Една версия по Марк, истинската

бр. 36/2019

Адам Надашди

                                                    

                                                      В памет на Петер Естерхази

Рис. Александър Байтошев

Има един Марк. Обичам го. Имаше кола, затова се влюбих в него. Беше зима, неделя, отивах при майка ми на обяд. Бях толкова самотен, че всяка неделя обядвах у майка ми механично. На майка това й беше в тежест, но нямаше как да каже на сина си, сине, недей да идваш толкова често. Вече беше много стара, след известно време забелязах, че лъже: не тя приготвяше обяда, а някой друг, вероятно жената на Фазекаш, от приземния етаж. Направи ми впечатление палачинката с извара, при нея има разни школи, беше завита по съвсем друг начин, не така, както майка правеше в продължение на шейсет години.

Има един Марк. Оттогава все го има. Закара ме с колата си, паркира пред къщата на майка, а аз не бях в състояние да сляза. Той също мълчеше. Просто се гледахме в спрялата кола. И сега какво? Имаше едно нещо, което майка ми мразеше – закъснението. Съжалявам. Доста закъснях. Въпреки че тогава още не се целувахме в колата. Мълчахме, много дълго.

Има един Марк. Обича ме. И смятам, че така ще си остане. В смъртния ми час, който, понеже съм стар, едва ли е много далече, дори в смъртния си час ще знам, че е с мен. И тъй като след това няма да узная нищо повече, това ще е последното нещо, което ще узная за него. И щом това вече няма как да се промени, то ще остане така завинаги. Тоест завинаги ще бъде мой.

Има един Марк. Обича ме. Но тогава защо постоянно виси на тоя телефон, дори не чува, че му говоря.

Има един Марк. Променил се е, какво да кажа. Беше услужлив и възпитан. Съобщих на майка, когато дойде моментът, че имам нов приятел. „Добре, момчето ми, а на колко е години, попита ме тя и вдигна поглед към мен, надявам се да не започва с две.“ Защото един от предишните, той наистина започваше с две, и тогава майка послъга жената на Фазекаш, че идвам да обядвам с един млад докторант. Да бе, докторант. Мамо, дръж се, и този започва с две, двайсет и девет, казах, но ти не се шашкай, да не вземеш да предадеш богу дух, почти на трийсет е, quelle difference. Обичахме да използваме френски думи в семейството. Амбициозна буржоазия.

Има един Марк. Силен мъж. Майка каза, доведи го на кафе, сине, представи ми го. Кафето беше толкова гадно, че повярвах: тя го беше правила, не жената на Фазекаш. Седнахме, Марк се държеше като улегнал, учтив мъж. Как само бе хванал малката, елегантна чаена чашка за малката елегантна дръжчица. Майка беше извадила най-красивия сервиз, оцених го. Прелестни съдове, като за празник. „Значи говорите много езици, скъпи, ъъ, Марк?“ Това беше нейният номер, с паузата преди името показваше на каква дистанция иска да държи съответния човек от себе си. Това си беше дълга пауза, но в никакъв случай толкова дълга, колкото беше при предишния, той винаги беше „скъпи, ъъъъ, Карой“. Ами да, беше всичко на всичко двадесет и три годишен, едва ли е очаквал една застаряваща примадона, носителка на титлата „заслужил артист“ и на наградата „Лист“ да запомни името му. А сега скъсяването на паузата означаваше, че майка ми вече няма сили, приближаваше деветдесет. Хубаво, момчето ми, бъдете щастливи, аз нямам нищо против, това излъчваше. И това не е малко от една корава жена.

Има един Марк. Говори езици добре. Знае немски, френски, английски. „Значи ви се отдават езиците, казва майка, много хубаво, това винаги е хубаво. Когато се разведох с първия си съпруг през 1945, разводът още беше срамна работа. Нещо, което трябваше да се крие. И днес не е лесно, но тогава си беше позорно. Исках да се омъжа за Калман, който после стана баща на Адам. Трябваше да се изправя пред родителите си и да им съобщя, че в неделя ще доведа годеника си, а вече бях майка на две деца. Но кой е този мъж, попитаха с подозрение. И той е от операта, режисьор е, им казах, но това не ги трогна. Аз бях в операта от една година, а те се чудеха за какво ми е да ставам певица, защо съм изоставила съпруга си (всъщност той изостави мен, но това не сме го обсъждали в подробности). Накрая в безсилието си им казах: Er spricht gut Sprachen. Добре говори езици. Това вече ги трогна. Родителите ми не знаеха добре унгарски, първият ми мъж също беше перфектен немец. Ако и този е такъв, няма проблем“, каза майка ми, както и: „налейте си, ъъъ, Марк, заповядайте, има и мляко“.

Има един Марк. Обичам го. „Тогава няма проблем“, каза майка. Срещнаха се още два пъти.

Има един Марк. Лекар е. Лекува ми сърцето. Само че все си заминава. Обича да живее надалеч. А пък аз тук. Ранява ме, когато си заминава, лекува ме, когато си идва. Отваря и затваря раните ми. Ни назад, ни напред. Така ще си умра.

Преведе: ЕЛИЦА КЛИМЕНТИЕВА

 

Из последната книга на автора „Тъй явно тук вися“ (2019), стихотворения от „Острижи в косата ми широка ивица“ са публикувани в „Каква ще е градината ми?“

 

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s