Самопричинена метаморфоза

Съвременно европейско кино е редовна рубрика за належащи, провокативни и контекстуално значими филми, водена от Савина Петкова. Аналитичният подход в рецензиите не забравя удоволствието да бъдеш зрител с всички сетива, а подборът от филми представлява историческа, философска или политическа диагноза на настоящето.

бр. 17/2019

Савина Петкова

Exegi monumentum aere perennius …
С тези думи античният поет Хораций възхвалява поетическото (си) изкуство и моли Мелпомена да го увенчае с лаврови клонки в чест на безсмъртна слава. Доколкото Хораций остава символ на aurea mediocritas или „златната среда“ във формата и съдържанието на своите оди (Carmina), днес челно се сблъскваме с монумент от съвсем друг вид. Повече от две хилядолетия по-късно запомнящият се стих резонира в новия филм на полската режисьорка Ягода Шелц „Монумент“ (2018). Макар паметникът, който заглавието посочва, да е занемарен бетонен блок в задния двор на соцхотел, същински запомнящото се е алегорична цялост, която е съставена от пластове инициация, съзряване и справяне с травмите на националната памет. Истински монументалното е всъщност състоянието на съвременното полско кино и неговите стожери – силни и талантливи жени, за които светът трябва да знае повече. Изреждам още имена: Агнешка Смочинска, Малгожата Шумовска, Олга Чайдаш, Урсула Антоняк, Кинга Дебска, Анна Ядовска, Йоана Кос-Краузе, Агнешка Холанд…
След фестивалния успех на първия си филм, „Кула: Ясен ден“ (2017), Ягода Шелц се съгласява да режисира студентски проект. „Монумент“ е всъщност дипломен за участващите двадесет млади актьори и актриси, които завършват специалността си във Филмовата академия в Лодз. Филмът, заявява режисьорката, е за тях, маркиращ техния преход от чираци в артисти. Историята се вклинява в студентска практика на двадесет младежи и девойки, които пристигат в изолиран хотел и стажуват под вещото ръководство на деспотична управителка, а единствената обединяваща ги нишка е омразата към нея, „Вещицата“, „Баба Яга“. Независимостта е основна тема тук, а подводните течения насипват напрежение и несигурност покрай процеса на порастване и на промяна. „Монумент“ е филм за метаморфозата, която сами трябва да си причиним като своеобразен екзорсизъм.
Имената на героите не са важни, тъй като в хотела те са прекръстени на Ана (10 броя) и Павел (10 броя). Редицата им се брои на четни и четни номера – кръгом-марш – и разделението на труда обособява групи – кой ще работи в кухнята, кой ще чисти сметището, кой ще обслужва СПА подземията и кой – пералното помещение. Всеки един от тези топоси има статут на отделно измерение, което влиза в контакт с останалите само в периферията си – когато учениците се срещнат в коридора, те не се поглеждат в очите, а изстрелват „Добър ден“ в бързината. Наративът се разгръща като мозайка от различните стаи и помещения, които са обживени от младежите и девойките, като двойките и групите остават непроменени до края на филма. Тази устойчивост на колективите действа като допълнителни стени, които притискат героите да изявят своите желания, страхове, сънища и кошмари. Тези хуманоидни стени са гъвкави и резонират, докато архитектурата на самия хотел е съставена от изключения. Фасадата на сградата е триетажна, повтаряща се като щампа – квадратен прозорец над прозорец в дълги редици. Уж властва ред, а камерата отвежда в дълбоки подземия, етажи и етажи под повърхността, за да разкрие аномалиите, които този ред прикрива.
„Монумент“ предлага сънуван свят като кошмар, в който няма дневна светлина. Почти всички сцени са заснети в затворено помещение, а малкото, които се разполагат навън, показват нощ. Светлината е болезнено изкуствена, белотата превръща лицата в призрачни, а неясни отражения хвърлят неонови сенки дълбоко в подземията. Коридорите са зелени, потта капе и тече, осветена от розови прожектори, докато Павловците и Аните се трудят. Цветовете стават все по-наситени, докато филмът става все по-тъмен в сенките си. Междувременно историята съвсем напуска своята праволинейна посока и започва да образува кръг като митичната змия, захапала опашката си. Тъпани, шепот и тътен заглушава диалозите в тяхната среда, а камерата дезориентира с прехода си от статив в снимане „от ръка”: филмът се разлага, монументът се пропуква. А междувременно отговорниците за бетонния паметник отвън метат боклуци и брокат в тревата.
Вкусът в стаята на камериерките е на забранени цигари и кръв. Трите момичета споделят историите за първите си опити с тютюна и първата менструация, преходът от смешка в страшка е ала Ханеке, докато камерата ни разкрива окървавен труп в другия край на стаята. „Монумент“ е страшен филм, но само защото субектите му са плашещи – тийнейджъри, докосващи собствената си полова зрялост, кълбо от нерви и сексуална енергия. Филмът се заиграва с идеята за заплахата от половото съзряване, което още от митологични времена изисква очищение и ритуал на прехода. Злободневните разговори на момичетата се изменят до безмълвен ритуал на дишане в синхрон и мимикриране на сексуален акт с ръце и уста, но без докосване. Почти пърформанс, сцената разделя словото от тялото, смисъла от формата, защото става дума за метаморфоза, която може да бъде загатната и изживяна само телесно.
Филмът въздейства на сетивата, макар да е съставен от разбъркани парчета пъзел. Ярките сини, зелени, червени светлини афицират зрението, но фокусът върху телесните течности говори и за втечняването на наратива, на формата на живот, присъща на героите. Преливане от твърдо в течно състояние личи в капката кръв върху белия чаршаф след кулминация в потното перално помещение, която става обект на фокус и приближаване по Хичкок. Натрупване на напрежение в момента след физическото освобождаване на същото напрежение размества началото и края в тази кръгова композиция. Филмът се деконструира и пренарежда сам.
В жанровия си епицентър „Монумент“ се променя като хамелеон – от трилър става хорър, сетне – сатира. Многолик е и подходът към портретизацията на героите: с достатъчно свобода и флуидни граници на пространството и социума, камерата наблюдава техните вдишвания и издишвания в стагнация (милитаристичните команди на управителката, същинска Рачид от „Полет над кукувичето гнездо“), и в отпускането на хватката – разширяванията на техните вселени. В самотата си всеки герой получава възможността да стане свое собствено отражение – на перверзно желание, на скрито табу или на насилие. В хорър-линията на филма най-ярко изпъкват сцените в СПА подземието, което е затъмнено, овехтяло и плесенясало. Клиенти няма, освен една мълчалива свръхпълна жена, чието лице никога не влиза в кадър, а туловището й бива премествано от малък кран и въжета – от един басейн в друг. Миловидната и разговорлива маникюристка Ана прави всичко възможно да нормализира ситуацията на среща между собственото й крехко пубертетно тяло и огромната маса на безмълвната жена с разкази. Ана говори ли, говори, разказва сладкодумно за дядо си (видимо от поколението на клиентката) и скъсява дистанцията със споделяне на неговите лични спомени от детството и от фронта. Тук отново смешните истории придобиват трагичен обрат и Ана се добира до жилката на травмата – Втората световна война, докато нейната събеседничка хрипти, без да проговаря. Нервният смях се превръща в истеричен крясък и насилието срещу мълчанието на поколението от войната се отприщва. Смразяващата сцена адресира безпомощното положение на второто и третото поколение на родените след войната – недостъпността до травмата, която е променила живота на хората, които са ги отгледали. Иначе казано, крясъкът на Ана е немощен вик, негодуващ срещу този латентен достъп до болките, определили живота пряко и косвено на поколения в бъдеще. Сигурно „децата на свободата“ и родените след 1989 бихме крещели в подобна ситуация.
„Монумент“ е впечатляващо експресивен филм, който се трансформира и пренаписва своя собствен киноезик в хода си. Ягода Шелц се интересува повече от въпросите, отколкото от техните отговори, от въздействието на музикалния фон, тъй като слухът е последното от сетивата, което ни напуска, когато умрем, от безупречното изпълнение на монтажа и насищането на картините с тъмнина и цвят. И все пак нейното артистично присъствие в ролята на режисьор тук се коронова в лавров венец именно заради брилянтната й работа с актьорите: филмът е избридан от техните метаморфози и емоции, тяхната символика и техния избор да насилят метафориката в предметите и случките до крайност, докато станат неизползваеми. „Монумент“ е контролиран експеримент, химн на свободата и на жеста да отстъпиш назад, да направиш място за Другия. Докато това може да е пожелателно към по-старите поколения известни режисьори, които произвеждат все по-закостенели истории (срв. легендарния Кшищоф Зануси с неговия „Етер“ /2018/, който предъвква фаустово-франкенщайнски мотиви в консервативна католическа рамка), да направят място на младите. За щастие, младите полски режисьорки, чиито имена красят началото на този текст, не чакат подобен удобен момент, а сами завземат територията. Хорациевият „Монумент, по-дълговечен от бронза” тук няма същата стойност. Бъдещето е разливане на формите, разтегливи стени, виртуални срещи, постхуманизъм и някъде насред всичкото това: животинското и митологичното, което никога няма да ни напусне в ритуалите на преход. Преход наместо монумент.

 

Вашият коментар

Filed under Съвременно европейско кино

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s