Писане без дъно

Димитър Щуров

Дълго време се колебах дали да споделя разхвърляните си бележки за този сборник разкази, защото нося товара на юношеското познанство с автора. Не съм сигурен, че мога да съм справедлив към силната литература в тях поради малките, но ударни дози живот, които разпознавам. Има риск да харесвам написаното, защото е докоснато от припомнени жестове и тръпки, фрази – например онази за Стрелеца, който първо пуска стрелата, а после рисува мишената… Историите от белия лист, омесени със спомени и срещи, добиват една неконтролируема власт над читателя, упражняват незаобиколима принуда да разпознава следите от случилото се и да се лута в недомлъвки. Такова харесване навярно няма стойност за непринудения читател. Може да се окаже заблуда, суета. Нехаресването е заредено със същия риск, защото довереното отвъд текста изобличава литературата, банализира я до преживяното и собствения опит с характера на героите или разказвача…
Първата ми среща беше със заглавието няколко месеца преди излизането на книгата. Стори ми се твърде тягостно, черногледо – не просто давене, но и в мъртво море. Двойно потъване. Сигурен съм, че разбрах от първия път апорията с уж невъзможното, но все пак случило се потъване. Трябва да е някаква неудържима, фатална тежест… Възможна ли е съпротива, отлагане на дъното и на каква цена?
Сборникът се открива с едноименната история „Потъване в Мъртво море“ за двойка по-скоро над 40-те, която прекарва две седмици на брега на тази водна пустиня. „В синия час след залеза повърхността ставаше дотолкова безизразна, че отстъпчиво продължаваше празнотата над себе си“ (с. 8). Насред една такава абсолютна житейска равнина, затисната от жегата, разказвачът ни представя предвидимите фрази и действия на героите, сънената, повличаща рутина и понякога безобидно раздразнение. Отпуснатото отегчение е разведрено едва когато вниманието на зрялата жена е привлечено от Бутрос – тънък тийнейджър с големи стъпала и по набоковски съблазняващ чар. Необичайните жестове и интересът към младежа отварят пролука към миналото. Разпалената, но спотаявана ревност води до възродена страст между двамата съпрузи. Разказът протича като спонтанна и втренчена в момента съпротива срещу редовния поток на живота – мъртвилото на обичайното. Оцветяват сегашното с импровизиран опит да разиграят миналото. А хладната равносметка затваря историята: „че повече никога нямаше да се върнат при мъртвото море така, както бяха дошли преди девет години и едно последно дете – за първи път“ (с. 44).
Началото ни въвежда в един разтеглен и вгледан във всеки детайл и проблясък на пейзажа – вътрешен и външен – ритъм на разказване. Старозаветната география на първия разказ ни подготвя за разнообагрените места, в които сюжетите ще се развиват – отсрещния бряг на Атон, хотел; мръсните задни улици и нощи на градския Израел; напрегнат от изневяра и безсилие дом; олющени стълбища и празни, спарени от самота гардероби; тукашни вехти учреждения; високи етажи и тераси.

Всъщност с малки изключения разказите биха могли да се случат във всеки град с режим на тока, на всеки бряг или задна улица. Онова, което задава призмата и тона на светлината, е разказващият глас. По-често той се вживява в един централен герой, но нерядко прескача към погледа на другата половина от Двойката. Неизменно в разказите е разминаването, разтърсването между двама (понякога трима), а разказвачът с настървение се опитва да ги разбере и опише издъно – без да взема страна, а преливайки от единия в другия. Безкрайна е дълбочината и понякога хирургическата безпощадност на погледа, без значение накъде гледа в определен момент от повествованието и през кой герой разказва.
Такъв един подход съдържа жестока педантичност, която можем смело да наречем и специфичен почерк на автора. Това усещане ме споходи за първи път, докато четох „Wutzelsucht“. Историята всмуква с лаконичен и точен изказ и е за срещата на млада немска преводачка в радиото и шегобиец пред пенсия от гръцката секция. Началната точка е отново онази мъртва и спарена рутина. На фона на „учрежденско-интелигентска скука, която дъха на плетени пуловери, кюфтета и ведомствено течение“ (с. 84) се развива постепенното им сближаване, което достига (за да се пречупи рязко) до прага на интимния контакт. Опознаването тръгва предпазливо и хладно, с неговата опипваща бъбривост и нейното „нещо средно между немските m и f“. Разказвачът е еднакво отстранен и даже леко заразен от отегчението в учреждението. Атмосферата и характерите се избистрят през общуването, за да се развият до непоносимата и разрушаваща болка на разминаването, което в края ни се разиграва като на витрина: „То минава пред очите му, както казват, че става в смъртта. Ще стане точно така“ (с. 98). Лека-полека той се превръща в бяла мишка на полигона на нейното мълчаливо влечение: „Точно на това място тя не чака повече. Хвърля се отгоре му и той едва не изпуска кормилото“ (с. 91). Той няма контрол над себе си и миналото си (тя/разказвачът го тълкуват). Става вуду-кукла, подвластна на прищевките и на ту ироничните, ту оголващо сериозните хрумвания на обръщащия го с хастара навън разказвач. Финалът идва с отказа от „оргазма“ и обратното потъване в „спасителните клишета, които превръщат всяко събитие в скучна „протоколна новина“… или отложена, но неизбежна смърт” (с. 101).
Това придърпване на героя към дълбокото, сякаш против неговата воля, изтръгването му от обикновеното и размътването на спомените му стига своята изчистена, даже класическа в контекста на сборника форма в „Да редактираш червеева дупка“. Всичко се отключва от една фраза в текста на млад писател – „Тя го повика в съня си с протегната от леглото ръка“, и раздразнението на възрастния литературен редактор от нелепия младок: „… отвори прозореца и надникна в някакъв опит да се разсее. Оглушителна пролет. Бледи кокичета сред боклуците, дървета като пъпчиви тийнейджъри, ниски сгради без асансьор и старци, позиращи за безсмъртие в ренесансовите им дограми. А в калните локви – слънцето…“ (с. 109). Това настроение отваря червеева дупка във времето и пространството. Връща го назад, натоварен с житейска умора и чувство за фатален пропуск, необратима вина и невъзможна прошка. „Марта в началото – свободна и искрена, предана на тяхното съдържание, и Марта накрая, която спи и умира, без дори да го повика в съня си… Просто тиха, напълно безразлична към него смърт. Подигравка с композицията. Смърт поради време. … Нямаше никакъв знак да го е викала…“ (с. 114). Той е бил излишен в най-сюблимния момент на разказа, на произведението им живот.
Разказвачът черпи вдъхновение от терзанието на героя си. Безмилостно го кара да се вгледа и в най-малките провали и грешки. Не му дава спокойствие дори когато има обяснение. В това има насилие… дали човек е способен да преживява себе си по такъв начин?
Страховитото усилие, волята към мрака на дълбините се затваря по разтърсващо искрен и сюблимен начин в последния разказ от книгата „Подарих ти непредвиден мрак“ (Аз бих сложил това заглавие за име на сборника, защото има парадокс в щастието от тъмата, а не еднопосочна тавтология както в „Потъването в мъртво море“). Единадесетгодишният Иван става съучастник в невинната любов на своя съученик – пак Иван. Само той вижда как те се докосват в крайвечерния здрач и спряното електричество. Помага на другия Иван с все още неизпратеното писмо, помага му за „подаръка“, който Иван иска да направи на завърналата се от болест любима. Те обичат да си държат ръцете и Иван иска да й подари уютна тъмнина, като загаси тока в училище. Нещата в мазето се объркват. Влюбеният Иван е изпепелен. Свидетелят Иван бяга. И сега носи спомена и несподеленото си участие. След 30 години решава да разкаже на момичето, да предаде писмото… Жесток жест спрямо гладкото ежедневие на жената. Разказът завършва пред вратата й в краткия миг на непредвидения мрак…
Изкушавам се да тълкувам последния разказ като опит да се преодолее разказваческа травма (главният герой е отново пишещ) – тъмната материя на спомнящия си Иван. Нейната енергия задвижва като че ли всички истории в сборника. Дилемата е дали да разкаже или не на порасналото момиче, на читателя; дали да се завърне към най-непринуденото минало, откъм което се виждат всички останали истории. Вината от премълчаното, от истинската, непосредствена тревога, която сега стоварва ужаса си насред ежедневието на героите – вглеждането в този дълбок ужас. Всъщност в последователността на разказите има възвратна хронология. Започва от рутината, тревогата от нея, сегашния ден на разказвача… и следва постъпателното връщане назад към все по-минали истории (на майчинството, на професията, на юношеството, детството), за да стигне до радикалния отказ от спокойствие и равнина в живота дори на другия, дори на непознатия, на порасналата жена. Ще ти разкрия източника на болката. Ще ти я причиня пак, защото не искам да живея сам със собствения ужас на неразказаното чувство. Това е жестока литература…
Струва ми се, че се увлякох в този мотив, а той не е единственият, който заслужава да се спомене. В „Елегия за Емма-Лена: …“ се описва невъзможното връщане към живия миг на влюбването, внезапното и пълно опознаване между двама, прекъснато рязко от смъртта. „Когато те срещнах, шест месеца преди катастрофата, изобщо не подозирах за твоето удвояване. Вярвам единствено, че тук, в дома ви, първо се запознах с теб, Лена“ (с. 155). Всичко останало е измислен образ и памет, възстановка – близнаци, с които никога не си сигурен кое е реалността, кое е неговият нарочен заместител.
Другият надничащ въпрос е по-общ и касае отново почерка на разказвача. Доколко интимните теми за сближаването и раздялата, за пропуснатите моменти имат чертите на т.нар. „женско писане“? Много често гласът в разказите е мъжки, но дали мъжкият поглед вижда така? Мисля, че нагонът за авторефлексия на писателя в „Потъване в мъртво море“ е много силен и този въпрос не е пропуснат от самоироничен коментар (с. 193-4): „Но то е неволно – механично прихващане, казвам й искрено, като жертва на куп текстове, чиито грешки ежедневно оправям. … Стилът е хитруване с истината, увъртане и бягство от онова, което трябва да кажеш, глупаво философствам аз“. Като цяло си личи внимателната обработка на всяка част от текста и въпреки задкулисното уверение на автора, че пише разказите си без умисъл за края и посоката им, то последващата редакция превръща потока на самопородилия се литературен материал в добре овладени, целенасочени истории… много рядко преливащ в маниерност.
Тъй като трябва да привършвам, ще се върна към началния си въпрос, заключен в заглавието: възможна ли е съпротива спрямо влечението към потъване, отлагането на дъното и на каква цена? Спомням си от детството един тревожен и тероризиращ ме сън, в който върху мен се трупаше товарът на безкрайното броене… колкото повече се опитвах да преброя нещата, толкова по-страшно ми ставаше. Затискащият брой на изброеното загатваше за тежестта и дълбочината на непреброеното. Събуждах се разтърсен от рев. Подаръкът на литературата (и на изкуството изобщо) поне от Пруст насам е щастието да се вгледаш в безкрайното деление на тъмния момент; да разчлениш потъването в него и да отложиш равното дъно – като онзи заек, който никога няма да настигне костенурката. Но на живо, а не в празната апория на ума.
Разбира се, Антония Апостолова си дава сметка, че това опияняващо влечение към мъртвото море има алтернатива: „Тук нямаше ни сенчица мрак, ни петънце меланхолия или невзрачност. Всичко в дома им беше просторно и лишено от сантименталност. Бе изпълнено с естествена светлина, с ясен отговор на въпроса обичаш ли ме” (с. 73). „…Разбрах. Този път май разбрах… Най-после можех да й го кажа и на мига се обърнах назад…” (с. 75). Ето го и моя въпрос, Тони: можеш ли да разкажеш за сем. Ангелови? Или това ще е друг писател?

 

Антония Апостолова, „Потъване в мъртво море“, изд. „Жанет 45“, 2019.

Вашият коментар

Filed under Приписки

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s