Из „Детайли, хвърлящи светлина“

бр. 36/2019

Петер Надаш

Рис. Александър Байтошев

В живота ми вероятно първият, често повтарящ се спомен е изплуващият от тъмното завой на стълбището на жилищен блок в Будапеща, както летим към студено припламващата стена и пропадаме.
Не знам в какво пропадаме. Или може би не ние летим, „„„а стената пада в нас.
В този момент погледът отвън и погледът отвътре още не са разграничени в онова същество, което съм аз, което съм бил аз и което трайно ще бъда аз до смъртта ми, и което трябва, с голяма самодисциплина, да показва един вид предписана, предварително формирана кохерентност с мислите и със спомените си. Наистина в съзнанието ми има следи от усещанията, умът е съхранил усещанията заедно с образи, но впоследствие не мога да реша дали образите са свързани с визуалните впечатления, идващи от външния свят, или евентуално са по-късни представи. В момента на летенето в съзнанието ми вече има следи от думи. Наистина все още не съм заверил значенията им. Дълго време, още дълго време няма да знам, че без съвместно формираните езикови обкови на индивидуалните преживявания и впечатления в ума наистина няма сбор от понятия, тоест няма смисъл. Но независимо от това има образни спомени. А след още по-дълго време схванах с разума си, че разумът ми не е само мой разум, а във всяка своя частица е общ разум, в който има малко участие и моят разум, тоест работата на собственото ми съзнание. Аз виждам. С образното си възприятие обаче все още щастливо пребивавам сред прасъществата в собствения си праразум, предшестващ общия разум. Звуците също не са последователно свързани с образите и по тази причина впоследствие, отвъд голямото преживяване и сериозния труд по заверяването на предварително формираното значение и предварително формираната хронология – който труд човек извършва най-напред с родителите си, с баба си и дядо си или с човека, който се грижи за него, по-късно с учителите и с приятелите си, а като финал на процеса със собствените си деца – мястото на тези ранни образи може да се определи много трудно.
Първият образ за мен може би не е и най-първият, сега и това не мога да преценя със сигурност.
След проучване на различни оцелели документи, спомени и исторически хронологии предположението ми е, че първият схванат в съзнанието ми спомен, зад който не намирам нищо, е спомен за лятото на 1944-та, а съвсем точно – за нощта на 27 юни 1944 г.
Въпреки че измежду образите, свързани със складираните усещания, във всеки един момент може да изскочи и някоя още по-раншна свързаност.
Без опорната точка на погледа отвън, тоест на рефлексията, все пак е много трудно – а вероятно и изобщо не може – да се узнае от образното когнитивно съдържание дали споменът е по-ранен или по-късен.
Когато мисля за това смятано за най-първо стълбище, едно след друго се зареждат стълбищата; всички стълбища през живота ми идват с това, първото. Стълбищата най-вероятно са обособени на едно и също място в ума ми. Или, подчинен на формата и понятието „стълбище“, съществува такъв начин на съхранение, с етикет „стълбище“. Съществува и такъв, тоест. Единичните вещ, понятие, израз имат многочислени гъсталаци на съхранение. Падам в нечии ръце, падам високо над стъпалата в това най-вероятно най-първо мое стълбище. Летим във въздуха. Вероятно и си въртя главата насам-натам, нервно птиче, да види всичко, в ситуация на опасност, но не свързвам ситуацията с опасност, основното ми усещане е за сигурност, по-точно тъкмо това основно усещане се пресича от изненадващото усещане за изключителност, за непредсказуемост. Да задържиш в окоема си. Бързата секвенция на образите следва всъщност неутралното, съвсем не тревожно преживяване на „ситуацията на опасност“, може да се каже, че сега ще положа основите на понятието „ситуация на опасност“, виждам огромната равнина на стълбищната стена, виждам препятствието на приближаващата се стена на завоя на стълбището – благодарение на къси, студени просветвания, – виждам надолу в бездната между парапетите: бездната изниква от тъмното и изчезва в тъмното.
Образите от секвенцията залепват един за друг, редът им не може да се променя. После няма студено припламване, няма пропадане, няма горе и няма долу. Има само срутване.
То е без глас, тъмно е, топло е, тъмно нищо. Както в по-късните ми припадъци.
Може би накрая още се чува грохотът на строителните отломки от момента след срутването.
Тогава обаче човек вече проумява със заверените си понятия, че ще загуби системата си от усещания, тоест съзнанието си. Той вече има конвенционално приета дума за настъпващата загуба на съзнание, още тогава има дума за нея, има дори готова формула за всичките си припадъци, често чувано от други клише, когато му се случва за първи път. Има дори повече от една дума за нея, а в думата предварително е отлято усещането. То е полускъпоценният камък, думата е златният му обков. Споменът със срутването на стената трябва да е от втората година на живота ми. Не усещането, че припадам, се е запазило. То има фази, станции. Не осъзнаването на припадъка, с фазите си, се е запазило. Такова осъзнаване ще имам само тогава, когато ще имам дума за него. Запазила се е кинематографичната картина на постепенното отмиране на видимия свят. Както видимият свят се отдава на потъмняването. Красотата на световиждането отпреди понятийността и сега ме покорява, което същевременно е усещане ръка за ръка с усещането за пълнота. Това е възраст, от която на човек по правило не му остават лесно достъпни спомени, тоест остават му съвсем малко. В повечето случаи най-ранният тракт от склада е затворен завинаги. Макар че според семейните разкази по онова време вече не съм цапал гащите, говорел съм свързано, ясно, тоест като готово за мимезис и рефлективно същество със сигурност съм работел усърдно върху разграничаването между външно и вътрешно, сетивно и понятийно, и върху заверяването на дадения ми готов комплект понятия.
Още никога не бях летял в нечии ръце, и все пак чувството за полет не беше непознато. Сърцевината на това усещане не се различаваше по нищо от усещането за по-късните полети и падания. Петер лети, излита. Пада птичето. Както по-късно падам от върха на една каменна стена. Както виждам съседското момиченце – Туши Сабо, тоест Етелка Сабо – да блъсва брат ми от върха на същата каменна стена, и той пада право в една яма, изкопана заради спукана тръба, много дълбока и пълна с вода, но междувременно така си удря главата в натрупаните по края й камъни и тръби, че веднага губи съзнание. Пък аз, обезумял, плувам във въздуха над стъпалата, за да го спася от водата час по-скоро. Както се оттласвам от ръба на окопа, летя над снежния пейзаж, и балансирайки летвите си, се приземявам с успешно тупване. Както на нощното осветление падам презглава от горното легло в детското летовище „Матяш Ракош“ в Балатонвилагош, понеже, застанал на колене в леглото, исках да хвърля една възглавница и докато възглавницата лети, а аз, опиянен от насладата да я хвърля, дори крещя, чувствам, че изотзад някой, не зная кой, съзнателно ме блъсва, блъсването е необратимо. Ще се случи. Което е евристична новост в живота ми. Добавка към обяснението, дадено в предишен момент от баща ми. Гравитация. Летя след възглавницата си, обаче виждам, че арката на моето летене е по-стръмна. Което е до полуда вълнуващо преживяване. Едва ли бих успял да го наблюдавам. Едно щракване е краят на наблюдението, и в пространството на болницата в Секешфехервар се връщат, в бученето, първите звуци, самото щракване, от което отново усещам теглото си, голямата възглавница, леглото – áко и да не знам къде съм, какво усещам и какво е това щракване, което се чува. Изненадата тласка съзнанието ми – максимум – по пътя на откритията. Слънчев предиобед е в болничната стая. Където сред силни шумове всеки си върши работата. Чудесно е, съвършено чудесно, защото друг път никога не съм бил тук. Някак си е трябвало да попадна на това място. Но и в този момент само звукът от щракването се връща в съзнанието ми. Идва, викайки, една медицинска сестра с касинка. От напрежение бърка думите, иска, вика, устата й е отворена за плач, смее се, плачейки и смеейки се пита за името ми. Което не разбирам. Как да й кажа името си, като не го знам. Това име – наименуващо името ми – и то звучи толкова странно, познато. Напрежението боли, затворен съм в едно екливо пространство заедно с виковете на медсестрата, със смеха й, с моето име, с обкова на думите – обков, в който го няма камъка, нито скъпоценен, нито полускъпоценен, – затворен съм с всички шумове на болничната стая и с нейната слънчева светлина. Светлината боли. Ще й кажа, че светлината боли. Страх ме е, че няма да разбере, няма да възприеме, нали и аз не напълно разбирам защо боли светлината, а медсестрата пита за името ми. Тя заплаква от радост, обсипва ме с целувки, и чак тогава до мен достига, че главата ми е разрасналото се до огромни размери екливо пространство, в него всичко е станало по-голямо, и една още по-голяма и от него превръзка го обвива по ръба на разрасналата се негова кубатура. Явно съм попаднал далеч от възглавницата си, много далеч от вечерното летене. Тук обаче веднага се сещам за последната картина от вечерта.
В гъстата тъмнина чувам да ме викат по име, и с едрите си крачки идва Елза Бараняи, зад нея идва баща ми с вещаещата смърт и трепереща в края на устата му усмивка. И ето че пак съм в тази прекалено светла болнична стая. Боли. Много е светлината. Но всичко това вероятно се е случило доста по-късно. Може би са минали дни, може би само часове, и досега не знам. Елза Бараняи задава някакви въпроси, на които не мога да дам своя отговор-ехо. Не го знам. По-скоро трябва да си затворя очите, но се радвам, че тя е тук. Със сигурност съм болен от нещо, защото тя е моят детски лекар, откакто съм се родил. Когато стане нещо, винаги идва тя. Слагат върху очите ми марля. По-точно казано, връщат върху очите ми благотворната превръзка, която съм измолил жално в някакъв предишен момент. Не знам. Най-напред само потъвам, после все пак се откъсвам от земното притегляне. Изглежда, че зад завесата на спомените съществува по-малко достъпен, обаче много стабилен контингент на съзнанието, който в такива случаи поема координацията. Ако не клони към езотериката – както е с мен, винаги ми е било интересно какви знания трупат другите, но сам никога не съм имал такава склонност, – то от усещането за този контингент човек се сковава от страх с рационалното си съзнание. По принцип би трябвало да каже, че още от времената, предшестващи собствения сетивен опит, човек има точни познания за определения кръг на нещата и явленията, и посредством паметта би могъл и да влезе в него – тоест, че човек има наследен масив от спомени; такова нещо, естествено, едва ли някой би казал на глас в трезво състояние.
Една нощ, когато родителите ни вече не бяха между живите, аз, заседял се край леглото на леля Магда, безпомощно разказах, че виждам такива незнайно откъде взели се образи. Не знам къде да ги сложа. Всъщност имат си съвсем точно място в съзнанието ми.
Леля ми се сепна от тези изявления с описателен характер. Чертите на лицата на членовете на моето семейство в такива случаи не помръдват. Вратът се сковава, главата в израз на учтиво неверие се завърта настрани, сякаш искат да кажа „е, не“, и максимум погледът им проблясва враждебно. Аз бях безпомощен, не бих могъл да кажа дали тези образи с неясен произход, появяващи се без връзка от време на време, са образи от спомени или пък сънища в будно състояние, произволни рожби на фантазията ми, тоест представи или – както се казва в литературата от времето на националното възраждание – представления. Евентуално не могат да се причислят нито към едната, нито към другата когнитивна категория. Вероятно са произлезли от наследения масив праспомени и са преминали в съзнанието ми – многократно рефлектирано, препълнено с предмети и процеси, държано под рефлективен контрол, – и действат като табели с пътни знаци в когнитивното съдържание. Конструктивни образи. Двойници на прапредстави. В самостоятелно измерение, сякаш обитават пресечното поле на двете множества – на действителните спомени и на фантазните образи. Те са дяснофланговите. Понякога нетърпеливо излизат напред. Сякаш човек вижда и възприема модела, растера, мрежата, мрежовия план, схемата на връзките на съзнанието си, където може да закачи всеки свой веществен спомен. Но когато понечи да се увери, да обиколи редовете и връзките, методично да я изследва – веднага се сблъсква с пустота.

Преведе: МИНА ЦОНЕВА

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s