Роман трагедия

 

бр. 28/2019

Амелия Личева

Една от най-въздействащите теоретични книги на ХХ век е „Смъртта на трагедията“ на Джордж Стайнър, защото тя по удивителен начин връща към корените на трагичното, към онази тотална негова оголеност, която можем да усетим само при античните автори, при Шекспир и Расин. Истинската трагика – казва Стайнър – е в срещата на крехкото, смъртно човешко същество с предопределеността. Среща, в която и най-блестящият разум, и най-проникновеното пророкуване, и най-голямата смелост не могат да помогнат, защото нищо не може да надвие смъртта, когато е писано тя да се случи. Затова винаги в трагедията дори Бърнамският лес може да проходи, ако съдбата е повелила даденото човешко същество да бъде сразено. А съдбата – внушава Стайнър, позовавайки се на споменатата литература и отделните автори – винаги носи смърт.

Позволихме си това припомняне, защото новият роман на Теодора Димова „Поразените“ се вписва в този тип традиция – традицията на големите трагедии, които по жанр могат да бъдат различни, но чиито персонажи стремглаво вървят към обречеността и смъртта. Неслучайно в „Поразените“ няма спасени – има или убити, или оцелели, но в тъга, в загуба, в криза. И разбира се, има много „новоредени“ – т.нар. „герои” на новата власт, но те тук могат да бъдат видени само като злодеите, които присъстват във всяка трагедия и които са по-скоро съюзници на съдбата и никога не подлежат на метаморфоза или катарзис. Затова и заглавието на Теодора Димова е тъкмо „Поразените“ – точно като в антична трагедия всички значещи герои се оказват обречени.

Смъртта в този роман е ужасяваща, безсмислена, несправедлива – биват убити писатели, свещеници, предприемачи – хора с професии, можещи, почтени, задаващи духовния облик и просперитета на страната. И точно както гробът им е общ, а те са разстреляни като кучета (техните съпруги и близки само могат да гадаят за мястото, където са зарити, защото там снегът се топи от топлината на неизстиналите тела), точно така имената им биват изличавани, а поколенията им се оказват прокълнати (изселени, умиращи, а понякога и предаващи се на злото). Защото – внушава романът – истинската трагедия е двойна, веднъж физическата смърт, но втори път забравата, предателствата на живите, живеенето в мълчание, сякаш всичко това не е било. Неслучайно един от най-силните образи в романа е на умиращата Райна, която до края на живота си съхранява спомена за това нямо погребение и в предсмъртните си часове не се сдържа повече да мълчи, а говори на своята внучка, говори за станалото, което младото момиче възприема почти като фантасмагорично бълнуване.

Трагичен е и целият ритъм на романа – монологът на Райна с мъртвия съпруг, писмото на умиращата майка към децата, които ще го четат, когато пораснат, сънят на момичето, посетено от своя баща, вече мъртъв, но и жив: изобщо цялото това многогласие, сплитане на стилове осигурява гласовата трагика. Чисто визуално също имаме преливане на цвят и сиво-черни краски, чрез които се противопоставят двата образа на България – тази от преди и тази след преврата. И най-сетне, самият език се подчинява на трагическото. Там, където се говори за смъртта, той е някак насечен, оголен, безпощаден, превъплъщава се в нея и натежава, зазвучава траурно. И контрастира с доста по-описателния и обстоятелствен език, на който се говори, когато се предават картините на България отпреди преврата с вкуса към градското, европейското, културното, към свободата, веселието, цветността и преживяванията през този период.

Българската литература опита под различни форми да говори по темата за преврата от 9 септември – понякога през публицистичното и журналистическото, понякога през психиката на масата (както беше в „Кротките“ на Ангел Игов), или през гротеската (при Алек Попов). Но като че ли за първи път в „Поразените“ е оголена съдбовността, трагиката на онова време, и тъй като романът е с много ясна позиция и е написан в традицията на високата литература, той има всички основания да предизвика катарзис у своите читатели.

Теодора Димова, „Поразените“, изд. „Сиела“, С., 2019.

Реклами

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s