Петер Хандке, литературата и политиката

бр. 35/2019

Иван Попов

Петер Хандке е автор, който въпреки достолепната си възраст продължава да не изпитва проблеми да играе ролята на enfant terrible в немскоезичната литература. В неговия случай творческите достижения по традиция се дискутират в контекста на политическите му възгледи. Именно политиката и меко казано проблематичните публични изяви през последните десетилетия доведоха до големи противоречия и остри реакции след обявяването му за лауреат на Нобеловата награда за литература на
10 октомври 2019 г. Нека само споменем, че преди няколко години самият Хандке категорично обявява отличието за излишно. За да разберем защо публичният образ играе до такава степен ключова роля при оценката на този писател, следва да се върнем назад във времето до изначалния момент от неговата биография – произхода. Роден е през 1942 г. в Грифен в южната австрийска провинция Каринтия, бащата е германски гражданин, а майката принадлежи към местното словенско малцинство. Автофикционалното разказване заема централно място в творчеството на Хандке, а Словения ще се превърне в символ на малкото и органично свързано със своята история население, което той контрастира на модерното технологизирано общество.

Хандке се нарежда в традицията на авторите, които разработват концепцията и техниката на т.нар. „литературна епифания“, според някои водеща началото си още от „Изповедите“ на свети Августин. Става дума за езиковото възсъздаване на сетивната действителност и то в нейната обикновеност и дори тривиалност, при което се провокира непосредственото й възприятие; означаващата функция на думите минава на заден план за сметка на издигането на художественото произведение до реалност от самостоен ранг. Както знаем, Джеймс Джойс е първопроходец и донякъде теоретик на епифанията в модерната литература, а различни изследователи твърдят, че въпросната естетика е възприета от Вирджиния Улф и от други представители на англоезичната традиция през първата половина на ХХ век. Хандке се явява приемник на тази модернистка линия, а своеобразният му стил отчетливо се различава от похватите на класическото повествование.

Част от така очертаната програма представляват експерименталните опити от 60-те години на миналия век и най-вече прословутото стихотворение „Съставът на футболен клуб Нюрнберг от 27.1.1968“ („Die Aufstellung des 1. FC Nürnberg vom 27.1.1968“), чието съдържание се състои в изброяване на имената на футболистите от отбора. Този текст се дава като пример за литературен „ready-made“ и един от първите по-широко огласени опити за прилагане на авангардните прийоми от визуалните изкуства в полето на литературата. През последните години може да се установи ново засилване на изследователския интерес към подобен тип гранични феномени, които се превръщат в предмет на анализ от страна на една област, явяваща се пресечна точка между философската естетика (и по-специално онтологията на изкуството), авторското право и литературознанието. Хандке донякъде социализира т.нар. „концептуална литература“ в немскоезичния контекст и ето защо в пълна степен заслужава статута си на новатор, което в крайна сметка доведе до присъждането на Нобеловата награда.

Нонконформизмът и бунтът от самото начало изглежда се превръщат в част от изграждането на проблематичната публична идентичност на този иначе тих и интровертен човек, както го описват повечето от журналистите, имали възможността да работят с него (Хандке е известен с това, че отказва да чете и да редактира текстовете на интервютата, които дава). Особеностите на темперамента не му пречат да се наложи с гръм и трясък на немската сцена, когато на среща в Принстън през 1966 г., организирана от т.нар. „Група 47“ – най-влиятелната неформална литературна институция в следвоенно общество на Германия, легитимираща появата и утвърждаването на млади и непознати писатели – той открито скандализира форума, обвинявайки в некомпетентност и неспособност водещи тогавашни писателски и литературоведски авторитети. И днес този момент от творческата му биография продължава да представлява крайъгълен камък в историята на немскоезичната литература след 1945 г. Най-различните противоречиви отзиви, провокирани от избора на Нобеловия комитет показват, че Хандке продължава да поляризира мненията и да привлича внимание далеч отвъд кръга на своите професионални и непрофесионални читатели.

Схващането, че езикът не е предназначен да пресъздава битието, а е негово пълноправно изражение, поетизирането на света и мисленето на литературата като равностоен еквивалент на сетивната действителност по презумпция се родеят с критиката на рационалността и на технологиите и с неоромантичния културен песимизъм. С времето последният, разбира се, е претърпял различни мутации, но очевидно все още не е загубил притегателната си сила за мнозина водещи европейски интелектуалци, един от които е австрийският писател. Споменатата връзка със Словения и владеенето на словенски език (Хандке превежда произведения на словенски автори на немски и получава отличие за тази си дейност) води до стилизирането на образа на малката и периферна страна като място на автентичното светоусещане, което бива противопоставено на финансовия и политически контрол, упражняван върху индивида в развитите западни общества. Хандке гледа на словенския народ като на по-тясно свързан с предците и традициите си, със словото и „почвата“. С други думи, „Словения“ се превръща в символ на органичното съответствие между човек и свят, в защитена територия, където животът (все още) е истински, без да се пречупва през отнасящата се единствено до самата себе си понятийна система, насила налагана ни от глобалния капитализъм.

Краят на Студената война малко или много бележи повратен момент в интелектуалната история на целия западен свят, но в случая на Хандке последиците не биха могли да бъдат по-проблематични. След 1989 г. и разпада на Югославия няма как да бъде повече удържан идеалният образ на народа, с който той се възприема като неразривно свързан, и така в даден момент авторът дори се обявява против отделянето на Словения и Хърватия от общата наднационална структура. В крайна сметка, разбира се, нищо и никой не е в състояние да спре логиката на политическите процеси и Хандке пренася фокуса на своя интерес върху Сърбия, обявявайки я за маргинална страна, изправила се пред заплахата да бъде погълната от северноатлантическата цивилизация. По-късно, по време на войната в Косово, той ще стигне дотам да нарече сърбите „индианци“, които се бият срещу колониалната инвазия на западните сили! Безпрецедентна е ангажираността на австрийския автор за каузата на Слободан Милошевич, намерила кулминационната си точка в надгробната реч, която той изнася през 2006 г. на погребението на сръбския политик в Белград. Хандке също така посещава Радован Караджич по време на гражданската война в Босна, а двамата си разменят екземпляри от свои литературни произведения. Писателят прави пътешествие из сръбските и босненските територии точно по време на войната и през 1996 г. издава книгата „Зимно пътешествие по реките Дунав, Сава, Морава и Дрина или справедливост за Сърбия“ („Eine winterliche Reise zu den Flüssen Donau, Save, Morawa und Drina oder Gerechtigkeit für Serbien“), в която основна тема е природата и сетивното възприятие, което тя провокира, но не и драмата на гражданите на бивша Югославия.

В немскоезичния свят фокусът на общественото внимание в момента е насочен върху един задочен диспут, който бе отразен и в българските медии, макар и разбира се, далеч по-периферно. Става дума за острата реакция на Саша Станишич, немски писател от босненски произход и носител на тазгодишната Литературната награда на Германия (“Deutscher Buchpreis”), който е близо 30 години по-млад от австрийския си колега. Бежанец, емигрирал заедно със семейството си в Германия през 90-те години на миналия век, Станишич изрази несъгласието си с присъждането на Нобеловата награда на Хандке, понеже последният и до ден днешен отказва да се дистанцира еднозначно от думите и поведението си по време на югославските войни. Упрекът гласи, че премълчаването на историческата истина може да означава само едно – нейното съзнателно преиначаване.

Въпросът дали и до каква степен съображения от морално естество следва да играят роля при рецепцията на литературни произведения никога не е губил своята актуалност. Особено в англосаксонския свят през последните години в общо място се превърна убеждението, че академичните занимания с литература по традиция маргинализират нейните извънестетически характеристики и функции. На този фон не е случайно, че американският ПЕН клуб побърза да осъди решението на Нобеловия комитет. От по-известните имена като че ли единствено сънародничката на лауреата Ева Менасе се е помъчила да формулира умерена позиция по проблема „човек и творчество“, който поляризира гледните точки и по своеобразен начин отново събуди интереса на широката общественост към литературата.

Немалко са, разбира се, и гласовете, които активно се обявяват в защита на Хандке. В крайна сметка през ХХ век отличието наистина е било присъждано на писатели, чиито политически и граждански позиции са били повече от съмнителни, като започнем от Герхарт Хауптман, минем през Хамсун и Анатол Франс, за да стигнем до самия Гарсия Маркес. Тук неизбежно се сблъскваме и с далеч по-злободневния въпрос за т.нар. „политическа коректност“ и за мястото й в сферата на изкуствата. Както добре знаем, през 2018 г. Нобеловата награда за литература не бе присъдена именно поради сексистки и корупционен скандал, който дискредитира работата на Комитета. Затова поддръжниците на тазгодишния избор го определят като смел отговор на автоцензурата, която изглежда все по-настъпателно се разпространява в публичното говорене на западните общества.

Сигурно е едно: Хандке продължава да провокира, може би без дори да го желае. Днес това, естествено, се случва по различни причини и другояче в сравнение с началото на кариерата му. Съвсем наскоро например той прекъсна интервю на австрийска медия, която по неговите думи задава въпроси единствено относно неговите политически пристрастия, без да се интересува от същинското му художествено творчество. От литературоведска гледна точка е интересно да се установи, че скандалът, който по традиция асоциираме с героичните времена на модернизма и авангарда, продължава да представлява устойчив елемент от художествения живот, колкото и архаично на пръв поглед да звучи нещо подобно днес. В епохата на глобална комуникация, когато е трудно да си представим какво и кое все още би могло да привлече вниманието на масовите читателски кръгове, социализирането на т.нар. „висока“ литература може би се нуждае именно от подобен род медиен шум, за да могат автори като Петер Хандке да отстояват своите и без това силно накърнени позиции на фона на всепоглъщащата популярна култура…

Нека накрая се върнем на течащия в немскоезичните медии спор относно коректната версия на историята и начинът, по който последната може и следва да се превърне в предмет на фикционалното разказване. Конфликтът е със символен характер – става въпрос за конструкцията на образа на периферната страна, от чиято перспектива представителите, а и читателите на „големите“ литератури се надяват най-вече да разберат самите себе си. Проблематиката отдавна занимава и немалко изследователи, копнеещи да прекрачат рамките на академичната литературоведска дейност, за да си възвърне нашата дисциплина символния капитал, който изглежда безвъзвратно загубен заедно с дискредитирането на канона на буржоазната култура в десетилетията след Втората световна война. И Хандке, и Станишич, разбира се, по различен начин и в различна степен, се явяват свързани с друга етническа идентичност, но мястото, което това обстоятелство заема в творчеството им, не би могло да бъде по-контрастно. Естетизацията на живота и идеализирането на Балканите са отблясък от една епоха в развитието на модерната литература, която отдавна вече се е превърнала в обект на исторически проучвания. От дистанцията на времето много добре са видни апориите на говоренето за „малки“ народи (в това число и за „малки литератури“), което, както знаем, тръгва от Кафка и чиято функция винаги е била само и единствено една: да бъдат разкрити ресурси за самолегитимация на един или друг автор на фона на все по-усложняващата се литературна комуникация през ХХ век. По-младото немскоезично писателско поколение очевидно желае да скъса с този унаследен модел и да пише за собствената биография и за културната „другост“ по начин, който може би в крайна сметка е следствие на съвсем новата роля на фикцията в съвременното „общество на знанието“. Погледната от подобен ъгъл, проблематичността на Хандке представлява само един от аспектите на неговата значимост на писател, който е белязал до такава степен трайно развитието на немската литература през последните над 50 години. В негово лице Шведската академия оценява автор, който в този му мащаб едва ли е вече възможен на фона на съвременните тенденции в развитието на литературния дискурс.

 

 

 

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s