Рецепти от Ливан

бр. 39/2019

Диана Иванова

 

Снимка от Триполи на Диана Иванова

В тефтера ми остава списък от неща  за следващия път: да сготвим заедно кебе от тиква, да прекараме поне ден в Bushhamud, арменския квартал на Бейрут, да отидем на юг, където Надин ще се гмурне за риба, да направим различни видове козе сирене от фермата на Ахим… „Когато нищо друго няма смисъл, това те спасява.”

Топла септемврийска вечер. Седим на терасата. Оттук през листата на олеандрите, обградили двора, се виждат в далечината светлините на Бейрут. „И на кого преподаваш йога?”. Въпросът е на английски и е към мен. Разговорът тече на арабски, английски и френски. Фамилията е разпръсната из цял свят, затова всички говорят много езици, тази вечер част от роднините са тук, на ваканция. „На сирийски бежанци, основно на жени.” „И каква е целта?” „Целта е да се отпуснат, да релаксират.” „Да релаксират ли? Ама защо ще релаксират? Ами ние?”

Добре че има достатъчно много хора и достатъчно много храна – тънко нарязани розови домати, поръсени със сумак, салата фатуш, пюре от патладжани с тахан, нахут с пържени бадеми, тънки арабски питки, пай с картоф, голяма купа с току-що набрани малки плодчета жожоба. „Това е от нашето дърво, опитай, чудесни са, казват, че ако човек яде всеки ден от тях, няма да го хванат никакви  настинки.”

В някакъв момент по време на десерта един от роднините се обръща към мен, аз си мисля, че ще ми предложи захар, но той пита с мек, очакващ глас: „Мръсни са, нали, сирийците?”.

“Не им обръщай внимание”, казва ми в колата Ахим, докато се прибираме.

Снимка от Триполи на Диана Иванова

Пристигам през нощта, някъде към 2. Надин, с когото не сме се виждали 15 години,  е организирал през Whats App чичо си да ме закара с такси. В Ливан всичко тече през Whats App. Мястото, където ще остана следващите 7 дни, е на  час и половина път от Бейрут и на 45 минути от Дамаск. „Не си мисли да си организираш сама такси. Просто не се знае дали ще стигнеш. Тука е така”, пише Надин. Чичото е симпатичен човек,  показва дъщерите си на снимки в телефона, докато шофира, нещо, което всички шофьори правят в Ливан, както ще се уверя по-късно, информира се дали съм омъжена и имам ли деца, после сам започва да разказва, че заради липса на работа тук дъщерите му са в Саудитска Арабия. „Лошо е, казва той, няма работа. А сега, със сирийците, е още по-зле.” По пътя виждаме няколко катастрофи, обърнати коли, много военни, няколко пропускателни пункта, на които той винаги спира, кимва с глава и продължава. Когато пристигаме, е на зазоряване. Пред къщата, където ще спя следващата седмица, расте голям нар с розово-сочни плодове. До него – малка градинка с мента и върбинка, откъдето всеки ден след това ще си бера за сутрешен чай. Кабелите опасват къщата и дървото в произволен хаотичен ред. В стаята ме чака матрак на земята. Заспивам.

„Колко бежански лагера има наоколо?” Въпросът ми се струва напълно логичен. Аз питам. След първите два дни и трите часа йога, които преподавам в най-различни места – в палатка на земята, в център за жени с мраморен под, в контейнер – за вдовици. До трите места стигаме с кола, три жени сме, преводачката – ливанска студентка по информатика,  още една доброволка, която шофира, и аз. Две чанти с йога-постелки. Не мога да се ориентирам къде сме и къде отиваме. Преди да замина за Ливан, си го представях така – за една седмица ще замествам като учителка часовете по йога на моята приятелка, която от година и половина преподава йога за бежанци в Ливан, представях си, че ще бъда близо до някакъв бежански лагер. Тоест в главата ми живееше представата за  един голям лагер. Сега всеки ден пътуваме с големия джип до различни места и аз не мога да свикна с гледката – лагерите са стотици, навсякъде сме обградени от лагери. Улица, къщи, магазин, бензиностанция, палатки, палатки, поле от палатки. Пак улица, къщи, пак палатки. Имам чувството, че палатките са повече от къщите, че няма град. Затова въпросът ми – колко бежански лагера има наоколо – е опит да си въведа някаква структура във впечатленията. Замислям се как фактите структурират преживяванията, дават им рамка. Но няма да намеря такава и това ще остане най-странното ми усещане от Ливан, с което ще живея десет дни, с което ще се върна и което няма да ме напусне. Доброволците около мен, шефът на доброволците, ливанци, сирийци, с които разговарям – никой не знае какъв е броят на лагерите и какъв е броят на бежанците. Шефът ми препраща сайт със статистика на ООН, от който виждам, че и ООН не знае. Ливанското правителство просто през 2015 година е престанало да брои сирийските бежанци и е забранило на ООН също да върши това. Цифрата милион и половина бежанци, която постоянно циркулира, е напълно произволна. Или да кажем – почти. Защото те в някакъв момент са били толкова, но никой не следи колко са сега. „Може да са 4 милиона, колкото са самите ливанци в момента.” Това ми казва в разговор Зейнеп, изключително мила и красива сирийка от Дамаск, първата и единствена, която на моето споделяне, че е тежко да се наблюдава всички това, ме поглежда с големите си маслинени очи – „Това, че го забелязваш, е признак на здраве. Аз вече не го мога“.

Библос. Разхождам се из стария сук – една от любимите ми арабски думи, пазар, базар. Попадам на голям книжен сук за стари книги. Една жена продава разделители за книги. Надписът на единия – all you need is a passport. Новата мантра на века. Нещо ме стяга под езика. После попадам на цветен фотоалбум, озаглавен Beirut Spring. Разглеждам го с интерес. Огромни цветни снимки на едни разлюлян град, улиците са пълни с хора. Чудя се къде съм била тогава, годината е 2005-а, защо нищо не знам? Младата жена зад щанда вижда любопитството ми. „Имахме надежди тогава”, казва. „Сега обаче пак сме на същото място. И сирийците пак са тук.” Не разбирам нищо от това изречение. Ето така ще се чувствам в Ливан много пъти. Безпомощна. Незнаеща. Неразбираща. Питам я какво има предвид. От разговора, който следва, разбирам – през 2005 година е убит президентът Харири. Хората излизат на улиците и искат край на сирийското присъствие в Ливан. След 30 години сирийските войски напускат Ливан. Сирийците влизат с решение на Арабската лига като умиротворители заради гражданската война. Но остават твърде дълго и за ливанците, както ми разказва младата продавачка, те са окупатори. „Сега обаче те пак са тук.” Говорим за това, че ролите са други, че сирийците сега са в нужда и бягат от режима на Асад… Но за много от ливанците, казва ми младата жена, това усилва вярата в конспиративните теории за претопяването на Ливан, както и липсата на доверие в собственото правителство… В статистиката на ООН, която разглеждах, за да намеря броя на бежанските лагери, има такива данни – от всички институции в страната с най-голямо доверие се ползва армията, следвана от кметствата. Правителството е накрая с под 20 процента доверие.

От вечерята с олеандрите и гледката към Бейрут съм запомнила и друга картина – жената, която ни сервира храната, след което безшумно изчезва. Домашната прислужница от Гана. Жената с най-тъжното лице на света. „Сестра ми се държи с нея ужасно”, ще ми каже по-късно Ахим. „Но тя не напуска. Търпи. Вече 10 години.” Почти всяко семейство с доход над средния в Ливан има своя домашна прислужница. Тя се грижи за чистотата, купуването на храна, готвенето, децата. Обикновено това са жени от Етиопия и Гана, на които според все още разпространената в арабския свят система kafala  са отнети всички права – паспортът им е взет от семейството, както и разрешението за пребиваване в страната. Тези жени са напълно зависими от семействата, където живеят. Модерни робини. Това ще го науча напълно случайно от лек небрежен разговор с Ли, образована ливанка в Захле, която ентусиазирано разказва за бебето на сестра си и каква аристократична етиопка имат у дома си, колко красиво държи вилицата с ръка… „Има ли тя свободно време за себе си?”, ще попитам аз също небрежно. „ Да, когато излизаме на ресторант, тя винаги идва с нас.” „А сама, има ли време за себе си сама?” „Не, защото ако остане сама, ще й дойдат лоши мисли.” „Лоши мисли?” „Да, етиопката на наши приятели започнала да се среща със сънароднички и предявила претенции да стане самостоятелна, затова те веднага я изпратили обратно със самолета в Етиопия”…

Правенето на истинско табули е изкуство. Научавам го през една от вечно топлите септемврийски  вечери, на гости в семейство сирийски бежанци, три сестри, брат, майка и баща, баба. Имат късмета отскоро да обитават две приземни стаи вместо палатка. От осем години са тук. Огромни връзки магданоз се разделят, почистват се от ненужните или поувехнали листа и се подреждат в малки връзки. След което почистената връзка се увива в лист от салата, краят на листа се отрязва и останалата част се нарязва на много тънки ивици. Към това се добавя накиснат булгур, ситно нарязани репички и домати, парченца нар, зехтин и сок от нар. Булгурът е по-скоро за украса. Към салатата от магданоз обикновено има ориз басмати с подправки и хрупкави изпечени бадеми. На масата винаги има и сурови измити зеленчуци – репички, домати, краставици, листа от салата. Табули обикновено се яде с ръка или с парче арабска питка, или с парче зеленчук. Най-вкусната храна е при бежанските семейства. В паметта ми остават три такива вечери. Фамилиите са големи, цари оживление, смях. Учим се взаимно на думи. „Хабиби, много добре се справяш, вече можеш да кажеш на мъжа ти „обичам те”… На една от тези импровизирани вечери има само жени и деца – всичките жени са вдовици, изгубили мъжете си във войната. Никой не си представя, че ще се върне обратно в Сирия. Къщите им ги няма, не знаят какво ще им се случи заради мъжете им, които са се сражавали срещу Асад. „Кога ще дойдеш пак?”, питат ме на тръгване. Мен нещо отново  ме стяга  в гърлото. „Още не знам, казвам, но със сигурност ще дойда.”

Ще дойда ли наистина пак? Между доброволците, които срещам около мен, има хора на всякакви възрасти, някои от тях доста млади. „Била ли си друг път международен доброволец?” Въпросът е към мен, пита ме Нина, мисля, че е на 19. От тези невинни въпроси, които дълго не ме оставят. Да отидеш доброволец в Ливан е cool. Има адреналин, може да избухне война, купонът в Бейрут тече, времето е топло. Но дали разбираме мястото, на което сме? Аз не. Нещо ме спъва в Ливан, обръща ме наопаки. Как и колко мога да помогна на свят и място, което не разбирам? Ще продължавам да мисля върху това. И върху онази случка с малкото седемгодишно момиченце, което момченцата не искаха да пуснат в залата за йога. Както и нито едно не искаше да я хване за ръка накрая, в общия кръг, така че се наложи да  я поставим между нас с преводачката. После разсъждаваме заедно – какъв опит беше за нея това, че я взехме в часа по йога? Ще има ли и други такива преживявания и дали не наложихме нашата  културна представа за това как трябва да бъде? Ще се лутам в отговорите. Ще питам различни хора. „Знаеш ли, ще ми каже една ливанка, и ще ми прозвучи логично, тук идват всякакви хора и всеки има своя представа как трябва да са нещата и какво е свобода. Но ние изобщо не искаме тези деца да бъдат свободни. Ние искаме те да бъдат нахранени, да могат да четат и смятят. Дали искат да бъдат свободни – ще решат по-късно самите те.”

Сладкарницата в Триполи в стария сук. Най-старата  в Ливан според моята пътеводителка из града, местна художничка. За първи път опитвам току-що разточен локум. Яде се само пресен, на място. Топи се в устата. Истинско блаженство. За вкъщи си купувам йезери – тиква, розова вода, захар и орехи, изсушени като салам. Вкусът малко наподобява български локум, а майсторът с меките си движения и поглед напомня стар хлебар от детството. Пием кафе с кардамон. Навън гласът на мюезина от близката джамия се смесва с бученето на мотори и виковете на продавачи на сусамени гевреци. Вечерта ще бъда на съвсем друго място – ще чувам само звуците на камбани от близките църкви, от което ще се чувствам учудващо добре, няма да видя нито един бежанец, ще седим на тераса с гледка към мекия залез над морето и Надин ще разказва за войната и как един шрапнел ударил майка му през прозореца в центъра на Бейрут, една от най-високите сгради тогава,  докато тя приготвяла вечерята, и те с брат му я видели цялата в кръв, било пак по залез. После всичко било наред с нея. Усмихва се. Просто няма да забрави кръвта. Бил е на 13. „Всичко е наред”, казва той. Аз знам за неговите епилептични припадъци след това, но няма да кажа нищо. Ще си тръгна от Ливан. Ще се чудя къде се чувствам чужда и къде – своя. Това ще остане.

 

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s