Преодолях разрива между литература и живот

бр. 23/2019

Разговор с Елена Алексиева

Елена, какво е онова, което прави романа Ви „Свети Вълк“ по-различен от досегашните Ви текстове?

Започвам от най-баналното и може би най-очевидното: мисля, че „Свети Вълк“ е най-добрият и най-зрелият ми роман до момента. Не само от публикуваните, но и от един-два непубликувани, от чието издаване се отказах сама, защото не успях да постигна в тях това, към което се стремях. За мен този роман отваря следващ етап в писането ми – етап, за който се борих и работих, понякога дори се и отчайвах. Със „Свети Вълк“ ми се струва, че успях да постигна една свобода в писането, която преди ми се е удавала в разказа, в пиесите, но не докрай в романа. А за мен тя е от решаващо значение, защото без нея не бих могла да продължа. Свобода в техниката на писане, но преди всичко в погледа към света и човека – своеобразно отваряне към тях, донякъде разпознаване, признаване и преодоляване на собствените ми дефицити и ограничения. Това несъмнено е свързано и с някакво мое личностно израстване – с натрупан чисто жизнен опит, със стремеж за вникване в другия, колкото и да е различен от мен, за вживяване в неговата кожа, дори за прошка, макар все още тъкмо прошката да е онова, до което най-трудно стигам. Оттам и надеждата в този роман. За мен тя беше изключително важна, един вид лично постижение. Освен това от известно време страшно ми се искаше да напиша роман за България – такава, каквато я виждам и познавам тук и сега. Аз съм човек на сегашното, миналото не ме възпламенява особено. Не обичам да човъркам травмите – свои или пък национални, те не ме хранят. Имам само този живот и за него искам да пиша. Нуждаех се да сменя оптиката си, да я разширя, да стана малко по-честна пред себе си, за да бъда честна и в писането си. А покрай разнородните си занимания имам и огромния късмет постоянно да срещам най-различни хора – хора, които не престават да ме изумяват по всевъзможни начини. Искам да пиша за тях, може би защото това е начинът да ги задържа в главата си, в живота си. Мисля, че поне за себе си, най-сетне преодолях разрива между литература и живот, проумях, че едното не може без другото. Има автори, които умеят да разкачат двете, да бъдат само в литературата, но аз не го мога. Както каза един мой приятел веднъж, „щом можеш да живееш по начина, по който живееш, трябва да можеш и да пишеш така“. За мен „Свети Вълк“ е начало, аз тепърва започвам да пиша. Усещам енергията на това бъдещо писане – и на този бъдещ живот. И се надявам да я задържа колкото се може по-дълго.

Когато пишете, опитвате ли се да балансирате между елитарно и популярно? Питам, защото Вие като че ли сте от авторите, които не се боят да удържат елитарната линия в произведенията си?

Откровено казано, никога не съм мислила в такива категории. Пиша така, както мога и както искам. Не ме блазни да усложнявам простото или да опростявам сложното. Не изпитвам нужда писането ми да е достъпно за всички, за да си гарантирам някакъв относителен успех или да се харесам на някого. А и правя разлика между читателя и консуматора на литературен продукт. С което не твърдя, разбира се, че единият трябва задължително да ме приема, а другият – задължително да ме отхвърля. Опитвам се да бъда честна, това е всичко. Да създавам честна литература, от която да не се срамувам. Такава, която не лишава читателя от най-свещеното му право: да мисли. А че честното често пъти не е елементарно – за това нямам вина.

На награждаването за „Роман на годината“ в конкурса на Националния дарителски фонд „13 века България“ казахте, че най-важни са Ви читателите. При представянията на „Свети Вълк“ в страната имаше ли някакви читателски реакции, които Ви изненадаха?

Когато бях доста по-млада, аз също имах период, в който бях твърдо убедена, че пиша само за себе си, за да задоволя някаква своя вътрешна потребност, и че никой друг не ми е потребен. Вероятно не съм могла все още да направя разликата между санкция и общуване. С течение на времето, колкото повече отпадаше нуждата – и страхът ми – от санкция, толкова повече осъзнавах неизбежността на този специфичен вид общуване през литературата. Аз не съм особено интересен човек, съвсем обикновена съм. Най-интересното в мен е моето писане, затова и общувам чрез него. Читателите са ми важни, защото иначе ще изпадна в положението на някой, който си говори сам. Дори по-лошо: пише си сам. А писането е прекалено голямо усилие, за да остава самоцелно. Или пък прекалено голямо удоволствие, в който случай важи същото. Що се отнася до реакциите при представянията на романа, не съм се изненадвала, вероятно защото потенциалните читатели все още не бяха стигнали до същинското четене. Имаше обаче един случай, който страшно ме развесели – той беше покрай мое неотдавнашно участие в едно нощно радиопредаване, което вероятно също може да се брои за особен вид представяне. Обади се някакъв човек и попита дали случайно не съм от Перник и дали не съм някоя си еротична поетеса, нашумяла преди известен брой години. Впоследствие съжалих, че отговорих отрицателно. А колко по-интересно щеше да бъде, ако не го бях разочаровала и се бях вживяла в ролята на еротичната поетеса.

А прочетохте ли критически текст за романа, който да Ви накара да се почувствате разбрана? Изобщо, кое е онова в „Свети Вълк“, което бихте искали да бъде забелязано?

Да, за мое щастие такъв текст се появи, при това един от най-смислените, които изобщо са излизали за моя книга. Става дума за статията на Инна Пелева „За надеждата на безнадеждните“. Рядко задълбочена и премислена оперативна критика, каквато вече е по-скоро изключение. Не държа в романа нещо конкретно непременно да бъде забелязано и изведено на преден план – мисля, че той е достатъчно многопластов, за да дава доволно голяма свобода на читателските интерпретации. Има обаче един вид четене, който е в състояние силно да ме подразни – казвам го, защото вече се случи. Това е възприемането на „Свети Вълк“ като някаква стандартна и удобна библейско-месианска измишльотина, като заиграване с някаква си псевдохристиянска митология. И страшно мразя да ме питат: „Ама кой всъщност е свети Вълк?“ И защо е „свети“, като е „вълк“? И разни други в тоя дух. Давам си сметка, че така твърде снижавам нивото и посоката на въпроса, но фактите са си факти. С което пък се връщам и към предните два въпроса: нямам претенции как ще ме четат, а кой. Аз пиша за грамотни читатели, а не просто за такива, които познават азбуката. И в това няма нищо елитарно. Както няма нищо елитарно в храненето с нож и вилица или в умението да си връзваш обувките.

С кои български писатели се усещате в родство?

Нямам такива родства – мисля, че и в писането ми това доста ясно си личи.

А кои са онези световни имена, които са Ви повлияли най-много?

Отговарям в целия широк спектър на понятието „влияние“, като се почне от същински изпитаното и доловимото, та до автори, които не са ми влияли в буквалния смисъл, но които обичам силно и им се възхищавам. Фокнър, Гогол, Платонов, Хайнрих Бьол, Курцио Малапарте, Греъм Грийн, Юкийо Мишима, Дж. М. Кутси, Реймънд Карвър, Кормак Маккарти, Томас Бернхард, Лукас Берфус, братя Стругацки, Морис Бланшо, Хенинг Манкел, Е.Т.А. Хофман.

А всъщност, ако трябваше да съм съвсем честна, достатъчно щеше да бъде да кажа: Фокнър, Фокнър, Фокнър.

Какво четете в момента?

„Разкази и повести“ – избрани, от Константин Константинов. Автор, когото открих за себе си съвсем наскоро с неговия мащабен мемоар „Път през годините“. Препоръча ми го, не, ами направо ми разпореди да го прочета професор Светлозар Игов, с когото често си говорим за книги, с думите: „Ами това е все едно да не си чела Симеон Радев!“ Оттам дойде и любопитството ми. Засега обаче белетристът Константинов ми е по-малко интересен от мемоариста, който действително ме развълнува.

Как Ви изглежда българският литературен живот напоследък?

Аз хронично живея колкото се може по-встрани от литературния живот, български и всякакъв друг. Ето защо всичко, което виждам, обикновено е като през обърнат наопаки далекоглед: дребно, подскокливо и размазано. Което несъмнено си е проблем на моята собствена оптотехническа въоръженост. Какво да се прави, извънлитературният живот ми е доста по-занимателен от литературния.

Работите като преводач. Какъв опит Ви носи професията?

Уточнявам само, че работя като конферентен преводач – понеже повечето хора чисто асоциативно приемат, че писателят, когато превежда, непременно е литературен преводач. Имам и такъв опит, но това е друга история. Тук говорим за професията, а тя е тази на конферентния преводач – всъщност професия, която при мен беше повече удобно стечение на обстоятелствата, отколкото съзнателен избор, и която до ден днешен не мога да приема ужасно сериозно, за радост. Голямото й предимство е, че от време на време ми дава шанса да бъда на места, на които по никакъв друг начин не бих могла да се озова, и там да срещна хора, каквито никъде другаде не бих срещнала. Но това, за съжаление, става рядко. Всъщност, освен относителното удобство и още по-относителната й свобода, тази е единствената причина, поради която продължавам да се занимавам с нея. Иначе разнообразието, подобно на всяко друго нещо, лесно се превръща в рутина. Ако трябва да съм съвсем честна обаче, тъкмо една такава среща – по преводаческа линия  – даде решаващ тласък на „Свети Вълк“.

Пишете ли нещо ново, или още обмисляте следващите си проекти?

При мен по принцип мисленето винаги е повече от писането. Надявам се така и да си остане.

 

Разговора води Амелия Личева

 

Реклами

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s