Читателят е част от племе непокорно

Разговор със Силвия Недкова

Вие сте филолог, но това не е достатъчно, за да свърже човек живота си с книгите. Как ще обясните тази ваша отдаденост на четенето?

Понякога си мисля, че съм станала зависима от тях. Книгите за мен са единственият възможен наркотик, с който потушавам ужаса от реалността. Звучи патетично, но това е основната причина, поради която хората изпадат в зависимост от нещо – алкохол, дрога, хазарт. Книгите са бягство, към което съм пристрастена.
А и – подобно на останалите пристрастяващи субстанции – ми носят наслада. Има едно усещане, когато попаднеш на хубава книга в правилния момент, екстатично усещане, което не може да бъде породено (поне за мен) от нищо друго.

Напоследък  писахте, че стимулирането на четенето не става чрез кампании, които се опитват да го покажат като мода. Какво според вас трябва да се прави, за да не се залага толкова на показността?

Човек не може да мине през деня си, без да пие вода и без да се храни. Аз не мога да мина през деня си, ако освен всичко друго, съм лишена от книга. Мисля, че би било чудесно, ако осъзнаем, че книгите (и изкуството като цяло) са същностни и първични нужди. Наскоро четох изследвания, които твърдят, че книгите са естествен и лесен начин да се намали ежедневният стрес с две трети. Когато хората осъзнаят, че книгите са спасение, а не задължение, онази перфидна измама с „модата“ вече няма да мине.
Да твърдиш, че четенето е мода, е зловещо. Дори да не е замислено така, това твърдение всъщност е убиец на четенето. Защото всяка мода отминава неизбежно, преходността е основна характеристика на модата. Ето така, поради недомислие, добрите намерения постилат пътя към ада.

 

Как смятате, какво се харесва и как се оформят критериите, когато се купува една книга? Ако трябва да отчитаме език, сюжет, жанр, корица, голямо – малко издателство, как биха се подредили критериите?

Много дълго, в ранните ми читателски години, първият ми критерий за избор на книга беше дебелината й. Търсех основно книги над 500 страници, за да удължа максимално пребиваването си в света, създаден от писателя. Но това си бяха грешки на младостта.
Книга трябва да се избира така, както избираме приятел. На първо място е валентността. Първата връзка между читателя и книгата може да се усети в много неща – в жанра, в сюжета, в стила. За тази цел е достатъчно да прочетеш анотацията и да разгърнеш страниците. Корицата е не по-малко важна част от усещането за валентност с книгата – безвкусната корица отблъсква. Като при внезапна тръпка е, виждаш привлекателната външност и едва по-късно започваш да търсиш в дълбочина. Ето така, заради неподходяща корица, преди години съм изпуснала първото издание на една от книгите, които днес много обичам – „Белият хотел“ на Д. М. Томас.
Издателствата през последните години някак инстинктивно оформят точния си облик, влизат в специфични ниши и вече не е трудно да се ориентираш какво да очакваш от всяко от тях. Знае се къде е добрата фантастика, къде са книгите за младежи (така наречената young adult литература), кой издава добре преведена класика… Все повече стават и бутиковите издателства с малък, но внимателно подбран каталог.

Но читателят е част от племе непокорно, затова всички опити на маркетолозите да го опитомят си остават частични. Ако днес читателската маса вкупом се радва на определена книга, на определен стил и жанр, утре капризните ветрове могат да завихрят в друга, съвсем непредвидима посока. И това е автономен и спонтанен процес, колкото и маркетинговите специалисти да си мислят, че държат контрола.

 

Имате ли наблюдение над учебниците по литература? Смятате ли, че те, както и самото преподаване, събуждат интерес към четенето и те ли са, които трябва да го правят?

Темата с учебниците и цялата методика на преподаване на литература днес ми е много болна тема. Малката ми дъщеря е в последния клас на гимназията. Преминах и с двете си дъщери през мрачните тилилейски дебри на родното образование и съм пряк свидетел на ужаса, който дебне там. Обучението по литература е мракобесно. Не просто е запазило най-лошото от соцвремената, когато всички се измъчвахме да запаметяваме идеологическите трактовки. Прибавило е към този омерзителен подход и нелюбов към литературата.
Учебниците по литература са привързани към „традиция“, създадена преди повече от 70 години. Повтарят авторите и темите, разисквани от прабабите на днешните деца. Подходът на учителите също не се е променил.
Липсва каквото и да е осъзнаване, че светът се променя с изключителна скорост, че нещата остаряват и губят актуалност много по-бързо и много по-категорично от преди. Днес децата имат достъп до много повече и много разноезична литература, вълнуват ги други ценности, живеят в бързо време. А учат „Под игото“ 4 пъти за 12 години! 4 пъти!
Освен това и до днес не мога да си обясня защо за античната,  западноевропейската и руската литература е отредена само една учебна година. Как е възможно да набиваш в главите на децата единствено и само българска литература, без да им предоставиш контекста на световното литературно наследство. Между другото, американска литература според съставителите на учебната програма явно няма.
Възмущението ми от това състояние на нещата е изключително силно. Но уви, явно няма да се случат промени скоро.

 

Има ли място критиката в целия този процес? Или нейната роля е на един по-късен етап, когато трябва да прецизира избори и вкусове?

Хората често са склонни да подценяват критиците. Най-често е заради онази приучена досада, която ни обхваща в ученическите години, когато критиците са единственият позволен източник на „правилни мисли“ за книгите.
Читателите са оставени да вярват, че критикът е посредник между тях и литературата. Все още рядко си дават сметка, че работата на критика не е да оформя вкусове, а да поставя книгите и авторите им в контекст. А без наличието на контекст разбирането е невъзможно.
Писателите пък се страхуват от критиката, защото я приемат като оценка на личността, като присъда.
Да не забравяме, че с общата дума „критика“ в момента се назовава всяко говорене за книгите. Критиците са в дълг към публиката най-вече защото не са обяснили внятно и достъпно каква е разликата между литературния критик, литературния публицист, ревюиста, блогъра. Всички тези пишещи за книги имат различни функции и не всички от тях са критически.
Критиката лежи върху понятийна система, която се изучава дълго, върху която се работи упорито. Това е професионално, академично знание, до което не всеки има достъп. Истинската литературна критика е задълбочена научна работа и не е предназначена за масовата аудитория.
Литературната публицистика, от своя страна, е разговор с читателя от позицията на професионалист. Тя би трябвало да се твори също от професионалисти литературоведи, които обаче да усвоят езика на обикновения читател, да избягат от академичните висоти, за да бъдат чути. Най-сериозните липси в момента са в тази сфера. Академичните критици у нас са изключителни, но няма развита литературна публицистика.
Ревюистите и книжните блогъри работят с друг инструментариум, не професионален и  не академичен. Те са хората, които говорят за емоциите от книгите, за персоналните вкусове. Това не е литературна критика. Присъствието им в полезрението на читателите е важно обаче, защото създава интерес към конкретни заглавия, към цели жанрове и общи тенденции. Но на полето на личното мнение критиката не е фактор.

 

Имате поглед и над преводната, и над родната ни литература. Съществува  ли точка на пресичане между тях?

Съществува, разбира се, и това е нашият мъничък, богат, експресивен и така неглижиран български език. Нещата отново опират до контекст. Ние съществуваме семантично и лингвистично в ограничения контекст на родното ни слово. То носи в себе си културна цялост, натрупана във времето, но много различна от тази на другите култури.
Наблюдавам с изключителен интерес началото на един процес, който според мен ще се засилва във времето – преливането на културни парадигми от английския език в българския. Най-силно се усеща в преводите, но вече се случва и в творби на български автори, особено на млади хора. Новите поколения съществуват едновременно в поне две културни среди – в лингва франка на цивилизацията (английския език и американската култура) и в консервативния български дискурс. Допреди само 30 години на мястото на английския беше руският, но той не успя да се внедри така дълбочинно и естествено в ежедневието. Англоезичната култура обаче, лъскава и вкусна, работеща на нивото на простичките емоции и нужди, постепенно се вкоренява в мисленето.
Лесно е да се видят някои прояви на този процес. Все по-често в текстове срещам типично английски идиоми или културни парадигми, преведени или използвани буквално. Дори изчезва осъзнаването на това, че те са привнесени отвън. Помислете си само колко често срещаме израза „да влезеш в нечии обувки“ например.

Това се отразява дори на ниво синтаксис, в строежа на изреченията. Вече – макар и по-бавно – навлиза и на ниво морфология, след като не беше овладяно на лексикално ниво.
Затова отговорността на преводачите за опазването на българския език става все по-голяма. Не само защото са „граничарите“ между различните култури, но и защото повечето литература, която се чете у нас, е преводна. И количеството, и качеството са в ръцете на преводачите и техните редактори.
Редакторската функция в случая е не по-маловажна. Тук е ролята на издателствата – важно е избраният редактор също да познава езика, от който се превежда. Работата по изчистване на езика от неестествени примеси е много важна и не бива да бъде неглижирана.

 

Кои са книгите, излезли наскоро, които според вас задължително трябва да бъдат прочетени?

2019 г. беше богата литературна година. Излязоха доста добри, добре преведени и добре маркетирани книги. Не харесвам идеята за „задължително“ четене, но със сигурност има такива, които бих препоръчала с чисто сърце. Като „Бегуни“ на Олга Токарчук, „В памет на паметта“ на Мария Степанова, „Машини като мен“ на Иън Макюън, „Потъване в Мъртво море“ на Антония Апостолова, „Хроники и химни“ на Александър Секулов, „Кладата на суетата“ на Том Улф и още няколко десетки всъщност, които много искам, но няма да успея да изброя.

А какво четете в момента?

В момента чета паралелно две книги: „Лисица“ на Дубравка Угрешич и „Аз съм динамит. Животът на Ницше“ от Сю Прюдо.

 

20 октомври 2019 г.

 

Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Вашият коментар

Filed under Каузата на книгите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s