкрайно препрочитане и преработване, за да проговорят те на български. Тази привидно неизплатима жертва обаче всъщност е не просто несравним урок по смирение. То е нещо, в което собственото мислене се развива стъписващо добре. Мисленето над това как мисленето ти мисли мисленето на друг човек, за да го предаде като разбираемо мислене за (четящото) мислене на други хора, е несравним с нищо друго опит. Хрумвало ми е, че хората са фундаментално два типа: такива, което изнасят своето себе си на преден план, и такива, които изнасят другия на преден план. Близо е до една любима мисъл на Дельоз: Не рисувай себе си върху света, рисувай света върху себе си.

 

Мислили ли сте да издадете Лакан, или въпросът с правата е труднопробиваем? Въобще кои са авторите и заглавията, които искате, но не сте намерили начин да издадете все още?

Винаги съм вярвала, че всеки голям автор трябва да намери своя посветен във всички смисли преводач. Бивало ми е ядно или тъжно, когато някой, който просто знае езика, на който е писал голям автор, или издател, който е видял добър публичен прием на голям автор, се втурват да грабнат и „понамачкат“ отделна книга на наистина голям мислител, който не познават. Що се отнася до Лакан, преди години получихме картбланш от носителите на правата за онази книга на Лакан, която все така смятам, че трябва да излезе на български. Не успях да открия посветения преводач. Лакан не се случва истински на български език според мен заради това. Вратата ни е отворена за него. Но не е само Лакан. Мога да подредя няколко имена, но къде ще остане сладката ни издателска тайна, тази храна за желанието?

 

Разговора води  КАМЕЛИЯ СПАСОВА

 

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s