За преводите, наградите, литературните пространства и езика

бр. 28/2019

Разговор с Мари Врина

Мари, разкажете нещо повече за тази прекрасна инициатива „Български букви като пейки в Париж до Сена“. Идеята е на Тодора Радева и на Българския културен институт в Париж, но преводите на повечето поети са ваши.

Идеята е чудесна! За съжаление, времето ми липсваше, за да преведа повече стихотворения. Но си представям деца, катерейки се между буквите на кирилицата, хора, млади и по-възрастни, почивайки се или разхождайки се сред пейките, четейки стихотворения и…. мечтая си, отваряйки компютрите си, след като се върнат вкъщи, за да узнаят малко повече за писател, българската литература, езика…

 

Напоследък като че ли се обръщате повече и към превода на поезия, така ли е? Преди няколко години издадохте самостоятелно томче със стихове на Константин Павлов, наскоро излезе стихосбирка на Иван Христов, също във ваш превод. Имате ли амбиция да представите по-цялостно повече български поети на френската публика?

Да, вярно е. Вероятно трябваше да минат години, преди да се почувствам готова за поезията. Имах проект за антология, но издателят не ми отговаря, май издателството не работи вече. Сега превеждам Там, където не сме от Георги Господинов, но бих искала да предложа на издатели стихосбирки и от други поети, например Зверски кротка

 

Как изглежда френският книжен пазар в момента? Все още ли е толкова трудно за един източноевропеец, не питам дори за българин, да пробие в него? Или вече има някакви изключения?

Това е и труден, и болезнен за мене въпрос. Труден, защото през 2018 г. например 82 313 заглавия[1] са били публикувани. Тоест пазарът е твърде обемист, за да имам наблюдения. 25% от тях са романи. През 2017 г. преводите представляват 19,1% от пазара, през 2018 г. – 18,5%. Превежда се най-много от английски (59,3%), японски (12,6%) – забележете пропастта между първия и втория преводен език. От Източна Европа Русия е на първо място, но само с 1,9%, после е полският с 0,7%. Последният език, за който дават данни е китайски със само 0,6%. Тази поразителна разлика между японски и китайски е странна. Интересно е да се отбележи обаче, че езиците, от които се е превеждало малко повече през 2018 г., отколкото през 2017 г. са именно руски и полски (а също и английски и японски). За другите има лек спад (немски, испански, португалски). Ако сравним с 2014 г., 1% от преводите бяха от руски, а полският въобще не беше отбелязан.

Личните ми наблюдения, като преводачка на български писатели, са малко по-оптимистични тази година. В смисъл, че за първи път откакто превеждам български автори (1985 г.), преди няколко седмици, след като изпратих предложения на десетина издатели – средни и даже големи като Noir sur blanc, Gallimard и Actes Sud, – веднага получих отговор или да се срещнем, или че ще ги прочетат скоро с голямо внимание, или да им изпратя оригинала да го дадат да се прочете. Това не означава, че ще ги издадат, разбира се, но за първи път въобще получавам – и то светкавично – някакъв отговор. На какво се дължи? Разбира се, на много дългото и търпеливо изграждане на издателска мрежа, която да ти има доверие, но според мен и на нови, млади хора, които заемат отговорни постове. Дано да проявят повече любопитство към българската литература

 

Какви автори най-много се превеждат сега във Франция? И каква е ситуацията с превода, понеже да следите качеството му е сред преките ви професионални интереси. Идват ли добре подготвени млади преводачи, достатъчно оценен ли е трудът на преводача, има ли достатъчно конкурси, в които награди да се дават специално за превод?

Двамата най-продадени във Франция чуждестранни писатели са италианката Елена Феранте и американецът Харлан Кобен. Невъзможно ми е да имам наблюдения върху качеството на преводите, тъй като чета много преведени книги (много малко френски), но без да зная езиците, от които са преведени. А както знаете, един превод може да ви трогне, вълнува, говори, хареса, а да има много малко общо с езика, музиката, ритъма на оригиналния текст. Всъщност това е положението например с немалко френски книги, преведени на български през комунизма. Понеже имаше много компетентни редактори, коректори, те са на много правилен български език, но… какво е останало от специфичния език на оригинала, неговия ритъм, образи? Това е друг въпрос…

Във Франция съществуват десетина награди за превод, като тази година с двама колеги създадохме в университета, където преподавам, INALCO, награда за превод от един от 105-те[2] незападни езици и култури, които преподаваме.

Напоследък журирахте на интересни конкурси и в България, и във Франция. Забелязахте ли някакви нови, интересни тенденции в писането? Открихте ли някакви нови имена за себе си?

Имате предвид Наградата за европейска литература „Димитър Димов”, както и Наградата за превод, която току-що споменах, нали? Да, определено ми беше любопитно и интересно. Да говоря за тенденции ми е трудно. Но открих имена, да, по-скоро от чужди писатели, като татарката Гузел Яхина и романа й Зулейха отваря очи, или Тайе Селаси и Отивам си е възвратен глагол. Благодарение на първата награда открих Глиненият цар от Добромир Байчев, който превеждам в момента.

 

Отскоро сте научен директор на издателството към ИНАЛКО. Какви планове имате? Има ли някакви книги, които задължително искате да издадете?

INALCO е уникален университет на света. Само там човек може да следва от бакалавъра до магистъра или доктората повече от 100 езика (незападни), комбинирани с лингвистика, антропология, икономика, международни отношения, литература, литературен и специализиран превод, политически науки, история… Едно качване в нашите асансьори е по себе си цяло пътешествие заради физическата и езиковата пъстрота.

Преди три години създадохме своето собствено издателство, чието мото е да осигури все по-широк и далечен достъп и разпространяване на знанието. За тази цел ние публикуваме едновременно на хартия и онлайн[3], което означава, че една книга (издаваме научна литература, научни списания и учебници по наши езици) струва според носителя между 5 и 30 евро. Амбицията ми е да привлечем ценни трудове от чуждестранни и френски колеги (публикуваме на английски и френски), както и да превеждат наши книги, за да се разпространяват в чужбина, тъй като в INALCO много сме единствените изследователи в своята област за цяла Франция, дори Европа или света. Това е предизвикателство, което поемам с ентусиазъм, защото моята колежка, производствен директор, има дълъг опит в издателската работа. Публикуваме в „double blind Peer review“, т.е. след положителната оценка на двама експерти, които, естествено, не знаят кой/кои е/са авторът/авторите на дадения ръкопис.

 

Работите по проблемите на историята на българската литература, но от позициите на другоезичието, другостта изобщо. Как се променя картината? Какво не знаем за отминалите епохи, което през разказите на и за другия можем да разберем?

Всъщност се интересувам за българското литературно пространство, което е по-широко от българската литература. Това допълва и променя обикновената картина (канона) с текстовете, които се пишат, четат, циркулират в османска България на арменски, османлъ, турски, гръцки, иврит, ладино, арабски, персийски. Или до по-късно на турски и арменски. Цяло впечатляващо богатство, което свидетелства за пъстротата и разнообразието, заличени с възникването на държавите нации. Не разполагаме още с достатъчно сведения относно обмена на текстове между различните общности, а аз самата не зная тези езици, но се надявам да предизвикам колеги, които ще могат да четат и оценяват това огромно количество текстове спрямо различните литературни традиции. Би било интересно също да се проучват повече мемоари от османци от различни общности, за да придобием по-ясна представа за обмена на идеи, текстове…

 

Какви преводи на български автори да очакваме от вас в най-скоро време?

А, това ще зависи и от издателите! Но в момента превеждам Глиненият цар от Добромир Байчев, роман, който, както новият роман та Теодора Димова Поразените, ни връща към началото на комунизма, по-точно към началото на тежкия период, когато БКП е наложила властта и контрола си, т.е. края на 50-те години на миналия век. Езикът е силно кинематографичен, максимално опростен, така че хем изглежда студено дистанциран, записващ жестокостта и нечовещината, хем съчувства на онеправданите, жертвите на репресивната машина в ТВО Белене. Това, което ме грабва, е нюансираното третиране на характерите, които не са черно-бели, нито заковани, напрежението около шаха и… надеждата, че искра човещина надделява въпреки всичко. Предложих на издатели и Внезапни улици от Иванка Могилска, Балканска рапсодия от Мария Касимова-Моасе и Остайница от Рене Карабаш. Все текстове с интригуващи истории и силен, необикновен език. Ще предложа и Поразените, роман със силно и трайно въздействие, както ни е привикнала Теодора Димова.

 

Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

 

[1] http://www.culture.gouv.fr/content/download/209343/2209861/version/3/file/Chiffres-cles_Livre_SLL_2019_%28donnees_2017-2018%29.pdf

[2] http://www.inalco.fr/formations/langues-civilisations

[3]https://books.openedition.org/catalogue?primary=publisher&publisher=Presses+de+l%E2%80%99Inalco

 

Реклами

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s