Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке

бр. 25/2019

Райнер Мария Рилке

Импресионистично-лирическият текст от тънката книжка „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“ е написан само за една нощ през есента на 1899 г. Тогава Райнер Мария Рилке е 23-годишен, а това е едно от най-ранните му произведения; младежко, пламенно и с бликнал патос. Изникнало е като насън, споделя Рилке. Няколко седмици преди тази нощ на лудешко вдъхновение той попада на семейни книжа и открива няколко страници със записки за далечния си родственик, корнета Кристоф Рилке, паднал в битка по време на една от Австрийско-турските войни, някъде около 1660 г. Явно образът на младия войник е разпалил въображението му, може би го е накарал да си спомни собствените неволи и копнежи във военното училище, скритите страхове дали е достатъчно смел, достоен, благороден в битка; припомнил му е чувството на гордост да служиш на знамето, но и трагиката на възможната млада смърт.

Било е пълнолуние, Рилке гледал преминаването на облаците по черното небе и в главата му прозвучал ритъмът на първите думи от поемата: „Reiten, reiten, reiten…“ (яздиш, яздиш, яздиш). И започнал да пише. На сутринта текстът бил готов.

Седем години по-късно, когато книгата най-после е отпечатана, Рилке определя тази ранна творба като незряла и трудна за четене. И макар авторът да изпитва явна неприязън към текста си, книгата не просто е добре приета сред читателите, но и се превръща в най-големия бестселър в немскоезичния свят по онези времена. Първият тираж от 1912 г. е изчерпан само за няколко седмици; следват многобройни преиздавания. До 1920 г. са продадени 200 000 екземпляра – нечуван брой за тогава. До средата на 20. век са продадени повече от един милион бройки. Особено по време на двете световни войни тънката книжка е била едно от най-ценните неща, които войниците са носили в пазвата на фронта.

Фрагментите от тази книжка по форма са поезия в проза. Характерни са многобройни вътрешни рими, също и поетическият ритъм, който е смислово свързан с пресъздадените в текста движения и състояния – яздене, умора, бой, пожар, любовни приключения, сън, копнеж, мираж… Езикът е образен, сгъстен… и както също при късния Рилке – прецизен, съдбовен, своенравен и безкомпромисен.

 

 

 

„… на 24 ноември 1663 година Ото фон Рилке / от Лангенау / Грениц и Цигра / в Линда получи дела от имението Линда, наследявайки брат си Кристоф, паднал в бой в Унгария; той трябваше обаче да подпише споразумение, / според което ще загуби собствеността, / в случай че брат му Кристоф (в донесения смъртен акт пише – починал с ранг на корнет в ротата на барон фон Пировано от импер. австр. Хейстерски конен полк…) се завърне…“

***

Яздиш, яздиш, яздиш, през деня, през нощта, през деня.
Яздиш, яздиш, яздиш.
Духът е уморен, копнежът е голям. Няма вече планини, тук-там някое дърво. Нищичко не смее да се извиси. Чужди колиби жадно клечат край заблатени кладенци. Никъде кула не стърчи. Все същата картина. Имаш две очи и даже те са много. Само нощем понякога си мислиш, че знаеш пътя. А може би среднощ се връщаме назад по пътя, който с мъка под чуждо слънце вече сме го взели. Възможно е. Слънцето тежи както у дома насред лятото. А ние през лятото си взехме сбогом. Дълго светеха роклите на жените в зеленото. И ето, яздим отдавна. Значи трябва да е вече есен. Поне там, където тъжните жени ни знаят.

***

Онзи от Лангенау се намества на седлото и казва: „Господин маркиз…“
Дребният фин французин до него отначало цели три дена приказва и се смя. Сега вече нищо не му хрумва. Той е като дете, на което му се спи. Прах лепне по фината му бяла дантелена яка; не обръща внимание. Бавно вехне на кадифеното си седло.
А онзи от Лангенау се усмихва и казва: „Странни очи имате, господин маркиз. Сигурност приличате на майка си.“
При което дребосъкът разцъфва отново, отърсва праха от яката си и е като нов.

***

Някой разказва за майка си. Германец явно. Високо и бавно реди думите си; както момиче, което свива букет, цвете по цвете избира и още не знае как ще изглежда цялото – така нарежда думите си. За радост? За скръб? До един се заслушват. Даже спират да плюят. Понеже всичките са господа, които знаят как да се държат. А който в групата не знае немски, изведнъж започва да разбира, усеща отделни думи: „вечерта“… „малък бе“

***

Близки си стават тези господа от Франция и от Бургундия, от Нидерландия, от долините на Каринтия, от замъците на Бохемия и от император Леополд. Понеже онова, което единият разказва, те същото са го изпитали, и то точно така. Сякаш че една е майката…

***

И тъй те яздят, навлизат във вечерта, в една от вечерите. Мълчат отново, но носят в себе си лумналите думи. Маркизът сваля своя шлем. Тъмните му коси са меки и като сведе глава, те женствено се разпиляват по тила му. Сега и онзи от Лангенау съзира – в далечината нещо се издига насред сиянието, нещо стройно, тъмно. Самотна колона, наполовина срутена. А дълго след като са я отминали, по-късно, той осъзнава, че това е била Богородица.

***

Стражеви огън. Насядали са в кръг около него, чакат. Чакат някой да запее. А толкова са уморени. Червената светлина е тежка. Тя ляга върху прашните обувки. Пропълзява до коляно, надзърта в сключените длани. Тя няма криле. Лицата тъмнеят. Ала очите на малкия французин все още искрят със собствена светлина. Той беше целунал една малка роза и сега тя можеше да продължи да вехне на гърдите му. Онзи от Лангенау го бе видял, понеже не можеше да заспи. Той си мисли: Аз пък нямам роза, никаква си нямам.
След това запява. Една стара тъжна песен, която момичетата у дома пеят по полето, наесен, когато жътвата е към края си.

***

Малкият маркиз казва: „Вие сте много млад, господине, нали?“ А онзи от Лангенау, полу с тъга, полунаперено: „Осемнайсет.“ И замълчават.
По-късно французинът пита: „И вие ли имате годеница у дома, господин юнкер?“
„А вие?“, пита на свой ред онзи от Лангенау.
„Руса като вас.“
И пак се смълчават, докато германецът не извика: „Но, по дяволите, защо тогава сте яхнали коня и яздите през тези отровни земи срещу турските псета?“
Маркизът се усмихва: „За да се завърна.“
И онзи от Лангенау се натъжава. Мисли си за едно русо момиче, с което играеше. Дивни игри. И му се ще да се иде у дома, само за миг, само за толкова, колкото е нужно да изрече думите: „Магдалена, прости ми, задето бях все такъв!“
Какъв?, мисли си младият господин. – А са далеч.

***

Веднъж, сутрин беше, се появява конник, после още един, четири, десет. Целите в железни доспехи, едри. След тях още хиляда. Цяла войска.
Настава време за раздяла.
„Щастлив ви път към дома, господин маркиз.“
„Божията майка Мария да ви закриля, господин юнкер.“
И не могат да се разделят. Станали са ненадейно приятели, братя. Имат още да споделят, нали вече знаят толкова много един за друг. Помайват се, не бързат. А наоколо – суетня и чаткане на копита. Тогава маркизът сваля голямата си ръкавица от дясната ръка. Изважда малката роза, откъсва от нея едно листо. Сякаш че откъсва парче хостия.
„Нека то да ви закриля. Сбогом!“
Онзи от Лангенау се чуди. Дълго гледа след отдалечаващия се французин. И после пъха чуждото листо в пазвата под войнишката си дреха. И то се вдига и пада по вълните на сърцето му. Изсвирва рог. Юнкерът препуска към войската. Той тъжно се усмихва: закриля го една чужда жена.

***

Един ден на кон през тълпите на задна линия, придружаващи войската. Ругатни, цветове, смях – изпъстрят земята. Дотичват шарени момчета. Боричкат се, крещят. Идат моми с пурпурни шапки върху разветите коси. Махат. Идат войници пеш, в доспехи от черно желязо като бродеща нощ. Сграбчват тъй горещо момите, че роклите се разкъсват. Притискат ги по страните на барабаните. И от дивото противене на бързо размаханите ръце се събуждат барабаните, като насън думкат, думкат. А вечер му показват странни фенери. Вино, искрящо в железни шлемове. Вино? Или кръв? – Кой може да ги различи.

***

Най-накрая се изправя пред Шпорк. Графът се е изпъчил до белия си кон. Дългите му коси блестят като желязо.
Онзи от Лангенау не е разпитвал кой е. Разпознава генерала, скача от коня и се покланя сред облак прах. Носи писмо, което го препоръчва пред графа. Но графът заповядва: „Ти ми го прочети парцала.“ Без да помръдва устни. Не са му потребни за това, те са идеални за ругатни. За всякакви други приказки служи десницата му. Точка. Даже й личи. Младият господин отдавна вече е приключил с четенето. Вече не знае къде се намира. Шпорк е навсякъде. Дори небето се е оттеглило. А Шпорк, големият генерал, казва:
„Корнет.“
А това е много.

***

Ротата се е разположила отвъд река Раба. Онзи от Лангенау язди напред, сам. Равнина. Вечер. Обковът отпред на седлото му проблясва през прахта. И тогава изгрява луната. Вижда го по ръцете си.

Потънал в мечти.
Ала нещо го вика.
Крещи ли, крещи,
раздира мечтите му.
Не е бухал. Милост –
едничкото дърво
му крещи:
Човеко!
Поглежда – издига се. Снага се извива
нагоре по ствола, една млада жена,
разгърдена, в кърви,
му нарежда: „Развържи ме!“

И той скача в черната трева
и разсича горещото въже;
и вижда погледът й да пламти,
а зъбите – хапят.

Смее ли се тя?

Той потръпва от ужас.
На коня се мята,
препуска в нощта.
Стиснал кървави върви в ръка.

***

Фон Лангенау пише писмо, потънал в мисли. Бавно изписва с големи, сериозни и прави букви:

„Мила моя майко,
гордей се: знамето нося,
недей се тревожи. Знамето нося,
обичай ме: знамето нося –“

И пъха писмото във вътрешния джоб на униформата си, на най-скришното място, до листото от роза. И си мисли: скоро ще се умирише то на роза. И си мисли: Може би някога някой ще го намери… И си мисли: …; защото близко е врагът.

***

Минават с конете през един убит селянин. Очите му са ококорени и нещо в тях се отразява; не е небе. По-късно вият кучета. Значи наблизо има поселище, най-после. А над колибите се извисява каменен замък. Пред тях се разстила обширен мост. Разтварят се широко портите. Приветствено изсвирва тържествен рог. Чуй: тропот, звън и лай! Кон цвили в двора, копито чатка, вик.

***

Отмора! Веднъж да бъдеш гост. Не все сам да си приготвяш оскъден залък. Не все враждебно на плячка да посягаш; веднъж да се отпуснеш на друг в ръцете и да знаеш – каквото с тебе правят, е добро. Дори душата трябва веднъж да се изпъне и по краищата на копринена завивка в себе си да се търкулне. Не все да си войник. Веднъж да разпилееш къдри, да се разгърдиш, да поседиш в копринени кресла и до връхчетата на пръстите така да се почувстваш – като след баня. И пак да разбереш какво е то жена. Какви ги вършат белите жени и как са сините; какви са им ръцете, как смехът им пее, когато русокоси момци принасят красиви купи, пълни със сочни плодове.

***

Започна като вечеря. И прерасна в празненство, незнайно как. Потрепваха високи пламъци, рояк от гласове, преплетени мелодии подрънкваха в стъкло и гланц, узряха тактовете и от тях избликна най-накрая танцът. И всички той обзе. Из залите се вдигнаха вълни, случайна среща и привличане, раздяла и повторно виждане, наслада в блясъка и яркост заслепителна, полюшване насред онези летни ветрове, които веят в роклите на пламенни жени.
От тъмно вино и безбройни рози еуфорично се стича струйка час във вечерния сън.

***

И там един стои и се диви на тази пищност. Така стъписан, чак в очакване да се събуди. Понеже единствено насън се появяват подобна пищност и празненството на такива дами – най-дребният им жест, е гънка, плъзнала в броката. Те съграждат часовете от сребристи разговори. Понякога повдигат тъй ръце, че трябва да си мислиш как някъде, където не достигаш, те нежни рози късат, невидими за теб. И си мечтаеш: с тях да се закичиш и други някакви облаги да изпиташ, а също корона да заслужиш за голото си чело.

***

Един, облечен в бяла дреха от коприна, осъзнава, че няма как да се събуди; понеже той е буден и замаян от реалността. Тревожно бяга в своята мечта и се оказва в парк, самотен в черен парк. И празненството е далеч. Измамна – светлината. Нощта обгръща го, студена, близка. И пита той навеждащата се към него жена:
„Ти ли си нощта?“
Тя се усмихва.
А той потъва в срам заради бялата си дреха.
И му се ще да е далеч и сам, в доспехи.
Цял в доспехи.

***

„Забрави ли, че си мой паж за този ден? Нима ще ме напуснеш? Къде отиваш? Бялата ти дреха ми дава правото да те командвам.“

***

„Влече те грубата ти униформа ли?“

***

„Студено ли ти е? – Мъчно ти е за дома ли?“
Графинята се усмихва.
Не. То е само защото детинството е паднало от раменете му, тази нежна тъмна дреха. Кой ли я е взел? „Ти ли?“, пита той с глас, който никога досега не е чувал. „Ти!“
И ето че нищичко по него няма. Гол е като светец. Светъл и строен.

***

Бавно гасне замъкът. Всички са натежали – дали от умора, любов или пиянство. След толкова пусти, дълги нощи военен поход – легла. Широки дъбови легла. Молитвите тук по-иначе звучат, отколкото в нащърбените окопи, които, щом заспиш, се преобразяват в гроб.
„Господи, нека бъде Твоята воля!“
По-кратки са молитвите в легло.
Но по-искрени.

***

Стаята в кулата е тъмна.
Но те с усмивките осветяват лицата си. Опипват пред себе си като слепци и откриват другия както се налучква врата. Почти като изплашени от тъмното деца се притискат един о друг. Но всъщност не ги е страх. Няма нищо, което би ги спряло: никакво вчера, никакво утре; понеже времето е рухнало. И те разцъфват от останките.
Той не пита: „Твоят съпруг?“
Тя не пита: „Твоето име?“
Открили са се, за да си бъдат един на друг нов род. Ще си дадат сто нови имена и пак едно след друго ще ги отменят, тихо, както се сваля обица.

***

В преддверието върху едно кресло са метнати униформата, презрамникът и наметалото на онзи от Лангенау. Ръкавиците му лежат на пода. Знамето му е изправено, подпряно върху кръста, образуван от рамката на прозореца. То е черно и източено. Вън буря препуска по небето и раздира нощта на парчета, бели и черни. Лунната светлина преминава като дълга светкавица, а неподвижното знаме хвърля неспокойна сянка. То сънува.

***

Отворен ли е бил един прозорец? Дали е влязла вътре бурята? Кой вратите тръшва? Из стаите кой броди? – Няма значение. Който и да е. Покоите в кулата не ще открие. Като зад сто врати е този мощен сън, споделен от двама, общ, както е обща единствената майка или единствената смърт.

***

Утрото ли дойде? Какво е това слънце? Колко голямо е слънцето. Това птици ли са? Гласовете им са навред.
Светло е, но не е ден.
Шумно е, но не са птичи гласове.
Гредите са, те светят. Прозорците, крещят. Крещят, червено, към враговете, вън, насред трепкащите в пламъци поля, крещят: пожар.
И с разкъсан сън по лицата всички започват да се блъскат, полуоблечени в доспехи, полуголи, от стая в стая, от коридор в коридор, и търсят стълбището.
Задъхани пресипват рогове в двора: на бой, на бой!
И барабаните се тресат.

***

Само знамето тука не е.
Викат: корнет!
Крясък, молитви, бесни коне.
Клетви: корнет!
Звънка желязо, команда, напред;
Тихо: корнет!
И после отново: корнет!
Яздят напред сякаш имат криле.
––––––––––
Само знамето тука не е.

***

Той хуква като подгонен през пламнали коридори, минава през врати, които го блъсват с жар, по парещи стълбища слиза, изскача от разярената постройка. На ръце той носи знамето като бяла, премаляла жена. Коня възсяда, бърз като вик – в миг препуска в забрава, всеки той надминава, своите даже. И тогава се съвзема знамето пак, по-царствено е то от всякога преди; напреде към него се отправят всички очи, виждат светлия воин, без шлем на главата, разпознават и знамето…
И ето ­­– то пламва, хвърля се напред, нараства огромно и червено…

––––––––––

Знамето гори сред вражеските войски, а те препускат след него.

***
Онзи от Лангенау е заобиколен вражески воини, но сам самичък. Ужасът чертае празен кръг, в средата му той спира под своето бавно догарящо знаме.
Бавно, почти замислено се оглежда наоколо.
Толкова много непознати неща, пъстрота пред очите му. Градини, мисли си той и се усмихва. Но усеща вперените в него погледи, разпознава скупчените мъже и знае, че са варварските псета – и се хвърля с коня си отгоре им.
Ала сега, когато го нападат вкупом отзад, става ясно, че действително са градини, а шестнайсетте ятагана, които му се стоварват, струя след струя, са празненство.
Един смеещ се фонтан.

***
Войнишката му униформа е изгоряла в двореца, заедно с писмото и розовото листо от една чужда жена.
Идната пролет (а тя дойде тъжна и студена) един пратеник на барон фон Пировано бавно влезе на кон в Лангенау. Там той видя една стара жена да плаче.

(1899)

Превод от немски: Петя Хайнрих

Корнет (фр. cornette) – младши офицерски чин, съществувал в кавалериите на някои страни от XV в. до началото XX в.; също и знаменосец.

Юнкер – аристократ земевладелец в земите източно от р. Елба, най-често в Прусия.

Реклами

1 коментар

Filed under Общи

One response to “Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке

  1. Angelina Vasileva

    Великолепен текст, Петя! Вие наистина имате мисия да създавате и да съхранявате поезия. Дали сте нов живот на корнета Рилке.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s