Джордж Р. Р. Мартин: „Укрепените градове ме очароват, но те принадлежат на друга, жестока епоха“

бр. 10/2019

Масимо Гаджи

От десетилетия Джордж Р. Р. Мартин увлича милиони фенове във фантастичното пътуване на своята „Песен за огън и лед“. Невероятен литературен успех, който придобива планетарни измерения благодарение на телевизионната адаптация, осъществена от HBO. Сериалът „Игра на тронове“, излъчен в 170 държави, е най-гледаното предаване в историята на телевизията.
Досущ модерен оракул, авторът е следван от армия верни почитатели, които – по клубове, събрания, частни и публични изяви – нямат друга грижа, освен да възстановят липсващите части на историята: боготворят Мартин, но и са нетърпеливи и малко ядосани, защото завършекът на сагата, който трябва да дойде с публикуването на последните две книги, все така им се изплъзва.

Репортер на рубриката за книги на в. „Кориере дела сера“, заедно с още няколко журналисти от международни издания, се срещна с Мартин в Ню Йорк на 20 ноември 2018 г. – в деня, когато излезе новият му роман „Огън и кръв“ (Fire & Blood). С панталон, сако и риза в черно, с обичайната си докерска шапка, нахлупена над челото, авторът отговори на всякакви въпроси: за връзката си с героите от приказния свят, който е създал, за политическите си възгледи, за отношението си към успеха и парите, за радостта и мъката да пишеш. Разказа и за трудностите, с които се сблъсква при работата си върху „Ветровете на зимата“ (The Winds of Winter), дългоочакваната шеста книга от сагата. Ето как най-напред се появява друга книга: „Огън и кръв“.

„Огън и кръв“ описва света на династията на Таргариен – родът, управлявал в продължение на триста години преди събитията от сагата „Песен за огън и лед“. Плод на фантазия, творбата е оформена в стила, с прецизността и с богатството на детайли на историческо съчинение с достъпен език. „Не беше лесно да я завърша, но все пак по-лесно, отколкото да завърша „Ветровете на зимата“, която не е една история, а извънредно сложно повествование с дванайсет различни истории, преплитащи се по различни начини, всяка със своите си герои, приятели, противници, любовници“, обяснява авторът. Сега обаче, под натиска на разгневената от чакане публика, след като изминаха повече от седем години, откакто не е излизала нова книга от поредицата, Мартин обещава да се затвори в тайна планинска хижа, за да допише предпоследния роман от епоса. Не се тревожи от това, че междувременно, през април 2019 г., HBO ще излъчи последния сезон от своята версия на сагата. Сериалът ще завърши с края на битката за спечелването на трона на Седемте кралства на Вестерос след десетилетия на кървави сблъсъци и коварства – край, който неизбежно ще се различава от все още ненаписания от Мартин.

Действието в романите Ви се развива във фантастичен свят, който напомня на „Властелинът на пръстените“. Но докато в Толкиновия свят, където доброто и злото са рязко разграничени, срещаме добри крале, които управляват с мъдрост в продължение на десетилетия, „Песента“ е пълна с герои, чиито действия са по-неопределени, по-противоречиви. Можем ли да разбираме това като предупреждение срещу прекаления идеализъм на онези, които, подобно на много прогресисти, гледат на политиката като на благородно занимание? Идват ми на ум думите на един министър социалист в моята страна, Италия: преди години Рино Формика отвръщаше на онези, които го обвиняваха в липса на идеализъм, че политиката е кръв и лайна.
Е, това е нещо малко по-различно от кръвта и огъня в новата ми книга. Вярно е обаче, че героите ми не са като Толкиновите, а са по-човешки, по-страстни и по-противоречиви. Възхищавам се на Толкин и за мен той е важен извор на вдъхновение, но сме много различни: той е ерудит монархист. Аз съм син на пристанищен работник, израснал съм в беднотията на работническите квартали и общинските жилища в Байон, Ню Джърси. Аз съм прогресист с либерални идеи, очарован от средновековните истории за крале, рицари и укрепени градове, но без съмнение нежелаещ да се завръща в онзи свят. Моите герои в политиката бяха Джон Кенеди и двамата Рузвелт: Теодор и Франклин Делано. А и когато пиша фантастични истории, държа сметка за реалността: не съществуват съвършени хора, крале, които да управляват мъдро в продължение на сто години. В реалния свят, както и в романите ми, можеш да срещнеш злодей, който, веднъж завзел властта, се проявява като добър крал, или герои, които се превръщат в много лоши управници. С Толкин се различаваме също и по стила на писане: аз обръщам внимание на подробностите, той оставя много неща неизяснени. Неговият свят например е обитаван от орки, за които не е ясно къде се дяват в края на историята: Дали за тях настъпва моментът на изкуплението? Или биват изтребени? Не се знае.

В книгата Ви хората се опитват да се предпазят от грозящата ги опасност, като издигат стена, която напомня на граничната стена на Тръмп. Изявленията му понякога изглеждат вдъхновени от прочути пасажи във Вашата история.
Не вярвам да съм вдъхновил Тръмп по какъвто и да било начин: той не чете книги. Иначе можете да предположите какво мисля: син съм на имигранти, за мен Статуята на свободата е възвишен символ, гордея се с нея. Що се отнася до надвисналата опасност, мислех за склонността на хората, унесени във всекидневните си грижи, да забравят за големите заплахи, които се струпват на хоризонта. Спомнете си времето на Толкин, между двете световни войни. Ако разлистите вестниците от 30-те години, ще видите, че – в ерата на Хитлер и ширещия се нацизъм – в тях се отделя най-много внимание на безработицата, намаляването на средствата за отбрана с цел балансиране на държавния бюджет, осигуряването на здравна помощ за по-широки слоеве от населението. Безспорно важни неща, но нацистите ще пометат всичко. Днес става същото: безпокоим се за друго, а всъщност би трябвало да се защитим от климатичните промени, които заплашват човешкия род. И от новите нацисти. Бих казал, че дължа това съзнание не толкова на политическите си възгледи, колкото на начина, по който започна връзката ми с фантастичната литература.

В какъв смисъл?
Когато започнах да се занимавам с научна фантастика, не избрах да се посветя на течения като киберпънка, които описват близкото бъдеще – света след десет години. Предпочетох далечното бъдеще на войни между световете, на нашествия на извънземни, които принуждават земните народи да се обединят, за да отблъснат външната заплаха. По тази причина в главата ми никога не е имало различия между американци, китайци и мексиканци. Разказвам за стените, но не ги искам. Укрепените градове ме очароват, но те принадлежат на друга епоха, жестока епоха. Днес са подходящи за туризъм.

„Песен за огън и лед“ и сериалът „Игра на тронове“ описват битката за завземането на властта във Вестерос. След разгрома на управляващата династия на Таргариен борбата е преди всичко между родовете Старк и Ланистър, които според мнозина напомнят на Йорк и Ланкастър от Войната на розите през ХV в. в Англия. Романът „Огън и кръв“ е скок триста години назад във времето спрямо тази история. Той разказва миналото на рода Таргариен, чиито представители спечелват властта над Седемте кралства, не на последно място благодарение на умението си да използват дракони. Мнозина намират прилики със съвременните войни, дори с понятието за въздушно превъзходство, докато други виждат в използването на дракони метафора на атомната бомба.
Атомни бомби, масирани въздушни атаки – наречете ги както искате: в моята история драконите са разрушителна сила. Те осигуряват на Таргариен способността да унищожават, изтребват, завладяват, но не и да управляват. Това носи риска от смъртоносно разпространение, както атомната бомба от Америка и Русия достига до държави като Пакистан и Северна Корея. В моя разказ обаче Таргариен имат и друго предимство освен драконите: имат известна пророческа дарба. В отделни моменти успяват да зърнат бъдещето, но невинаги го виждат ясно и невинаги интерпретират правилно виденията си.

И във Вашата история, въпреки че съдържа повече детайли и разяснения от тази на Толкин, има места и внушения, които не са докрай обяснени. Може би разкривате само върха на айсберга, за да подтикнете читателя да копае по-надълбоко?
Вярно е. В това отношение техниката ми е подобна на Толкиновата: тук-там да оставям следи, така че да накарам читателя да разсъждава и да даде полет на въображението си. Сам да търси решения или поне допустими теории.

В момента читателят се мъчи в очакване.
И аз се мъча. Ще ми се отдавна да бях завършил „Ветровете на зимата“. Но както Ви казах, това е сложна работа: има дни, в които си доволен от това, което си написал, и други, в които си блъскаш главата в клавиатурата. Мислиш си, че никога няма да се справиш – черни нощи, в които си казваш, че би трябвало да си смениш името и да изчезнеш в Арктика. И все пак не е като да съм бил на почивка през тези седем години – написах други книги, бях редактор на телевизионни предавания, развивах фен обществата.

Във Вашата история се срещат унижавани и изнасилвани жени, проститутки. В същото време обаче женските персонажи играят много важна роля в него, често те са най-силните герои, каквато е например Церсей Ланистър, кралицата на Седемте кралства, или Денерис Таргариен. Какъв образ искате да създадете на жената? В епохата на #MeToo ще промените ли начина си на писане?
Не, пиша, без да се влияя от пола или расата на героите. Важните женски образи в сагата са най-малко седемнайсет. Седемнайсет! И са много различни помежду си.

Защо продължавате да пишете с програмата Wordstar 4.0 – една технология от 80-те години на ХХ в.?
Имам два компютъра; единият е от най-ново поколение – използвам го за достъп до пощата си и за други неща. Но като пиша, да, използвам старата програма – без връзка с интернет, без опасност да се заразя с вируси или да стана жертва на хакерска атака. Трябва да дойдат вкъщи и да ровят из чекмеджетата, за да ми откраднат дискетите, но не се случва.

Известността, напрежението, което създават феновете, парите промениха ли работните Ви навици?
Усещам напрежението, но щом започна да пиша, изпадам в нещо като транс – намирам се във Вестерос заедно с героите си, с Джон Сняг и Денерис, и всичко останало изчезва. Парите са важни, но не са решаващи. В продължение на десет години, от 1985 до 1995 г., работих в Холивуд. Отначало се занимавах с продукции от типа на телевизионната версия на „Красавицата и звяра“. След това ми поръчаха да пиша нови сценарии. Плащаха ми много добре: за пет години изкарах повече, отколкото през целия си живот. Но за мен това бяха най-жалките години в живота ми – пишех сценарии, които не се превръщаха в продукции. Пишех за четирима-петима шефове на студиа, липсваше ми публиката.

Споменахте детството си в Байон като син на пристанищен работник. От италиански произход…
Да, фамилията на дядо ми беше Масакола. Разучих кои са предците ми и изследвах ДНК-то си. Не мога обаче да разкрия нищо, защото от тези материали бе създаден епизод от новия сериал „Да откриеш корените си“, който ще бъде излъчен през януари. Но мога да Ви призная, че останах много изненадан: не съм човекът, който мислех, че съм.

Превод от италиански: Ива МАНОВА

Източник: в. „Кориере дела сера”, 25.11. 2018 г.
Заглавието е на ЛВ

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s