„Самотният търсач на абсолюта“ Густав Херлинг-Груджински

бр. 19/2019

Маргрета Григорова

 

Густав Херлинг-Груджински в Лондон, 1951 г., годината на английското издание на Друг свят (A World Apart), Архив на Густав Херлинг, Фондация „Библиотека Бенедето Кроче“, Неапол, фотографията е предоставена за броя от Марта Херлинг

Преди 100 години, на 20 май 1919 г. близо до Келце, в полите на Швентокшиските планини[1] е роден Густав Херлинг-Груджински – един от най-значимите представители  на полската емигрантска култура от втората половина на ХХ век, наред с Милош, Гедройч, Гомбрович. В подножието на родната му планина е коленичила каменната фигура на Швентокшиския пилигрим (както понякога  е наричан и самият Херлинг[2]) и се стреми към върха със стъпки, големи колкото маково зрънце. Пилигримът неслучайно се явява като ключово видение в Кулата, разказ с италиански колорит.

Биографията на Густав Херлинг-Груджински, проекция на ХХ век, съчетава два символни полски маршрута – на пилигрима и на войника скитник (образ, емблематичен за творчеството на Стефан Жеромски, роден също в подножието на Швентокшиските планини). След съветския лагер в Йерцево Херлинг става войник от армията на генерал Владислав Андерс, наречена от него „армия от затворници, предвождана от затворник“[3]. По пътя към Италия посещава Йерусалим и за него това е „чудно изживяване“, в Ирак заобичва Багдад, който свързва с атмосферата на 1001 нощ и филма Багдадският крадец. После го очарова град Мосул и в списанието „Куриер Полски в Багдад“, редактирано от Янек Белатович, публикува текста си Непознатият Мосул. Следва Египет, където го впечатлява Александрия[4].

След извършеното Източно пътуване (но по време на война) го чака Италия, първо болницата в Соренто, после последното сражение. Въпреки че се чувства слаб след прекарания коремен тиф, той участва ревностно, заедно с другарите си в битката при Монте Касино, която от политическа гледна точка вижда като „безсмислена“, финална част от война, която „нищо добро няма да донесе за Полша“[5]. Но от психологическа и личностна гледна точка, това е битка, която не може да не се състои, защото всеки от участниците има нужда да се бие докрай с германската армия, нанесла неизречими страдания. Удостоен е след това с военния кръст за заслуги Virtuti militari.  Но по думите на Кшищоф Помян следвоенната победа в Италия го „посреща с чувство за поражение: лишаване от родина. В Рим през 1945 г. пие до загуба на съзнание, защото няма страна, в която да може да се завърне. Нито бъдеще. Херлинг го съгражда благодарение на литературата“[6].

Италия става негова втора, емигрантска родина. Част от онзи „загадъчен десѓн на съдбата“, за който често пише. Неговият преход от Севера към Юга[7] е път към южното слънце, опит за „заздравяване на раните“.

Преходният период е труден и значим за Херлинг. Десет години след края на войната минават по емигрантското трасе между Италия, Англия, Франция, Германия,  преживява една от най-жигосващите душата му лични загуби (самоубийството на първата си съпруга, художничката Кристина), която му завещава и света на изкуството (но също белязан с клеймо на страдание).  След 1955 г. се установява в подвулканичния Неапол, този град „между чудото и Вулкана“ (както казва в разказа Чудо/Cud), където живее до края на дните си. Повече от половината живот на Херлинг-Груджински минава тук. Създава семеен дом и свят с Лидия Кроче, дъщерята на своя любим философ Бенедето Кроче, свои писателски убежища в Неапол и близкото селище Драгонея[8], превръща Италия в свое творческо пространство, в което обаче кънти отвътре полският, носталгичен хоризонт.  През цялото време е свързан с полската културна емиграция и е един от стожерите на емигрантската „Култура“. Духом е с Полша, но същевременно бавно и постепенно се „сраства“ с Италия, с нейните градове, история, култура, природа.

Изборът да остане в емиграция е едно от най-важните решения на Херлинг (Най-кратък пътеводител през самия себе си). За него емиграцията изпълнява функцията на „белите дробове“ за Полша (Най-кратък пътеводител през самия себе си). През 1947 г. в Рим, в самото начало на емигрантския кръг „Култура“ по идея на Херлинг излиза издание на Книги на полския народ и полското пилигримство на Мицкевич, чийто предговор е негово дело. „Книгите на Мицкевич бяха началото – пише той. – Най-важна в тях беше идеята за „пилигримството на свободата“ (Дневник, писан през нощта, 17.02, 23.02, 1991 г.).

Един от създателите на емигрантския институт, той защитава идеята за пространственото единство на полската култура, подчинено на духовното й единство. „Винаги съм смятал за безсмислено деленето на нашата литература на емигрантска и литература в страната – пише той в Дневник, писан през нощта, в навечерието на първото си пътуване до Полша през 1991 г. –  всеки екземпляр от книга, издадена в чужбина и тайно внесена в страната, достигаща до читатели дори и в минимална степен, оборва тази изкуствена схема за двете литератури. […] Дори и в най-горчивите времена съществуваше една полска литература, в родината и в чужбина, първата в значителна степен поробена от цензурата, втората – изцяло свободна“ (Дневник, писан през нощта, 23.02. 1991).

След 1991 г. следва завръщането му, няколко полски университета се надпреварват да го изберат за свой doctor honoris causа: пръв е Познанският университет „Аадам Мицкевич“ (1991), после Люблинският „Мария Склодовска-Кюри“ (1997) и накрая Ягелонският в Краков (2000 г. – малко преди да напусне този свят). Започва легалното издаване на творбите му, става обект на интензивно научно внимание, което расте и се задълбочава във времето. Книгите и статиите за него се множат, не само полските. Сегашната 2019 г. е обявена от полското Министерство на културата за Година на Херлинг и се очаква  да събере не само полски, но и световни прочити на творчеството му.

С лагерната си творба Друг свят самият Херлинг  свързва раждането си като писател (Най-кратък пътеводител през самия себе си, Решения), това е неговият личен и колективен разказ за лагера в Йерцево, който предшества лагерната проза на Солженицин и подобно на Поробеният разум на Милош проехтява в международен контекст като свидетелско изобличение на втория тоталитаризъм на ХХ в.

Отворим ли цикъла Крилете на олтара, можем да преминем през порта, отвъд която се отива по-далеч[9]. Нека не забравяме, че тя е олтарна порта, зад нея се пътува духом. Оттук тръгва новият му творчески път – на метафизичен разказвач.

Както Друг свят, така и всички разкази и есета на Херлинг са деца на дневниковото му писане, а Дневник, писан през нощта (първоначално публикуван на части в емигрантския месечник „Култура“) е считан за флуиден прототекст на творчеството му, от който се отделят завършени творби, пазещи междутекстови връзки, с които ги е свързвал флуидът на авторовото съзнание (често тези връзки пресичат продължителни периоди от време, което показва, че определени мотиви дълго живеят и се развиват в него)[10]. В Дневник, писан през нощта няма сантиментални изповеди и регистрации. Неслучайно и най-личният му дневник, непубликуван преди, излезе  наскоро, през 2018 г. под отделно заглавие Дневник1957-1958. Непубликуван секретен дневник на писателя и спомени на съпругата му Лидия Кроче и дъщеря му Марта Херлинг[11], издаден от неговата дъщеря и един от най-активните събеседници на Херлинг – Влоджимеж Болецки[12].

Дневник, писан през нощта, това са размисли, впечатления и безпокойства. Това са съзерцания  на природата, мислителски погледи към изкуството, литературата, политиката – съвременни и вписани в историята. В него можем да видим картина или галерия от картини на случващото се вътре и вън от човека на ХХ век, болестите и кошмарите на века и нелеките му търсения.  Ключова тема са двете диктатури – фашистката и комунистическата.

Будността към кошмарите на века води до реакциите на Херлинг и към балканските войни от 90-те, на които са посветени разказът Благословена, свята (Błogosławiona, święta), свързан с изстъпленията в Сараево, и Скитникът от гробището (Wędrowiec cmentarny)  – с  клането в Сребреница и историята на генерал Ратко Младич.

Много често Херлинг извърша пътувания в историята, проучва личности, събития и преди всичко съдби. Обича да влиза в облика на стар хронист, използва стилистиката на хрониката (така е във Второто пришествие, Чудо, Чумата в Неапол). Често обитава с мисълта си Средните векове – между тях и ХХ век според Херлинг съществува връзка, която му позволява да нарече съвремието си „нашето ново Средновековие“ (Дневник, писан през нощта, 7.04.1971 г.).  Диктаторските методи, на които е не само свидетел, но ги е изпитал на гърба си, за него са нова форма на Инквизицията. Това сродство/повторение го прави изключително съпричастен на историята на ересите и еретиците, сроден с Милош, Херберт, Шчипьорски, Анджейевски. Затова и любимите му герои, както при Херберт, са бунтарите и еретиците, такива като  Джордано Бруно и Караваджо – любимата му двойка еретици (художник еретик и философ еретик), за които пише в разказа Дълбока сянка и есето за Караваджо Светлина и сянка. В Разговори в Драгонея казва: „Аз разбрах Бруно като човек, който изпитва носталгия по чистата философия. Заглавието Дълбоката сянка отразява неговото дълбоко убеждение, че ние, живеейки, като че ли хвърляме сянка и тази сянка е нашата есенция, нашата същност. Сравних го – и сега считам това за вярна интуиция – с Караваджо. Представих си, че Караваджо е седял на „Кампо деи Фиори“ и е видял кладата, на която изгаря Джордано Бруно. Това беше само литературен замисъл, а днес вече се знае, че Караваджо е бил на площада. Караваджо открива ефекта на сянката, който не е чисто художническо явление. Това е ефект от неговото познаване и възгледа му за човека“[13].

Сред героите еретици е и скиталецът от Болсена, който се усъмнява в идентичността на светото Причастие и затова е жертван от тълпата в миленаристичния хаос на поредното Второ пришествие  през 1260-1264 г. То започва с чумна епидемия, а свършва с въвеждането на празника Тялото Христово (Corpus Christi) от папа Урбан ІV малко преди смъртта му[14].  Ситуацията в разказа е видима интерпретация на мотива за повторното разпъване на Христос, така обичан от Достоевски[15] и освен това представлява любопитна версия на неговото „предрешаване“ в еретика. На финала на  разказа четем: „В очакване на  Второто пришествие и отправяйки молитви към Бога, палеха евреи и еретици, и пак палеха евреи и еретици, и отправяйки молитви към небето, очакваха Второто пришествие“. В Разговори в Драгонея Херлинг пояснява пред Влоджимеж Болецки този финал и му дава продължение: „Този, когото очакваха, дойде. И това е Второто пришествие. Много е важно онова изречение, в което той разпъва широко ръцете си, след като пише върху пепелта тайнствени думи, сякаш е готов да бъде повторно разпнат“[16].

Мотивът за оскверняването на причастието, използван често като фалшив повод за гонение на евреи дава символен сюжет за Легенда за покаяния отшелник с препратка към Второто пришествие – най-миленаристичния от всичките му разкази.

Авторът на Друг свят разговаря с неизброими философи, художници, писатели, историци и хронисти, обществени фигури, проучва и портретира, рисува пейзажи, разкрива тайни на картини, докосва се до най-ценни за него литературни послания.

Трудно е да се изброят любимите му за общение писатели и мислители – Достоевски, Стендал, Камю, Киркегор,  Кафка, Бруно Шулц са сред тях. Не по-малко трудно е да се изброят и любимите му или интригуващите го художници: на първо място бих поставила Караваджо, но не по-ниско са Пиранези, Гоя, Пиеро де ла Франческа, Вермеер, Рембранд – последните четирима общи за него и Херберт. Те присъстват в среднощния му Дневник,  присъстват и в разказите и есетата му. Интелектуалните му, мислителски и изкуствоведски опции  не са по-малко от тези на Милош и Херберт.

Изкуството помага на Херлинг да изрече неизречимите неща, тъй като картините говорят с езика на образите, които привидно мълчат и крият тайни, превърнати от него в разкази.  Понякога самият Херлинг „рисува“ несъществуващи картини, както е с Мъртвата монахиня  на Гоя или седмото табло от цикъла Легендата за оскверненото причастие на изследователя на перспективата Паоло Учело. Често тези картини говорят с езика на обсесията, както е с веницианския портрет от едноименния разказ и Страшният съд на Микеланджело в разказа Пожар в Сикстинската капела (Pożar w Kaplicy Sykstyńskiej).

Писането на Густав Херлинг-Груджински принадлежи на постмодерното време и е царство на Другия, Алтернативния текст. То следва стратегията на апокрифа като по-истинска версия на събитията, пренаписва вече известни разкази, пренаписва фрагменти от Библията, пише палимпсести. Повечето негови разкази са породени именно от препрочита и пренаписването, изобилстват с интертекстуални препратки, но най-вече казват собствената версия за събития и се стремят към автентизма на човешкото. Често Херлинг измисля и създава сюжети със загадка и разследване – преди всичко на онова, което се извършва в душите на хора с нелеки съдби.

Херлинг е писател от еврейски произход (и двамата му родители са евреи), премълчаван както от него, така и от неговото обкръжение.  През военните години приема християнско кръщение. Някои от интерпретациите, включително най-нови, поставят акцент върху т.нар. мълчание или премълчаване на еврейския му произход. За това, което най-много го боли, Херлинг мълчи, а всъщност говори по скрит, индиректен начин. Може би най-справедлива по този въпрос е оценката на Ева Биенковска  в книгата й Писател и съдба. За творчеството на Херлинг-Груджински. Тя сравнява премълчаването на травмата след смъртта на Кристина с премълчаването на неговия еврейски произход. „Но това мълчание засяга неща, толкова важни, така преизпълнени с болка и ужас, така важни за личностната идентичност, че сякаш не са подвластни на правата на автора на дневника. (…) Или може би писателят е усещал символично себе си като онова осакатено дете, което по чудо се спасява от еврейската си съдба и запазва през целия си живот белега на другостта. Камбанен звън за звънаря това е предпоследната литературна фикция Херлинг – забелязваме, че освен сцената от „кристалната нощ“ той избягва да говори за съдбата на евреите, пренасяйки бързо героя си в образа на смахнатия Божи слуга, на францисканския скиталец, метафора на бездомността и скитането на човечеството“[17].

Споменатият разказ на Херлинг-Груджински се вписва в неговите последни разкази, предшестващи Милениума, когато ангажирано (но и с известен скепсис) следи и опитите на полския папа Йоан Павел[18] да пречисти църквата и хората, посвещава му и разказа си Юбилеят, светата година ( Jubileusz, rok święty). „Пълно недоразумение е да бъда упрекван, че не съм забелязал важността на понтификата на Йоан Павел II – казва той в Разговори в Неапол. – Точно обратното – считам, че това е най-великият понтификат в нашето столетие. Папата направи много неща с историческо значение и макар и да не съм съгласен с всичко, не губя способността си да виждам, че това, което направи по време на своя понтификат, е просто необикновено“[19].

Въпреки болките и страданията, които изговаря или премълчава, творчеството на Херлинг-Груджински дава усещане за светлина.

Настоящият брой е вдъхновен от желанието да издигне пред очите на българския читател грациозните, на пръв поглед сумрачни сводове на една цялостна творческа вселена, или на няколко, кръстосващи се една с друга паралелни вселени, през които минава пътят на „самотния търсач на абсолюта“ (Зджислав Куделски).  Може би  (и дай Боже) и в България да се случи неговото второ раждане – като автор на метафизична проза и на един от най-будните творчески дневници на ХХ  век – буден, защото е Дневник, писан през нощта.  (Но нека кажем, че нощта на Херлинг е бяла, както сочи и единственият му микророман Бялата нощ на любовта. Театрален роман).

Може би в България  Густав Херлинг-Груджинки все още е познат преди всичко или дори само като лагерен автор, благодарение на единственото негово книжно издание Друг свят. Съветски записки (2001, в превод на Десислава Недялкова) и публикуваните по-рано фрагменти от творбата в превод на Благовеста Лингорска (сп. „Панорама“, 1995/1). Може би е бил забелязан и като автор на няколко публикувани  разказа (в превод на Силвия Борисова, Христина Симеонова, Десислава Недялкова, Маргрета Григорова)[20].

А може би по-голямата среща предстои.

 

[1] Името им идва от Светия кръст, заради парченцето от светинята, което св. Емерик подарил на основаното на върха Бенедиктинско абатство.

[2] Така е озаглавена една от първите полски монографии за него: Kudelski Z. Pielgrzym świętokrzyski. Szkice o Gustawie Herlingu-Grudzińskim, Lublin: Fis, 1991.

[3] Така Херлинг нарича армията на ген. Андерс в Дневник, писан през нощта (17 май 1984).  Владислав Андерс (1892-1970) е предводител на полски въоръжени сили през Втората световна война – Полската армия на Изток (Иран, Ирак, Палестина) и Втори полски корпус (битките при Монте Касино и Анкона), който се състои от освободени затворници след амнистията, последвала договора Шикорски-Майски. Самият Андерс е близо 2 години в затворa (1940-1941).

[4] Пише за това в Най-кратък пътеводител през самия себе си (Najkrótszy przewodnik prez sobie samym), в главите Близкият изток и Градове.

[5] Пак там, главата Битка.

[6] Krzysztof Pomian, предговор към: G. Herling-Grudziński, Dziennik, pisany nocą, t.1. 1971-1981, Warszawa:Wydawnictwo literackie, s. 6.

[7] Така кръщава глава от книгата си за Херлинг един от първите му полски монографисти – Ришард Пшибилски. R. Przybylski. Być i pisać: o prozie Gustawa Herlinga-Grudzińskiego, Poznań: wyd. a5, 1991.

[8] Това са и местата на проведените и издадени разговори между Херлинг и Влоджимеж Болецки, в които дискутират всички най-важни творби на писателя: Herling-Grudziński G, Bolecki W. Rozmowy w Dragonei, Warszawa:Szpak, 1997; Herling-Grudziński G, Bolecki W. Rozmowy w Neapolu, Warszawa: Szpak, 2000.

[9] Неговото предизвестие е разказът Кулата, публикуван през 1958 г. в лятната книжка на сп. „Култура“, а през 1960 заедно с Pieta dell Isola – в цикъла Крилата на олтара.

[10] Така е с Второто пришествие и Легенда за покаяния отшелник, a също и с много негови творби, оставили следи в Дневника.

[11] G. Herling-Grudziński, Dziennik. 1957-1958, Red. Wł. Bolecki, Marta Herling. Warszawa, Wydawnictwo Literackie, 2018.

[12] Болецки съставя два тома с разговори (Разговори в Неапол и Разговори в Драгонея

[13] Herling-Grudziński G, Bolecki W. Rozmowy w Dragonei, Warszawa:Szpak, 1997, 88-89.

[14] Вследствие на чудото, което се случва в Болсена през 1262 г., папа Урбан ІV обявява официално празника Тялото Христово (Corpus Christi) през посочената 1264 г. (на прага на смъртта си.

[15] На Легендата за Великия инквизитор Херлинг посвещава страници от Дневник, писан през нощта (26 май 1971).

[16] Herling-Grudziński G, Bolecki W. Rozmowy w Dragonei, с. 211.

[17] Ewa Bieńkowska, Pisarz i los. O twórczości Gustawa Herlinga-Grudzińskiego (из главата Miejsca), Warszawa: Zeszyty literackie, 2002, s. 99, 101.

[18] През 1998 г., когато се навършва половин хилядолетие от смъртта на Торквемада,  папата има уникалната възможност да отрече грешките на Инквизицията и да инициира публичното покаяние на католическата църква за допуснатия морален парадокс.

[19] Herling-Grudziński G, Bolecki W. Rozmowy w Neapolu, Warszawa: Szpak, 2000, s. 242.

[20] Южното гробище (прев. С. Борисова, Панорама, 2002/3); Нощен лов, Записки от „Мъртвия дом“ (прев. Д. Недялкова, Съвременник, 2000/1); Горещият дъх на пустинята (прев. Христина Симеонова, Литературен вестник, 2002/18); Второто пришествие (прев. М. Григорова, Очите на словото, 2014, като преводно приложение към научната монография, в която  половината съдържание е посветено на творчеството на Густав Херлинг-Груджински). Изказвам благодарност на моята колежка, учител в превода Мира Костова, която преди години ме запали по него.

 

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s