Светът умело лъже

бр. 38/2019

Интервю с Мартин К. Илиев

Кадър с Мартин К. Илиев и неговия редактор ВБВ от премиерата на книгата в Стара Загора. Снимка: Франческа Земярска

Нека първо започнем с няколко въвеждащи въпроса, преди да стигнем до самата стихосбирка „В печалния хан на дните”. Коя е музиката, звучала около тези стихотворения?
Музиката е голяма дяволия, дори в някаква степен по-голяма дяволия и по-голяма утешителка от поезията. Ако трябва да подбера произведения, които емоционално да паснат на книгата, бих споменал гимнопедиите на Сати и вариациите Голдберг-Бах като два вида съзерцания – едно по-глухо и едно по-ведро.

Поезията, литературата въобще, е свързана с безпощадна наблюдателност, както се казва в едно от твоите стихотворения, „окото има властта да избира“. Какъв е твоят метод на наблюдение?
Харесвам и зрението, и слуха, може би поравно. Това са най-лесните за възприемане сетива, трябва само да присъстваш. Действително, в книгата ми има повече вглеждане, отколкото вслушване. Повече светлини и цветове, отколкото тонове и шумове. Когато наблюдавам, имам чувството, че все нещо не е така, както изглежда. Светът умело лъже.

Твоята утопия по подобие на „Държавата“ на Платон е „Държави на утешението“, в която градският човек спира, за да си почине и потърси убежища и упования. Какво друго може да открием в печалния хан на дните? И въобще може ли да гледаме на печалния хан като на синекдоха на поезията?
В един смисъл да – ханът, странноприемницата са места, където взимаш почивка от пътя си. Места на срещи и места на разминавания. Ханът съществува като метафора на настоящето, а поезията е дотолкова хан, доколкото е и утешителка.

Едноименното стихотворение „В печалния хан на дните“ завършва с идеята, че миналото и бъдещето „съвсем очаквано потеглят натам, откъдето са дошли“, т.е. стихосбирката ти залага особени огледала за обратно виждане, при което времето има способността неочаквано да се пренавива назад към личното минало, към световната история или въобще пътуването на светлината назад.
В книгата има опити да се преодолеят времевите ограничения. Такова стихотворение е например „Утешение и ужас“, където чрез една хрумка от физиката можем теоретично да погледнем назад в миналото. В книгата ми има повече минало, отколкото бъдеще. Четвъртата част от книгата „Държави на утешението“ задава именно този въпрос – „Какво е да имаш минало?“. Миналото и бъдещето бурно разговарят помежду си, но накрая всеки заминава натам, откъдето е дошъл.

Използваш доста отколешна естетика – ханове, розариуми, обущари, окарини. Едновременно с това поезията ти е насочена изцяло към съвременността – тактилно се врязват темите за забързаността, невъзможността да се скриеш от погледа на другите, да получиш близост и утеха. Как тези два порядъка на образния език на печалното отминало и притаения ужас от днешно си говорят в книгата ти?
Изборът на тази стилистика не е преднамерен. Той просто се установи с времето и натрупването на стихотворения. Вещите в книгата до голяма степен са вещи от миналия век. Предмети, които са дотолкова установени в ежедневията ни, че човек лесно се припознава в тях. Има някаква установена културна и лична опитност.

Стихосбирката ти притежава специална светлочувствителност, изглежда че съзнателно се отказва от ярките контрасти, за да улови света в една пастелна гама, във възможно най-много отсенки. Какви техники използваш, за да настроиш сетивата си към такава бленда и за да намериш език за подобна приглушена, мека светлина към протичащото?
Това беше много любопитен въпрос за мен още във времето, когато сглобявах книгата. С какви цветове бих облякъл тази поезия? Какви цветове излъчва самата тя? Бих казал, че те са едновременно много пъстри, но и меланхолни. В същото време не бих ги нарекъл пастелни. Между тях има и стихотворения, които блестят с ярки цветове – червено, розово, жълто.

Да се спрем върху заглавието на третия цикъл „Седем вятъра, два папагала“ – нетелесната динамика на вятъра си противостои на плътността и пъстротата на двойката папагали. Така „В печалния хан на дните“ има стаи на лекота и ефирност, обзети като че ли от седемте вятъра. Но има и други стаи, тежащи от материалност и памет, неизметените стаи (asarotos oikos) на горните етажи, които съхраняват вещите на незабравеното време. Как засрещаш безплътния свят със сетивно образния?
Да облечеш с думи нещо, което не се поддава лесно на образност, е ядката на заниманията с поезия. Подобни хрумки те зареждат с удоволствието си от наричане.

И за финал, обичайният ми въпрос – коя е революцията, в която се припознаваш?
В книгата ми става въпрос повече за война, отколкото за революция. Още от детството ми харесвам сцената с Йерихонските тръби, за звука, който руши стени.

Разговора води ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА

Вашият коментар

Filed under На фокус

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s