Непрестанно преследване на смисъла

бр. 1/2020

Разговор с Манол Пейков от издателство „Жанет 45“

 

сн. Личен архив

Вашето издателство е силно ангажирано с издаването на съвременна българска литература от самото си основаване – още от 90-те години, когато малко издателства проявяваха интерес към нея. Продължавате и сега, когато българските автори се радват на доста по-голям читателски интерес, но отново поемате издателския риск да публикувате не само утвърдени имена, а и дебютиращи автори, поезия и т.н. Какво ви кара да го правите?
Издаването на българска литература е основна част от нашето издателско ДНК. От основаването на издателството през 1989-а до моето присъединяване през
2006-а българските автори представляваха практически 100% от портфолиото на „Жанет 45“. Към момента те са около три четвърти на годишна база. От над 1400 заглавия, които сме издали през годините, около 1200 са български. По традиция голяма част от книгите, които издаваме, са на млади автори.
Винаги съм определял „Жанет 45“ като „малко” издателство. Съдейки по обема на годишната ни продукция (който ни класира в челната 15-ица на съществуващите в България над 1200 издателства), това – поне привидно – не отговаря на истината. Работата е там, че личната ми дефиниция за вододела между „големи” и „малки” издателства е малко по-различна: като „големи” определям онези, чиято издателска политика е задвижвана преди всичко от пазарния интерес. „Малки” – поне в смисъла, който аз влагам в този термин – са онези, при които основен двигател е вкусът на издателя.
За мен именно малките издателства са хлябът и солта на книгоиздаването в България. Удивително е, че в страната с най-евтините книги в ЕС, която едновременно с това е една от двете страни в съюза с пълен размер ДДС върху книгите, въпреки всичко гъмжи от издателства. Това е огромен комплимент за неразрушимия предприемачески дух на българина. По последна статистика, над 1000 от общо 1200 действащи издателства в страната издават между 1 и 10 книги годишно. Да бъдеш „малък” издател почти винаги означава да правиш нещата с любов и с огромна себеотдайност – защото се налага да вършиш всичко съвсем сам: от избора на автор и заглавие до избора на хартия, от висенето край печатната машина до обикалянето из книжарниците с раничка на гърба. В същото време не е рядкост едно-единствено добре подбрано, добре преведено и добре оформено заглавие от малко издателство да има по-ключово и по-трайно значение за националната ни култура от примерно 100 заглавия, издадени от някое от по-комерсиалните издателства.
За издателствата, при които основен двигател е вкусът, има няколко начина да оцеляват. Единият (класическият) е като издават комерсиални заглавия (обикновено под друга издателска марка), от които да печелят достатъчно, за да влагат пари в онова, което им доставя удоволствие. Вторият е да финансират книгоиздателската си дейност чрез приходите от друг бизнес, който може изобщо да не е свързан с книгоиздаването, а може и да е (така беше при нас дълги години – печалбите идваха от полиграфическата дейност, основно печат на етикети и списания).
Трети начин е да разчиташ основно на субсидии (каквито предлагат повечето европейски страни и немалко страни извън Европа), които почти изцяло покриват издателския риск, но пък ограничават личния ти избор и понякога са свързани с досадни бюрократични изисквания.
Четвъртият – и най-трудният – начин е да съумееш да създадеш устойчива система, при която да съумяваш да не правиш компромиси със съвестта си и едновременно с това да покриваш всичките си разходи, а в идеалния случай – и да правиш печалба. Това изисква необикновена визия, плюс специфичен талант и огромна доза харизма.
„Издателското дело е занаят, в което съвършенството е достъпно само на малцина”, пише Роберто Каласо в книгата си „Издателското изкуство”. „Ако разглеждаме целия свят и целия наш век, то добрите издатели са много; много са и изкусните издатели. Великите издатели са малко – те са по-малко, отколкото великите писатели, които те са издали.”
По-нататък в същата книга Каласо привежда пример за един такъв издател – Лучано Фоа от издателство „Аделфи”, което с течение на годините се превръща в запазена марка в Италия: редом с обичайните раздели като „История”, „Психология” и „Бизнес”, в италианските книжарници се появява специален раздел „Аделфи” – макар между заглавията им привидно да отсъства обединяващ елемент, всички признават, че обединяващият елемент в случая е именно вкусът на самия издател, който е безкомпромисен, характерен и силно разпознаваем за четящата публика.

Как успявате да обезпечите издаването и разпространението на книгите от съвременни български автори? Какви са критериите ви при избора на творбите, които публикувате?
Изборът на заглавия в „Жанет 45“ зависи изцяло от личния ни литературен вкус. Работим със сериозен набор от рецензенти, на които имаме доверие. Нерядко книгите се четат от двама или повече рецензенти – особено в случаите, когато мнението на първия не е еднозначно.
Когато харесаме една книга, ние заставаме зад нея. Това означава, че поемаме всички разходи по издаването й, включително хонорар на автора, както и цялата грижа за нея по пътя й до читателя. Ако не я харесаме я връщаме, нерядко с препоръки към автора (ако са желани, разбира се), както чисто литературни, така и за евентуални други издателства, към които би могъл да се обърне – когато преценим, че профилът на неговата или нейната книга, макар да не представлява интерес за нас, би могъл да представлява интерес за някой друг. Не издаваме книги по поръчка, нито срещу заплащане. Понякога обаче се съгласяваме да издадем книги с финансова подкрепа – когато преценим, че книгата е важна за българската публика, макар и съвършено непазарна.
За маркетинга и продажбите при нас се грижи екип от осем души, разпределени поравно между пловдивския и софийския ни офис. Книгите ни се предлагат в над 300 търговски обекта – практически във всички важни книжарници и книжарски вериги в страната, както и на много нестандартни места като музеи, художествени галерии, общностни центрове, клубове, барове.
Единственото, което ни движи, е чувството за вътрешна необходимост – непрестанното преследване на смисъла, което всеки на този свят разбира по свой собствен начин. Ние го разбираме именно така.

С годините в каталога на „Жанет 45“ все по-солидно място заема и преводната литература, имате няколко поредици за чужда литература. Кои са акцентите в издателската ви политика по отношение на преводните книги? Смятате ли, че до българската публика достигат актуалните в световен план произведения и изобщо литературни тенденции?
През последните 12 години в широкото корито на „Жанет 45“ се вливат две реки – по-пълноводната е тази с българските автори, а по-малката (но в никой случай по-малко буйната) е онази с преводните. За първата се грижи основно майка ми, Божана Апостолова, за втората – изцяло аз.
Сред преводните заглавия на „Жанет 45“ с годините се оформиха няколко поредици, които се радват на сериозна популярност. Най-наложените сред тях са „Отвъд” и „Кратки разкази завинаги”.
В „Отвъд” (стартирала през 2009-а) до момента са издадени 43 романа от автори от 25 различни държави. „Кратки разкази завинаги” (под редакцията на Нева Мичева) съществува от 2010-а. Преди нея на българския пазар беше почти невъзможно да си купиш сборник с разкази от автор, роден след О’Хенри или Катрин Менсфийлд. В 25-те книги, издадени до момента, представихме някои от най-вълнуващите автори на кратки разкази от края на ХХ и началото на ХХI век – от Ищван Йоркен, Аугусто Монтеросо и Туве Янсон до Роберто Боланьо, Етгар Керет и Миленко Йергович. През последните две-три години интересът към краткия разказ като форма в България отчетливо се засили – както сред читателите, така и сред издателите. Изкушавам се да смятам, че това развитие до голяма степен се дължи именно на нашата поредица, която беше истински първопроходник на тази територия.
Трябва да кажа, че особено в последните години българският пазар е доста адекватен на световните тенденции. Освен чувствителното нарастване на броя заглавия, издавани в България всяка година (който през 2014-а изравни пика на комунистическото книгоиздаване от 1984-а, възлизащ на около 6000 заглавия годишно и вече наближава 10 000), качеството също се подобрява, и то по всички фронтове – полиграфически, оформителски, преводен, редакторски и чисто издателски. Вдъхновената работа на катедра „Книгоиздаване” към Софийския университет също дава своите плодове: много млади имена, които познавам още от студентската скамейка, напоследък се наложиха като умни и сериозни издатели със свой собствен вкус и отчетлив стил.

Кои са основните особености на българския книжен пазар? Пред какви предизвикателства изправят те издателите и как „Жанет 45“ се справя с тях?
Мисля, че въпреки липсата на каквато и да е грижа от страна на държавата за този сектор, през последните години българското книгоиздаване преминава през своеобразна златна епоха. Книжарските вериги, които напълно липсваха през 1990-те, сега са в разцвета си и всяка година в големите ни градове (най-вече в София, разбира се) се появяват десетки нови книжарници. От друга страна, превземането на независимия книжарски сектор от големите мастодонти, което се случи на Запад през последните две десетилетия, все още не е засегнало България – било защото все още сме твърде малък пазар, или защото се развиваме със закъснение от няколко десетилетия спрямо Западна Европа и Америка.
Така или иначе, в момента българското книгоиздаване е в разцвет – и „Жанет 45“ се стреми да бъде на гребена на тази вълна, която ни дава възможност да разширяваме публиките за автори и заглавия, които доскоро бяха считани за бутикови и практически непродаваеми. Лично аз наричам този процес „нормализация” – читателската аудитория се развива, книжният ни пазар узрява и достига нива, които са нормални за повечето европейски страни. Нас в „Жанет 45“ това ни вълнува и радва – макар да знаем, че подобно бурно развитие не може да продължи вечно.

Добре известно е, че огромната част от качествената художествена литература у нас се издава с помощта на субсидии – по национални, чуждестранни и международни програми. Как гледате като издател на този факт? Положителният ефект от наличието на субсидии е очевиден, но крие ли и рискове тази зависимост на българския книжен пазар от субсидиращи програми?
Субсидиите са нож с две остриета. Те могат да бъдат от огромна помощ, особено за по-малките издатели, чийто бюджет се формира ден за ден. От друга страна, при липса на ясна книгоиздателска програма, субсидиите лесно могат да се превърнат в самоцел – вместо да търси начин за финансиране на дадена книга, която харесва, човек привиква инстинктивно да търси само книги (каквито и да е книги), които са подкрепени финансово. Това подрива издателската политика и води до сигурна загуба на читатели. А сетне – до загуба на ентусиазъм, докато накрая дойде неизбежното: загубата на смисъл, без който издателската работа е невъзможна. Затова трябва да бъдем много внимателни, когато ползваме субсидии.

Какви политики, механизми и мерки според Вас, от гледната Ви точка на издател, би трябвало да се предприемат в подкрепа на литературата у нас? Какви средства са нужни, за да се увеличи и разшири достъпът на публиката до книги? От години се говори например за намаляване на ДДС върху книгите, какъв според Вас би бил ефектът от подобна мярка? От значение ли е за работата на издателствата състоянието на библиотеките и библиотечните фондове?
Говорил съм много по тази тема и тя сама по себе си е достатъчна за отделно интервю. Знаете позицията ми по въпроса за намаляването на ДДС: за мен това е не просто необходимо държавническо решение, това е цивилизационен избор. Единствената друга държава в ЕС с пълна ДДС ставка е Дания – една от най-богатите държави в Евросъюза, където книгите са между три и четири пъти по-скъпи, отколкото в България.
Да, запознат съм с обичайните аргументи против: много било сложно за администриране, парите нямало да стигнат до крайния потребител, бля-бля-бля.
След като всички европейски държави (освен Дания) са намерили начин да го сторят, значи няма как да е чак толкова сложно.
И да, вярно е, че парите няма да стигнат до крайния потребител – със сигурност не и цялата сума.
Истината е, че парите ще се разпределят по ценностната верига автор-преводач-редактор-коректор-оформител-издател-читател.
Към момента трудът на част от тези хора – чиято роля за създаването на качествена книга (и качествена култура) е жизненоважна – е силно подценен в България. Българските литературни преводачи получават средно по 6-8 лева на страница при стандартна ставка от 20-25 евро (40-50 лева) в повечето западноевропейски страни (чийто стандарт като цяло безспорно е по-висок от нашия, но не е 6-8 пъти по-висок).
Още по-подценен е трудът на редакторите – най-начетените, най-образованите, най-опитните и може би най-важните хора по пътя на един текст от автора до читателя. В много издателства той практически се приравнява с коректорския труд (който също е важен, но е доста по-рутинен и по-скоро технически, отколкото концептуален). В резултат на това голяма част от важните книги в България излизат без намесата на редактор – което подрива качествата на текста и спъва развитието на автори и преводачи, като в същото време притъпява чувствителността им и неоснователно надува тяхното самочувствие.
Именно затова смятам, че намаляването на ДДС ще донесе сериозни ползи – и то не само на българския читател, а на цялата българска култура.
Успоредно с това е важно да се работи за държавното подпомагане на преводите на български литературни произведения на чужди езици, а също и на международните факултети по българистика в Европа и по целия свят, които бяха напълно занемарени през последните години. Също – за ежегодното финансиране на библиотеките, които са самата сърцевина на българщината. Много от тях са с безнадеждно остарели фондове и материална база, което на практика обезсмисля съществуването им и ограбва цели общности от достъп до качествена литература.
Последно, но не на последно място – трябва да се работи за финансирането на българското участие на най-важните книгоиздателски изложения (Франкфурт, Лондон, Лайпциг), но не на хавая и не в последния момент, а с адекватно и внимателно планиране.

В последните години намалява броят на периодичните издания в областта на литературата и културата. Притеснява ли Ви като издател този факт?
Доскоро мнозина предричаха смъртта на хартиената книга изобщо. Когато веднъж попитаха един от любимите ми писатели Етгар Керет какво мисли по въпроса, той каза приблизително следното: някога хората са си разказвали истории около огъня. Сетне са ги изписвали на камък, после върху папирус, а след това са ги пренесли върху хартия. И няма никакво значение дали след 100 години ще ги четем от електронен екран, или на някъкъв друг, все още непознат за нас носител. Важното е, че самите истории ще бъдат същите.
Затова съм оптимист: защото разбирам, че конюнктурата се променя, променят се модите, променят се и носителите, но нуждата от писаното слово остава. Завинаги.

През 2019 г. Пловдив – където се намира „Жанет 45“ и където самият Вие живеете – беше Европейска столица на културата. Имаше ли това ефект върху литературния живот и културата на четенето в града?
Спечелването на титлата „Европейска столица на културата” беше важно за Пловдив – тя направи Пловдив по-видим за света и света по-видим за пловдивчани. Уверен съм че тези ползи няма да бъдат краткосрочни, а ще се умножават във времето.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Вашият коментар

Filed under Европейски измерения на книгоиздателската панорама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s