Границата

Олга Токарчук

Luiza Margan, Abstract Muscle, On the Spot, 2019

Отец Базил всеки ден ни казваше, че щом живеем на Границата, имаме свещения дълг да пазим нашата цивилизация от варварите и вместо да въздишаме за миналото, трябва да мислим за това, което имаме. А имаме нашата Граница, реката Прут, която отделя цивилизования свят от хаоса, имаме и малко от гарнизона. Но преди всичко имаме нашата Света Богородица с Младенеца, Царицата на света, Добрата душа и именно нея всяка година показваме на Хаоса.

На крепостните зъбери вече се издига якото скеле, където ще окачим Хоругвата, обърната на изток, и току-виж от Степта отново настъпят нашите варвари, свикнали да я виждат всяка година. Знаят ли те, досещат ли се, че го правим за тях? Та и тях да погледне Великата светица, царицата на цивилизования свят, на всички граници и степи.

Реших да пиша в часовете преди пладне, когато слънцето издига голяма ярка колона в стаята ми и пада от ъгъла на масата като сияещо петно на каменния под. Тогава е най-светло, а и главата най-свежа. Ще пиша редовно, редовността е най-важна, така ни учеше отец Базил. Той казваше, че повторяемостта е  истинският механизъм на света и всички злини идват от бъркотията и хаоса. Ала главата ми не е свикнала да мисли и пръстите да пишат. Затова ще се постарая да изразя онова, което искам да кажа, възможно най-кратко, още повече че мислите ми идват както им се прииска и нямам власт над тях, подробностите оживяват в паметта ми без предупреждение и се оформят в кръгли изречения в най-неподходящия момент, тъкмо когато ръцете ми са заети с боите и не мога да хвана перото или пък когато идва моят ред да играя с децата, а аз много обичам това и най-охотно бих посветил цялото си време на игрите с тях. Откогато взех решение да пиша – то беше след смъртта на отец Базил, когато ми се струваше, че всичко ще рухне – нямам покой. Сега дори сънят вече не ми осигурява почивка, дори молитвата стана накъсана и повърхностна и вече не мога да потъна в нея като в снежна пряспа. Сега разни изречения си позволяват да идват когато им хрумне, удрят по портите на клетия ми мозък и изискват внимание. Запиша ли ги, ме оставят на мира, отиват си.

Отец Базил беше достатъчно мъдър да знае, че макар да пиша бавно и търся с усилие думите, все пак аз съм най-подходящият от всички за това. Когато още беше в съзнание, с тихия си слаб глас ме освободи от много задължения, за да мога да пиша. Отърва ме от омразната кухня и от чистенето. Нареди да ми събера всичката хартия от цялата Граница и всички достъпни писалки, макар че много от тях са изсъхнали и не стават за нищо. Имам обаче цяла кутия цветни моливи. Когато се разбра, че след последната зима влагата се е промъкнала в избите, няколко дни преглеждах лист по лист мокрите и мухлясали пакети хартия. Много малко ставаха за работа, ала и самата хартия беше вече стара, още отпреди  Репартицията, дори на вкус беше особена – откъснах чисто ъгълче и го лапнах. Да, имаше вкус на причастие – най-чисто, най-свято, най-фино причастие.

Но понеже това, което пиша тук, го броя за чернова, си взех кутия странна дълга хартия, напечатана от едната страна, но вече почти неясно, и сега я тегля от кутията, без да гледам страниците, пиша наред. Тази хартия ще да е видяла по-добри времена, след като е написана само от едната страна, явно е мислено нашироко, непонятно за днешните времена, без грижа за това, че чистата празна страна на листа тъне в грях – греха на леността и безделието. Как е позволено на тези обратни страни да мълчат, след като другите свидетелстват за събития, договори, планове и идеи…В ъглите се виждат разни думи, срещу тях цифри. Например:

 

Начално салдо……………..2335,89

Лимит на задлъжнялостта…………5000

Отдолу

Сума на религиозните трансакции…………..11812

 

Хич не ми е ясно какво означава това.

И така, пиша, два часа сутрин, топлейки си краката на слънцето върху пода, потънал в чистия сух въздух, който идва над реката от Степите. Сегиз-тогиз ме стряскат гърмежи на оръдия, но рядко – нашият гарнизон стреля по отсрещната страна, но май повече за всеки случай, онези отдавна вече не ни тормозят. На масата са ценните предмети, които ми предадоха по нареждане на отец Базил: ножичка, цветни моливи, перодръжката, за която сам си приготвям мастило, свещи, както и нещо, което получих от нея, от Удина, преди да изчезне. Това е красива сложна вещ: съставена е от единайсет тънки пръчици, вързани в единия край с метална тел и съединени с дебела бяла хартия, уви, позамърсена. Когато пръчиците се разтварят, се разперва и хартията и тогава се виждат черни живописни рисунки, сигурно някакви далечни писмени знаци. Отварям и затварям това нещо, когато загубя нишката – като сега – помага. Тази вещ е удобна и изящна. Приятна е на пипане и всъщност няма нужда да се знае за какво е служила, за да се хареса.

И аз като всички съм се озовал тук благодарение на отец Базил, но не знам как точно е станало. Бил съм само на няколко години и смътно си спомням старата жена, която се е грижела за мене. Отец Базил казваше, че е била баба ми, която по-късно умряла. Той често ни разправяше как след Затъмнението е настъпил голям хаос и упадък. Но преди то да настъпи, изглежда благодарение на светлината хората притежавали силата да се придвижват и дори да разговарят помежду си от разстояние.  Едно време ни беше показал в избите едно съоръжение с ръчка, което, като я въртиш, прави малка стъклена топка да свети, ама после тази машинка се развали, а топката се пръсна. Така или иначе, войната и хаосът унищожили много подобни неща или пък ги  разграбили диваците и всичко, всичко рухнало.

Понякога отец Базил сядаше при нас и ни рисуваше различни предмети, които някога били принадлежали на хората. Някои от тях бяха толкова чудати, чак, дано ми е простил, мислех, че си съчинява. Но скоро отец Базил спря да ни припомня, на себе си също, как е изглеждал старият свят. Всеки ден ни казваше, че щом живеем на Границата, имаме свещения дълг да пазим нашата цивилизация от варварите и вместо да въздишаме за миналото, трябва да мислим за това, което имаме. А имаме нашата Граница, реката Прут, която отделя цивилизования свят от хаоса, имаме и малко от гарнизона. Но преди всичко имаме нашата Света Богородица с Младенеца, Царицата на света, Добрата душа и именно нея всяка година показваме на Хаоса. И така ще бъде години наред, чак докато цивилизованите земи отново се обединят под водачеството на Девата и светът си върне положението отпреди Репартицията.

В началото бях послушник – всеки новак започва оттам – заедно с такива като мене момчета, приютени от отеца, събирахме за Границата дърва за огрев, занимание трудно, защото скитниците по пътищата бяха изпосекли всичко. Отивахме на малки групи дълбоко на юг и там, в полите на планината, сечахме каквото имаше, а по-големите пускаха дънерите по Прут до Границата. Цяло лято така. През зимата пък, която тук е тежка и унила, отецът ни учеше да четем и тъчем, да боядисваме конци и да бродираме. Физическият труд не ме влечеше, чаках тези зимни вечери, когато се събирахме край огъня и упражнявахме мозъците и ръцете си. Учехме наизуст молитвите на отеца. Бях прекалено хилав за физическа работа. Веднъж той ме видя да мъкна дърва към избата и ме съжали. Не знам дали му станах симпатичен, та ме отърва от този тежък труд и ме прати да боядисвам, после и да пиша – може пък да нямаше определена причина. Отец Базил гледаше хората ведро и леко бръчкаше клепачи, което без съмнение показва чувствителност. Нареди ми да се грижа за огъня в нашите печки. Тичах долу, рано изгребвах пепелта и я изсипвах в полето, а западният вятър връщаше сивите облаци пепел право в лицето ми, та ходех омърлян и всички ми се смееха.

По него време Границата беше по-претъпкана от днес. От запад все още се точеха отделни групички хора, стигнали чак дотук, но ние никога не ги подслонявахме вътре, давахме им да влизат в оборите и вътрешния двор. Отец Базил не искаше да ни размътват главите. Тези хора гледаха недоверчиво от нашия висок бряг към отсрещния, див и равен, и накрая се връщаха там, откъдето бяха дошли. Та и там беше по-шумно.  От Степта се мъкнеха чуждите, като стада изтощени животни, и на всяка цена искаха да преплуват реката. Тогава от гарнизона стреляха по тях, а те се пръскаха панически. Онези от запад, нашите, които говореха нашия език или поне някакъв подобен, заставаха на високия бряг на реката и монотонните равни пространства отсреща сякаш  ги отрезвяваха: край, по-нататък няма смисъл да вървят, тук е шевът на света, който отдавна се е разпрал и няма начин да бъде съшит наново. Та спираха за малко при нас и после разочаровани се връщаха обратно. Вечер се палеха огньове и се правеше голям кръг в целия ни двор. Всички пееха заедно, на много гласове и тези гласове се въздигаха към небето, към нашата Дева с Младенеца.

Храната се сипваше от котли, под които горяха най-сухите дърва. Уханието на грахова супа  ми се струваше най-прекрасното ухание на земята.

Не зная дали паметта ми е устроена така, че помни онези картини като хармонични, чисти и стегнати. Всичко беше тогава по много – слънцето, светлината, уханията, подробностите, дори предметите. Ленът, който тъчехме, беше по-гладък и здрав, цветовете на конците по-ярки, кредите и те, а хартията по-бяла и солидна. Ножовете по-остри, бравите по-леко се затваряха, капаците по-добре затваряха тенджерите, а някои обуща имаха все още здрави връзки, а не усукани от парцали. Бих могъл да изброявам още, предмет по предмет. Днес с нашия свят става нещо странно – сякаш се е развалил, угнил и изгубил свежестта си.

Не отричам обаче – нали на това ни учеше отец Базил в дългите зимни вечери – ние можем да виждаме света само със сетивата си, със самите себе си, а аз вече  не съм онова загубено момче отпреди двайсет години, станах зрял мъж, страж на Границата, член на нашето семейство, е, по-малко отпреди, но все още семейство; и много се промених, понякога дори мисля, че съм друг човек. Така че би било може би по-смирено да нямам претенции към света, а към сетивата си.

Смятам обаче, че отец Базил направи една грешка. Не настояваше да записваме нещата, които ни разказваше. Сега усещам, че някои негови уроци потъват в забрава. Стражът Матеуш Втори, когото на смъртния си одър отец Базил посочи за продължител на зимните уроци, не издържа на пустотата, която остана след смъртта му, и миналата пролет изчезна някъде, както още някои наши братя. Останалите се затворихме в себе си и сега ни е трудно да бъдем себе си като в онези добри времена. Понякога виждам колко много съм забравил от разказите на отеца, как ми се объркват историите му, колко много важни подробности от уроците му се губят, а той неволно ги ръсеше  при най-обикновените ни ежедневни занимания. Например не помня имената на братята и сестрите на нашия Господ, знам само, че са били дванайсет, колкото книги има в библиотеката ни.

Когато отец Базил умря, а умря по съмнало, в самото начало на януари от оная мрачна, дълга и тежка зима преди три години, извадихме сърцето му от тленните останки и го прибрахме в ковчеже, останките погребахме в един красив кът край крепостните стени, та да има той красив изглед към запад, по който толкова тъгуваше. Но на следващата вечер трима от братята, Марек Четвърти, Матеуш Първи и Марек Първи, отвориха ковчежето и разрязаха сърцето. Помнеха щото думите на отец Базил: „Кръстът на нашия Господ е дълбоко в сърцето ми”. И наистина, в сърцето, по-голямо от сърцата на другите хора, както казваше брат Матеуш Първи, а той ги знаеше тия работи, намериха нещо приличащо на кръстче, парченце като от някаква костица. Много се развълнувахме и решихме, че това е видим знак за светостта на отец Базил. В мрака, студа и самотията решихме да изследваме цялото заровено тяло. И видяхме истинско чудо – в жлъчката имаше три малки кръгли неща; разпознахме ги като знак на Троицата. Във вътрешностите на отец Базил намерихме още оформени от тялото му: трънен венец, бич и гвоздеи. Сега пазим тези реликви като очите си.

С изчезването на брат Матеуш Втори се изгубиха всичките ни познания за времето и календара. Това беше тежка загуба, оттогава не можем да се оправим с изчисленията на зимното и лятното слънцестоене, разчитаме само  на каквото виждат очите ни. Великдена на Възраждането празнуваме винаги в деня, когато тръгва ледът по Прут, а Рождеството, когато е толкова тъмно и студено, че повече не може, и ние сме потънали в печал и униние. Обаче най-важния ни празник, Хоругвата, оповестяваме, когато светът е най-отворен за слънцето и живота, когато небето става чисто и дружелюбно, а прозрачният въздух носи надалече в Степта нашите образи.

При отец Базил това беше голям празник, целият гарнизон се включваше и в чест на Хоругвата оръдията стреляха цял ден. Това предизвикваше потрес и изумление сред диваците оттатък реката. Отец Базил разправяше, а на мене ми се струва, че като дете съм видял с очите си, че едно време тълпите варвари се просвали по очи на земята от ужас, а Хоругвата светела на небето досущ второ слънце. Обаче няколко години вече онези не напират толкова – разпръснаха се, явно са махнали с ръка, макар че сега би било доста по-лесно отпреди да се мине с лодка реката.

Та затова, както казах, трябва да прекъсвам писането от време на време, защото вече върви подготовката за Хоругвата. Проверявам как се боядисват конците, достатъчно мек ли е ленът и пасват ли си оттенъците му. Миналата година Хоругвата се пръсна и в тая ужасна зима поправяхме сантиметър по сантиметър. Оказа се също, че някои нейни части са избелели и изгнили от влагата и трябва да се сменят. Така решихме и да й придадем нови елементи. Освен това трябва да се занимавам и с нашите две дечица.

Те са Пьотр и Павел, ама Павел е момиченце. Аз ги кръстих така, щото преди се наричаха по варварски и не можехме да им произнесем и запомним имената. Исках да имат цивилизовани имена, та по-лесно да се разбират с нашия свят. Майка им нарекох Кшищоф, но тя не искаше така да й викат и дори се подиграваше. Каза, че била Удина, и щем не щем,  така я наричахме. Ама жалко, защото, както ни разказа отец Базил, този Кшищоф е бил велик човек, пренесъл през реката Господа, преди още той да се научи да ходи по водата. Така и не разбрах защо от гарнизона не бяха стреляли по нея. Може пък да са били пияни или са се изплашили от това чудато същество. Когато се добра до нас, беше измършавяла и мръсна. Децата също. Посинели от студ и глад, ужасено стадце. От гарнизона, като видяха след време, че при нас има чужд, веднага се явиха и поискаха да им ги предадем, за да ги убият – такъв е законът на Границата, никой от отсрещния бряг няма право да идва при нас. Тогава аз поех цялата отговорност и успях да убедя гарнизонните, че тази полужива тройка по никой начин не може да застраши цивилизования свят и че щом се посъвземат, ще ги изпратим с лодката обратно.

Удина беше единствената зряла жена, която бях виждал. Мога да кажа, че вече познавам три стадия на женския род: баба ми, която едва помня (а най-вече стискането на сухата й костелива ръка), Удина като зряла форма и сега Павел, тази малка женичка, която едвам прохождаше, но не се различаваше с нищо особено, освен, то се знае, с най-удивителните телесни знаци, слава Богу скрити от странични хора.

Трудно ми е да пиша за Удина, защото всеки спомен за нея събужда в сърцето ми мъка и тъга. Толкова добре я посрещнахме, имаше топла стая и храна. Макар че трудно я разбирахме с този неин див език, я приехме сред нас като брат. Учех я да боядисва и да пали огън с парче стъкло. Научих я да подбира конци и да шие. Тя имаше дълги тъмни коси и прекрасни очи с цвят на орех. Лицето й беше гладко. Но Удина беше дивачка. Страхуваше се от нас. Вечер се барикадираше в стаята, която й бях дал, а денем, само някой от братята да приближеше, започваше да крещи диво и неистово. Трябва да кажа честно, че допускаше само мен и можехме дори някак да разговаряме, като постепенно създавахме правила за общия ни език, който се състоеше от отделни думи и жестове. Понякога тя се смееше радостно, когато и двамата знаехме някоя дума. „Река” – казвах и сочех Прут, а тя повтаряше почти същото. Много ми харесваше смехът й. Беше ми важно да се смее по-често, тогава и аз бях щастлив. Подарих й парче качествено платно, тя си уши дълга риза и възхитена от нашите цветни конци си избродира риба на нея. Умееше да си плете сложни плитки и сега всички братя така се носят. Показа ни и едно ястие – омесва се тесто, разточва се на тънки питки и в тях се завиват варени картофи и сирене. Но когато ледът се стопи и бреговете на Прут почнаха да се раззеленяват, тя почна все по-често да се качва на крепостната стена и неподвижно да се вглежда в Степта. Ясно, тъгуваше. За своите, за дивите хора. Точно както аз тъгувах за отец Базил. Знам колко е болезнено, колко тежко става тогава на сърцето, там някъде в средата на тялото. Човек иска да направи нещо, че да махне тая болка, но знае, че не е възможно. Обаче тя можеше да тръгне нанякъде. А ние? Накъде да тръгнем, за да се срещнем с отец Базил?

Все пак трябваше да предусетя, че ще си тръгне, макар че още не знаех. Исках да я задържа и смятах, че ще е най-добре да й покажа какво ни държи всички нас, какво ни кара да се събуждаме всяка сутрин на едно и също място и да не се поддаваме на безумието на непрестанното скитосване насам-натам – по това се различавахме от дивите. Защото за нас постоянството и редът са устои на цивилизацията. Цивилизованият свят се държи на привързаността към мястото и повторяемостта, той прилича повече на дърво, нежели на птица. Така ни учеше отец Базил.

Заведох Удина долу в складовете ни, отворих прозорците и й показах проснатата на пода Хоругва. Трябва да й е направила впечатление големината и размахът й, цветовете й, дори тук-там избелели. Тя я обиколи няколко пъти, едва дишаше. Да, оказах се прав, беше покорена от чара и силата й, като всички. После жената клекна и разгледа отблизо бродериите и конците, тъжно докосваше прокъсаните и избелели тук-там шевици. Признавам, че ме зарадва вълнението й. То означаваше, че вече ще предпочита да слиза с нас и да работи върху това чудо нежели да стои на стената и с часове да се вглежда в Степта. И наистина – тя помоли  за конци и нормална метална игла. Оттогава няколко дни поръбваше краищата. Хубаво ми беше да я гледам как сръчно въвежда ред в хаоса. Оттогава слизахме след пладне с братята и шиехме, бродирахме и изкърпвахме. Тя разказваше някакви истории с чудатия си тромав език, разбирахме ги само отчасти – за животни, походи, лов, за големи обезлюдени градове някъде на изток, за планини на края на земята, за голямо море май някъде на юг, в което се влива нашият Прут. Говореше за големи лодки, задвижвани с вятър, за железни пътища. Показа ни пътуващи светлини по вечерното небе и после, когато си тръгна, аз почнах да я наричам в мислите си „пътуваща звезда”. Накрая ме попита може ли да избродира в ъгъла на Хоругвата риба като тази на ризата си и аз се съгласих. Защо да не остави своя следа, защо всички ние да не го направим? И всеки от братята си измисли някакво зверче, очерта го и го запълни с цвят. Имаше чапла, таралеж, сова, дори смок. Аз избрах куче, защото сметнах, че кучето е най-близо до това, което върша: пазя като куче. Удина пак направи красива риба, цялата с цветни люспи, с голямо око от стъкло за разпалване на огън, с гъвкава опашка. Зашиваше люспите една подир друга, всяка от различно парче цветен лен, рибата стана като жива.

Е, тя изчезна, когато навън стана топло. Отец Базил казваше, че дивите са такива каквито са, защото всичко бързо им омръзва. Затова скитат, затова не са от цивилизования свят, защото нямат нашите добродетели – уседналостта и постоянството.

Отначало мислех, че тя ще се върне и вече аз заставах на стената и гледах към Степта, и всяка движеща се точка ми се струваше Удина. Как беше преплувала реката? Не зная. Може да беше тръгнала в обратна посока, на запад. Може би Хоругвата беше събудила у нея копнеж по нещо различно, непознато и може би ние също копнеем, но не се осмеляваме да си признаем – че някъде има други места и други начини да се носи стража… Удина ни остави дечицата и точно заради това мисля, че ще се върне. Беше силно привързана към тях.

Те са живи и радостни същества, всички ги обикнахме. Братята дори предпочитат да се грижат за тях, при тях да дежурят, отколкото да работят в полето или да боядисват и предат. Брат Ян Втори ги учи на нашия език, както и други цивилизовани умения – да пишат букви, да четат, да отглеждат билки в градинките или да правят сирене. Главно Пьотр, Павел още е малка. Сега ни помагат и в работата около Хоругвата, празникът наближава бързо – денят става все по-дълъг. Заради дечицата решихме тази година да добавим още една фигура, но не животинска, както досега, а човешка. Решихме, че отец Базил би похвалил това решение, вече на Хоругвата ще има истинска Троица, а той я носеше в сърцето си, знаехме.

Работата продължава. Ръцете ми са лазурносини и червени от боите, пръстите избодени до кръв от иглата. Ставаме в зори, за да не изтървем нито един лъч светлина. Доматите ни вече са узрели, та се храним само с тях и със сирене, не искаме да губим време да палим пещта и да печем хляб. Днес брат Лукаш Четвърти ни припомни, докато всички съсредоточено работехме, какво казваше отец Базил за Хоругвата – че много, много  отдавна, преди Затъмнението и Репартицията, вълшебната Хоругва била изнасяна всяка вечер. Тогава била съвсем бяла, чиста като нашата Дева, и в пълния мрак  по нея се появявали цветни подвижни картини. Едно време Хоругвата имала глас, образите по нея говорели, движели се, пеели свети песни. Събирали се много хора, които били свидетели на вечерните чудеса по време на литургията. Но в света, който се разпаднал и рухнал в хаос, Хоругвата млъкнала. Затова с нашите игли трябва да я склоним отново да проговори, трябва да я побутваме и да й предлагаме картини.

Удино, Кшищофе, пресичаща водата, ако беше тук, щеше да видиш колко всеотдайно и с какво посвещение изпълняваме задачата си: как подготвяме тъпаните, старателно опъвайки кожата, как чистим нашите дълги тръби от стъблата на ангелика, как в гарнизона подготвят оръдията и прясно лъснатите им дула вече блестят на слънцето, как продължава трескавата суетня. На крепостните зъбери вече се издига якото скеле, където ще окачим Хоругвата, обърната на изток, и току-виж от Степта отново настъпят нашите варвари, свикнали да я виждат всяка година. Знаят ли те, досещат ли се, че го правим за тях? Та и тях да погледне Великата светица, царицата на цивилизования свят, на всички граници и степи. А сега тя е още по-могъща, защото при нея изправихме второто детенце и е в цялата си сила – едното дете прегръща, другото държи здраво за ръка.

И си мисля също, съвсем плахо, че някъде отдалеч Удина ще види това и няма да издържи, ще се обърне и ще се върне при нас.

 

2001 г.                                          

Преведе от полски СИЛВИЯ БОРИСОВА 

 

Разказът е от сборника „НеЧужди”, в който участват някои от най-известните полски писатели – Игнаци Карпович, Ханна Крал, Павел  Хюле, Анджей Сташук, Силвия Хутник и др. Доходът от продажбата му е дарен в полза на жертвите от войната в Сирия. В скорошно интервю Олга Токарчук споделя колко актуална е темата му.

 

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s