Вълшебната кутийка

бр. 38/2019

Силвия Плат


Агнес Хигинс твърде добре познаваше онова блажено и зареяно изражение на съпруга си над чашата портокалов сок и бърканите яйца сутрин.
– Та какво сънува тази нощ? – подсмъркна Агнес, докато нанасяше отмъстителни удари с ножа за масло по препечената филийка с цел да размаже сливовото пелте.
– Просто си припомнях – промълви Харълд, който продължаваше да зяпа с безметежен и премрежен поглед право през намиращото се в непосредствена близост, изключително привлекателно тяло на съпругата си (поруменяла, и както обикновено с бухнала руса коса в ранното септемврийско утро, облечена с пеньоар на цъфнали розови клонки) – онези ръкописи, които бях обсъждал с Уилиям Блейк.
– Но откъде знаеш, че е бил Уилиям Блейк? – възрази Агнес, като едва прикриваше раздразнението си.
Харълд се изненада.
– Как откъде, от портретите му, разбира се.
Какво повече можеше да каже Агнес? Тя притихна над чашата с кафе, докато се бореше със странното чувство на ревност, разрастващо се в нея като тъмен злокачествен тумор от първата им брачна нощ само преди три месеца, когато узна за сънищата на Харълд. В същата онази нощ, в самото начало на медения им месец, в малките часове на деня Харълд стресна Агнес и я изтръгна от здравия й непробуден сън с рязък и силен спазъм на дясната ръка. Уплашената Агнес веднага го раздруса, за да го събуди, и го попита с нежен майчински глас какво става; беше решила, че го мъчи някакъв кошмар. Ала такова нещо не можеше да се случи на Харълд.
– Тъкмо започвах Императорския концерт на Бетховен – обясни й той сънено. – Вероятно съм вдигнал ръка, за да изсвиря първия акорд, когато ти ме събуди.
В самото начало на брака им ярките сънища на Харълд забавляваха Агнес. Всяка сутрин го питаше какво е сънувал, а той с най-малки подробности й описваше едно след друго значими и действителни събития.
„Бях представен на сбирка на американските поети в Конгресната библиотека“ – долагаше й той с охота. – „Там беше Уилям Карлос Уилямс с огромно грубо палто, както и оня, дето пише за Нантъкет, а също и Робинсън Джефърс с вид на индианец, както изглежда на снимките в антологиите; после се появи Робърт Фрост с голям закрит автомобил и пусна някаква шега, която ме разсмя.“ Или пък: „Видях красива пустиня, цялата в алено и пурпурно; всяка песъчинка блестеше като рубин или сапфир. Бял леопард на златни петна беше застанал над един лазурносин поток – задните му крака, стъпили на единия бряг, предните на другия. Върволица червени мравки се нижеше по леопарда като по мост и прекосяваше потока – по опашката, по гърба, между очите и така до отсрещния бряг.“
Сънищата на Харълд бяха изпипани до съвършенство произведения на изкуството. Несъмнено, предвид че беше дипломиран счетоводител с изявени литературни предпочитания (той четеше Хофман, Кафка и месечните издания за астрология вместо безплатния вестник във влака), Харълд притежаваше изумително богато и развинтено въображение. Но присъщият му навик да възприема сънищата си като неизменна част от събуждането и последващите го занимания постепенно започнаха да вбесяват Агнес. Тя се чувстваше изоставена. Сякаш Харълд прекарваше една трета от живота си заобиколен от знаменитости или приказно чудни създания в един вдъхновяващ свят, до който Агнес нямаше никакъв достъп, освен чрез разказите на съпруга си.
Седмиците се нижеха, а Агнес ставаше все по-умислена. Макар да не си го признаваше пред Харълд, нейните сънища, когато изобщо сънуваше (а това, уви, се случваше повече от рядко), я изпълваха с ужас: мрачни заплашителни пейзажи, населени с неясни злокобни фигури. Тя никога не запомняше кошмарите си в подробности и дори когато се напрягаше да се събуди, те избледняваха в съзнанието й и оставаше единствено душната атмосфера като пред буря, която я преследваше и угнетяваше през целия ден. Агнес се срамуваше да спомене на Харълд за тези ужасяващи съновидения от страх, че те даваха твърде неласкава представа за капацитета на собственото й въображение. Сънищата й – редки и оскъдни – изглеждаха толкова прозаични, толкова скучни в сравнение с бляскавото бароково великолепие в сънищата на съпруга й. Та как да му каже чисто и просто „Падах“ или „Мама умря и бях тъжна“, или пък „Нещо ме преследваше, а не можах да избягам“? Горчивата истина беше, съзнаваше Агнес в пристъп на завист, че животът й насън би накарал и най-усърдния психоаналитик едва да сдържи прозявката си.
Къде бяха изчезнали онези щедри детски дни, потъваше в размишления Агнес, когато все още вярваше във феи? Тогава поне сънуваше всяка нощ и сънищата й не бяха нито скучни, нито ужасни. Когато беше на седем, припомни си тя замислено, сънува земята на вълшебните кутийки. Намираше се някъде над облаците, а самите кутийки растяха по дърветата и приличаха на мелнички за кафе; вземаш си кутийка, завърташ дръжката девет пъти, докато прошепваш желанието си в малък отвор отстрани, и желанието се сбъдва. Друг път бе сънувала как намира три вълшебни стръка трева, прораснали до пощенската кутия в края на тяхната улица. Стръковете проблясваха като коледни панделки от сърма – червен, син и сребърен. В друг сън, заедно с малкия й брат Майкъл, стояха, облечени в зимни космонавтчета пред бялата дъсчена къща на Доди Нелсън; по вкоравената кафеникава земя пълзяха чворестите корени на кленовете; Агнес носеше ръкавички на червени и бели райета и изведнъж, както беше протегнала шепата си, от небето заваля сняг от тюркоазеносиня сулфамидна дъвка. Горе-долу такива бяха сънищата, които Агнес си спомняше от далеч по-вдъхновените си детски дни. Но на каква възраст се оказа прогонена от тези благодатни и пъстри светове? И по каква причина?

Междувременно Харълд неуморно продължаваше да разправя сънищата си на закуска. Веднъж, в депресиращ, белязан от лоши астрологични аспекти период от живота си преди да срещне Агнес, Харълд бе сънувал как яркочервена лисица претичва през вестибюла му, тежко ранена, на места с почерняла сплъстена козина, с няколко кървящи рани. В по-благоприятен момент, скоро след сватбата с Агнес, той й довери, че лисицата отново му се явила насън, този път чудодейно излекувана, с лъскава здрава козина, и му поднесла шише скъпо черно мастило. Харълд изпитваше особена привързаност към лисичите си сънища, които често го спохождаха. Очевидно същото изпитваше и към съня с гигантската щука.
– Бях на езерото – започна разказа си Харълд в една жежка августовска сутрин, – на което с братовчед ми Албърт често ловяхме риба като деца – гъмжеше от щуки. Тя бях там тази нощ и хванах най-огромната щука, която можеш да си представиш – трябва да е била прапрабабата на останалите щуки. Дърпах, дърпах, дърпах, а тя все не помръдваше.
– Аз пък като бях малка – опъна му се Агнес, докато мрачно разбъркваше захарта в кафето си, – сънувах Супермен, целия в Техниколор. Беше облечен в синьо, с алено наметало и черна коса, красив като принц, а аз полетях заедно с него в небето – усещах свистенето на вятъра и очите ми се пълнеха със сълзи. Летяхме над Алабама. Знам, че беше Алабама, тъй като земята под нас изглеждаше като карта и името на щата беше изписано с букви върху високите зелени планини.
Харълд беше видимо заинтригуван.
– А какво сънува тази нощ? – попита я. В гласа му се долавяше нотка на разкаяние. В интерес на истината собствените му сънища до такава степен заемаха съзнанието му, че никога не му бе минало през ума да влезе в ролята на слушател и да се поинтересува от това какво сънува съпругата му. И той погледна красивото й угрижено лице с възобновен интерес: може би за първи път от медения месец насам Харълд отбеляза, че седящата от отсрещната страна на масата Агнес представлява изключително красива гледка.
За миг Агнес изпита объркване от добронамерения въпрос на Харълд. Отдавна беше отминал периодът, в който сериозно обмисляше да скрие в шкафчето си трудовете на Фройд върху сънищата и всяка сутрин да се въоръжава с нечий чужд сън, с който да привлича вниманието на съпруга си. И сега, обзета от отчаяние, тя реши да свали картите и да признае проблема си.
– Вече не сънувам нищо – промълви тя с тих трагичен глас. – Нищичко.
Харълд видимо се загрижи.
– Може би – взе да я утешава той – не използваш достатъчно въображението си. Трябва да се упражняваш. Хайде, затвори очи.
Агнес затвори очи.
– И какво виждаш? – попита Харълд с надежда.
Агнес се паникьоса. Нищо не виждаше.
– Ами нищо не виждам – каза с треперещ глас. – Нищо, освен размазани петна.
– Така – енергично отвърна Харълд с маниера на доктор, лекуващ заболяване, което, макар и тежко, не е задължително фатално, – сега си представи бокал.
– Какъв бокал? – попита Агнес.
– Какъвто искаш – отвърна Харълд. – Просто ми го опиши.
С все още затворени очи, Агнес се гмурна в дълбините на съзнанието си. С огромно усилие успя да призове неясния образ на блещукащ сребърен бокал, който витаеше из мъглявите пространства на съзнанието й и плахо просветваше, сякаш всеки миг можеше да угасне като свещ.
– От сребро е – отвърна тя дръпнато. – И има две дръжки.
– Добре. А сега си представи сцената, която е гравирана отгоре.
Агнес се напрегна и изсече в среброто очертания на елен, обграден с лозови филизи.
– На бокала е гравиран елен във венец от лозови филизи.
– Какъв цвят е сцената? – Харълд наистина нямаше милост, помисли си Агнес.
– Зелен – излъга тя, като набързо оцвети листата. – Листата на лозата са зелени. А небето е черно – добави почти горда от оригиналното си хрумване. – А кафеникавото тяло на елена е изпъстрено с бели петънца.
– Много добре. А сега лакирай целия бокал.
Агнес лакира въображаемия бокал, но през цялото време се чувстваше като измамница.
– Но образът е някъде много навътре в главата ми – колебливо каза тя и отвори очи. – Виждам всичко потънало много, много навътре. И твоите сънища ли са там?
– А, не – отвърна Харълд, озадачен. – Моите са отпред, върху клепачите, като на киноекран. Просто сами си идват, не е нужно аз да правя нещо. Като сега – и той затвори очи. – Виждам как онези блестящи корони се приближават и отдалечават, увесени на една голяма върба.
Агнес мрачно замлъкна.
– Всичко ще е наред – опита се да я ободри Харълд с шеговит тон. – Всеки ден се упражнявай да си въобразяваш различни неща, както ти показах.
Агнес повече не поде тази тема. Докато Харълд беше на работа, тя изведнъж започна усилено да чете. Четенето изпълваше съзнанието й с картини. Обзета от истеричен глад, тя лакомо поглъщаше романи, женски списания, вестници и дори анекдотите от любимата си готварска книга; четеше туристически диплянки, рекламни брошури за кухненски уреди, каталога на „Сиърс Роубък“, указанията върху кутиите прах за пране, текстовете по грамофонните плочи – всичко, отклоняващо вниманието й от празнотата в собствената й глава, към която Харълд я бе направил така болезнено чувствителна. Но щом вдигнеше очи от страницата, целият този защитен пашкул мигом се разпадаше.
Съвършено самодостатъчната и непроменлива фактичност на заобикалящите я предмети постепенно започна да я потиска. Изпълнена с ревностно страхопочитание, Агнес плахо и в ступор съзерцаваше ориенталския килим, тапетите в уилямсбъргско синьо, позлатените дракони по китайската ваза върху полицата над камината, тапицирания диван с десен на синьо-златни медальони, връз който седеше. Всички тези вещи я давеха, душаха със самото си материално и прагматично присъствие, което някак подриваше най-дълбоките и тайни основи на ефимерното й същество. Агнес прекрасно знаеше, че Харълд не би толерирал подобно тщеславно изглупяване, свързано с маси и столове; не му ли допадаше нещо в интериора, доскучаеше ли му, веднага го променяше според прищявката си. Ако в миг на сладостна халюцинация – скърбеше Агнес – по пода към нея пропълзеше октопод, обагрен в пурпурно-оранжево пейсли, щеше да го благослови. Беше готова на всичко, за да докаже, че ресурсите на въображението й не са безвъзвратно изчерпани; че окото й не е отворен фотообектив, който просто запаметява околните феномени и толкоз. „Розата – улавяше се тя да повтаря глухо като погребален напев – е роза, е роза…“
Една сутрин, докато си четеше някакъв роман, Агнес изведнъж с ужас установи, че очите й бяха пробягали цели пет страници, без тя да схване смисъла на нито една дума. Опита отново да прочете същия откъс, но буквите се деляха една от друга, виеха се като зли черни змийчета по страницата и се съчетаваха в някакъв свой си непреводим съскащ език. Тогава Агнес започна редовно да ходи на следобедно кино в салона зад ъгъла. За нея нямаше значение дали и колко пъти е гледала филма; калейдоскопът от разливащи се форми пред очите й я залюляваше в ритмичен транс; неразбираемият код на утешително звучащите гласове от екрана прогонваше от главата й мъртвата тишина. В крайна сметка с много подмазване Агнес придума Харълд да купи телевизор на изплащане. Пред телевизора й беше много по-добре, отколкото в киносалона; можеше да зяпа екрана по цял следобед, докато си пие шери. През последните дни, когато Харълд се прибереше вечер след работа, Агнес го поздравяваше и не без известна доза злобно задоволство установяваше, че лицето му леко се размазва пред очите й, така че по собствена воля може да променя чертите му. Понякога му придаваше граховозелен тен, друг път лавандулов; в някои случаи го увенчаваше с римски нос, в други – с орлов.
– Но аз харесвам шери – отсече Агнес, когато самотните й следобедни запои станаха очевидни дори за снизходителен човек като него и той я помоли да ограничи пиенето. – Някак си ме отпуска.
Алкохолът обаче не отпускаше Агнес достатъчно, за да я приспи. Безмилостно трезвена, вече без замъгляващата пелена на шерито, тя лежеше вцепенена, с нервозно разкривени пръсти, досущ ноктите на граблива птица, докато Харълд отдавна спеше кротко, спокойно и вероятно се носеше на крилете на някое чудно и необикновено приключение. Скована от нарастваща и вледеняваща я паника, нощ след нощ Агнес лежеше напълно будна. И което е по-лошо, вече не се изморяваше. Накрая осъзна горчивата истина: завесите на съня, на онзи оздравителен мрак на забвението, които разделят всеки един ден от деня преди и деня след, се бяха вдигнали пред очите на Агнес – безвъзвратно и завинаги. И тя съзря просналото се пред нея непоносимо бъдеще на безсънни, безпросветни дни и нощи, в които в съвършено изпразнената й глава нямаше нито един собствено неин образ, който да се противопостави на съкрушителния щурм на самодоволните и самодостатъчни маси и столове. А можеше да доживее и до сто години, болезнено разсъждаваше Агнес – жените в рода й бяха дълголетници.
Д-р Маркъс, семейният лекар на семейство Хигинс, с типичния си приветлив тон се опита да успокои Агнес, която му се оплака от безсъние. – Всичко идва от нервното напрежение, това е… Вземайте по едно хапче вечер в продължение на известно време и вижте как ще се отрази на съня ви.
Агнес не попита дали хапчетата ще й донесат и сънища; прибра в чантата си кутийката с петдесетте таблетки и се качи на автобуса за вкъщи.
Два дни по-късно, в последния петък на септември, Харълд се прибра у дома след работа (беше прекарал последния час със затворени очи във влака, като се преструваше на заспал, но в действителност се носеше на палубата на ветроход с черешови платна в някаква блестяща река, а бели слонове тежко пристъпваха в кристалната вода под сянката на мавритански кули, целите направени от цветно стъкло) и намери Агнес, проснала се на дивана в дневната, облечена като принцеса с любимата си смарагденозелена тафтена вечерна рокля, бледа и прекрасна като разцъфнала лилия, със затворени очи, а до нея празна кутийка за хапчета и водна чаша, преобърната на килима. Успокоените й черти бяха застинали в лека тайнствена усмивка на триумф, сякаш в този миг, в някаква далечна страна, недостъпна за смъртните, тя най-сетне валсуваше с онзи смугъл принц с алено наметало от детските й сънища.

Преведе от английски: НАДЕЖДА РАДУЛОВА

Сборникът с кратка проза на Силвия Плат „Джони Паник и Библията на сънищата“ предстои да излезе в издателство „Лист“.

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s