И корабокрушението е дом. Дневник на едно пътешествие из Фарьорските острови

бр. 32/2019

Петя Кокудева

ВМЕСТО СНИМКА
Осемнайсет зелени динозавъра спят по корем в океана. Опашките им се стелят над водата – тихи, ниски, а гърбовете им се издигат първо плавно, после внезапно нагоре – към отрупаните с мъгла небеса. От диханието на чутовните същества в океана се образуват вълни – метър-два високи. А корабите понякога, озовали се на върха на някоя, падат като камък в бездната – с носа надолу. Не се събуждат каменните динозаври от вятъра, който тук може всичко: да носи сол в диплите си, да суши китово месо, да изскубва от пръстта картофите още млади, да блъска птиците разярено в скалите, а понякога да ги въздига – като нескопосан опит на насилник да се извини. Вятърът не е джентълмен тук – няма да ти отвори вратата, защото далеч преди това я е разбил на тресчици. Вятърът не е с чувство за хумор тук – вместо да те разроши, посича. Вятърът тук жигосва кожата като наздирател – затворници. Но динозаврите-острови са сякаш напук обезсилващо деликатни. С прелитащи орехчета и кайри из ниските треви. С овце, в чиито меки гърбове дъждът покорно чезне. С облачни шапки, прилични на пудели – винаги наблизо до острова-стопанин, сякаш са на невидима каишка. Океанът е пълен с риба, светлина и удавници. А ледовитият студ е на стража, винаги.

ЧЕТИРИ СЕЗОНА В ЕДИН ДЕН
“Непокътнати. Неизучени. Невероятни.“ Това е мотото на Фарьорските острови – малка страна в северния атлантически океан (на 450 км южно от Исландия). Островите са 18 на брой и се намират в сърцето на Гълфстрийм. Субполярен океански климат, ветрове като гилотини, непрогледни мъгли, коронясали островните върхове.
За времето тук фарьорците се шегуват, че имало четири сезона. Само че побрани в един ден. Сутринта е слънчево и ясно, после внезапно пада тежък дъжд, мъглата се вплътнява, вятър извива, а сетне пак е слънчево. По тази причина едва ли не на всяка крачка може да се види дъга. Често „стволовете“ на дъгите никнат от гърбовете на кротко пасящите навсякъде овце. Овцете тук са около 70 000, а хората – 51 000.

ТАМ, КЪДЕТО ПРИНЦЕСИТЕ ПОЩЯТ ВЪШКИ
Троловете на Фарьорските острови обичат да крадат принцеси. Щом разбере това, човек очаква романтичен сюжет: за безнадеждно влюбен трол например. Нищо подобно. Крадат ги с една основна цел: принцесите да пощят въшките по рошавите тролски коси. Тази легенда ми се струва удивително точен синтез на Фарьорите: практичност, забулена в измамно деликатен воал; фантасмагорична изобретателност по принуда на суровите господари – океана и студа.
“Ние живеем заедно със смъртта“, казват фарьорците, по чиито голи, скалисти земи не расте нищо друго освен картофи и кочан (стига поривистият вятър да не ги изскубне преждевременно). Това ми напомня една тамошна история. През 1111 година била построена църквата „Свети Олав“ на Фарьорите (и до днес тя е действаща). В източната стена на църквата била пробита дупка. През тази дупка се изнасял звукът от служенията, така че да могат прокажените, живеещи от другата страна, край хълма Аргир, да слушат песнопенията.

А КЪЩИТЕ СЕ ПРАВЯТ ОТ КОРАБОКРУШЕНИЯ
В миналото почти всички къщи тук били построени от т.нар. driftwood – дърво, изхвърлено от океана по бреговете. Най-често дъски от корабокруширали кораби. Тъкмо от тях хората издигали домовете си. На Фарьорските острови няма гори, нито дървета (с две-три изключения, които правят горите, засадени и поддържани с усилия от местните, в нови времена). Разбира се, като за почти всичко, фарьорците си имат легенда-обяснение и за това.
Великанът Торур Рами връчил дар на селяните от остров Микинес (Птичия остров, където живее втората по големина в света колония от кайри). Дарът бил дръвче. Предупредил ги Торур, че ако говорят лошо за него, дървото ще чуе и ще изчезне. Всяка година селяните го кастрели, за да си правят къщи и храмове из острова, затова дървото било криво и немощно. А хората само го хулели. Скоро дървото изчезнало. Днес на Микинес се извисява единствено самотен фар.

ХУДОЖНИЦИ В НЕБЕТО
За период от 300 години фарьорците са използвали езика си единствено в устна форма. Под датска власт за тях е бил задължителен датският, а собственият им език – забранен. През тези три столетия от поколение на поколение се предават – единствено устно – песни и легенди. Въпреки че на практика литературата на тези острови е много нова (чак след като получават независимост след Втората световна война) и въпреки че на този език говорят само около 50 000 души, е ободряващо да забележиш с колко ентусиазъм и хъс популяризират историите и литературата си днес.
Един красноречив пример са самолетите на националния фарьорски превозвач – Atlantic Airways. Те носят имената на най-прочутите фарьорски художници, поети и графични артисти. Трите самолета се казват Уилям (William Heinesen, поет и писател), Ингалвур (Ingalvur av Reyni, художник) и Елинборг (Elinborg Lützen, графична дизайнерка), а двата хеликоптера са: Рут (Ruth Smith, художничка) и Самал (Samal Joensen-Mikines, художник). Представяйки всяко от небесните возила, националният превозвач всъщност акцентира на кратка биография на съответния творец. Освен това в списанието на авиокомпанията има цял разтвор, посветен на литературата – две страници за дебютни книги, поезия или нов роман от фарьорски автор, наред с информационно каре за институцията, която продава преводните права за тези автори.

ПАЗИТЕЛИ НА ЛЕГЕНДАТА
Днес малкото фарьорско селце Елдувик се обитава от 30 жители. Най-голямата скъпоценност за хората тук е един русал. По-точно легендата за един русал. Той живеел на дъното на морето и обичал да прави щуротии като например да хваща въдицата на фермера Анфин и да я закрепя за нещо по дъното, а оня горе да се чуди какво става. Запазването на историята се оказва толкова значимо за местните, че те основават „Комитет за съхранение на легендата“. През 2016 обитателите на Елдувик се събират и определят трима души за Пазители на историята. Това са Размус Хансен, Даниел Хансен и Родмундур Нилсен. Първата им задача е да намерят творец, който да създаде красива статуя на русала, и през 2017 избират такъв. После се съвещават около избора на подходящо място за статуята. На трето място, тримата убеждават управата на цялата област (не на селото) да финансира проекта. Четвъртата им задача като пазители е изследователска. Захващат се да тършуват из старите църковни архиви и книги из библиотеки, за да проследят родословието на селянина Анфин и да докажат, че героите в легендата са фарьорци, наистина живели тук, а не измислени. На комитета помага и прочутият събирач на легенди доктор Якобсен. Едно малко село, накрай света, има Комитет за опазване на легенда.

ЛОДКА ПЛАВА НА ТАВАНА
Вторият по големина фарьорски град – Клаксвик – зачервява носовете на общо 4800-те си жители.
– А, не, още не е студено, смее се господин Нилсен, белокосият уредник на голямата църква в центъра на града.
– Има лодка на тавана! – възкликвам аз и соча нагоре.
И наистина. Голяма, дълга лодка от тъмно дърво виси от тавана. Не е макет, веднага си личи.
– Истинска лодка е – обяснява ми господин Нилсен. – С нея е пътувал между островите свещеникът в миналото, когато е нямало тунели и мостове. Сега е част от храма, защото лодките са всичко за нас.
При тези думи си спомням, че в историята на почти всяко фарьорско семейство има погълнати от морето. Няма остров тук, невпримчен в спомена за удавниците, който се носи и днес под формата на легенди или истински истории. Например един от малките острови – Куной – и до днес помни добре 1913 година. В навечерието на Коледа седмината мъже от селото излизат с рибарската лодка в открито море, за да наловят риба за празниците. Така и никога не се завръщат. А в селото остават само жени и деца. Може би затова островът се нарича Куной – в превод, Женския остров.

ЗА КАМЪНИТЕ И ФАРЬОРЦИТЕ
Камъни и скали – това са Фарьорите. Нищо чудно, че за вулканично образуваните острови тъкмо камъните са се превърнали в съкровищници, пълни с легенди и разкази. Историите тук не са за богове, не са за нищо специално, а просто разказват за живота и дори битовизмите на обикновените хора. Това придава на легендите много реалистично, естествено звучене, защото човек и сега може да се загледа в местните, които събират сено наоколо или сушат риба, и да си ги представи в ролята на героите.
В много от фарьорските села има т.нар. Камък на мъртъвците. Назад във времето далеч не всяко село си имало църква. Когато някой починел – с лодка пренасяли ковчега до съседно селище, където можело да опеят мъртвеца. Този мъртвешки камък бил мястото, където близките се разделяли с починалия и го предавали на лодката. Разбира се, каменните истории не са обезателно мрачни, има и много развеселяващи като тези две:
*
Край селцето Арнафьордур стърчи голям камък. В миналото често около него се разнасяла упоителна миризма на прясно кафе и току-що приготвени палачинки. Жителите на селото знаели причината: тук, под камъка, бил домът на семейство сивкави елфи. Един ден камъкът бил преместен, защото започвала подготовка по направата на нов път до селото. Оттогава, казват местните, наоколо из ливадите не витае ухание на кафе и палачинки. Елфите, заедно с каменния си дом, също се преместили.
*
Тумас от село Троланес имал набито ухо. Познавал всякакви звуци. Но най-добре познавал един специфичен звук, който вечер можел да се дочуе откъм големия камък в селото. Това бил звукът, който правел един голям трол, докато си почиствал лулата, почуквайки я в камъка.

ДЕВЕТ МЕСЕЦА МРАК
Село Депил към днешна дата има само двама жители. Преди време обаче имало повече. Оттогава е прочуто като Непрогледния Депил. Нощите тук били въгленовочерни, напълно непрогледна тъмнина наставала. Ако някой от местните окъснеел на прибиране от друго село, започвал да се лута в мрака, нищо че всички тук знаели добре пътеките. Толкова тъмно било. Разправят, че закъснелите така се изтощавали от лутане в тъмата, че по някое време сядали на земята и търпеливо изчаквали да настъпи зората.

ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ ОТ ДАЛУР
С липсващия си до половината показалец Бьодвар ми сочи черно-бяла снимка. На нея са двайсетина мъже и едно русоляво момче. Той. Когато бил на 13, пожелал да помага в местната дърводелска работилница. В началото предимно метял, после научил занаята. Сега Бьодвар е на 53 и е опитен дърводелец в село Далур. Смее се, че дърводелците рядко имат по десет пръста и току повтаря колко си обича работата. Пък и е видимо по ентусиазма, с който ни показва стълбите и вратите, измайсторени от него.
Край Бьодвар в работилницата помага 18-годишният Яртвар. Най-малкото дете на дърводелеца. Любопитството му надделява над срама и се заговаряме. Разказва ми как, като бил малък, в колата на баба му се возели без задни седалки, защото там тъпчели сеното. Седнали в сеното се возели и полицията не им правела забележка. Яртвар има общо шестима братя и сестри. Две от сестрите му са родни, една е осиновена. Бьодвар и жена му я взели, след като някакъв моряк и жена му се развели, а детето нямало къде да иде. После осиновили и три момченца. Преди тук, в Далур, имало училище и 25 ученици. Но в последните години има един-единствен ученик – русият, симпатично пълничък Яртвар. „Имам само две учителки, казва – една по готвене и рисуване, друга по всичко останало.“ „Не му беше лесно, добавя баща му, сам-самичък да учи тук, накрай света.“ След няколко седмици Яртвар заминава за столицата на Фарьорските острови – Торшхавн. Ще учи за дърводелец, защото и той харесва занаята.
На изпращане и двамата тръпнат да ни покажат по нещо, направено от тях: синът показва объл камък, изрисуван като калинка. Децата тук често правят такива рисунки и съживяват камъните. Бащата пък показва масата на верандата. Направил я от дърво, изхвърлено от морето. Скоро с жена му ще имат сребърна сватба – 25 години съвместен живот. Смятат да поканят много хора, цялото село. Цели 20 човека.

ОВЧАР И ПОЕТ
Характерна за тази страна е някак много естествената сплав от обикновено и възвишено, която представляват хората. Никак нерядко в историята на Фарьорите можете да срещнете човек, който е едновременно овчар, поет, корабостроител и художник. Самият им национален герой – Нолсояр Пал – е строител на лодки, фермер, моряк и поет, прочут със сатиричните си балади. А поетът Йоанес Нилсен например, който има 17 книги и няколко литературни награди зад гърба си, е пристанищен работник.

Казват, че бавнорастящите дървета
имали най-красивите корони.
Възможно е.
Но аз харесвам и дърветата,
тероризирани от бедната почва.
Те приличат на нас.
Все още не зная
какво нещо е доброто стихотворение.
Но ароматът на пирен и огън
ми вдъхва чувството, че съм живял дълго на тази земя.
(Й. Нилсен, превод – мой, от английски)

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s