Постоянно и обсесивно търся смисли

Разговор с Яна Букова

бр. 41/2018

Научнофантастична книга ли е „Записки на жената призрак“? И как се свързват поезия, факт и фикция в тази Ви стихосбирка?
Използвам факта – исторически, житейски, научен – като равноправна модулна единица в конструкцията на стихотворението наред със стиха, афоризма или псевдоафоризма. Привлича ме възможността така поставен, фактът да добива метафорична стойност и многоизмерност. Тоест както се случва с думата или фразата в поезията, да дава много повече от „основното си речниково значение“.

Първата Ви стихосбирка „Дворците на Диоклециан“ се потапя в атмосферата на една Късна античност – утопия на миналото, докато новата Ви книга е насочена със стрела в сърцето на актуалното. Или това са записки от бъдещето?
Не смятам, че „Дворците на Диоклециан“ има особена връзка с Античността, освен в заглавието си. Както в нея, така и в следващата си книга „Лодка в окото“ се случва да разработвам – само на места, и то доста рядко – мотиви от антични митове като вид универсален език, говорещ с особена точност за човешката ситуация. Изобщо темата за мита винаги ме е привличала под една или друга форма. В новата си книга имах потребността да работя върху нея по различен начин – с парчета от съвременни митове, попмитологеми, частни и идиосинкретични митове, клишета, конспирационни теории. Играя немалко и с предизвикателството – почти като бас със самата себе си, – да се опитвам да придавам архетипна тежест на съвсем обикновени ежедневни предмети и ситуации: кибрита, сладоледа, разходката сред природата и пр.

В последния цикъл Drapetomania експлицитно мислите за нереципрочността при разпределянето на ролите на палачи и жертви. Що е поезия след Аушвиц, какво става с дадаистичните и сюрреалистичните автоматизми в епохата на тероризма и „Светът е плосък“?
Мисля, че тази толкова често цитирана реплика на Адорно е съпътствана от едно голямо недоразумение. Варварска след Аушвиц (и съм убедена, че това е имал Адорно предвид) е не поезията изобщо, а лирическата поезия, тази форма на украсено-сантиментално-изящно-приспивно слово, която неуморимо и до днес се опитва да обсеби понятието „поезия“. Интересува ме поезията на мисълта, не поезията на чувствата. И поезията на мисълта е тази, която пази достойнството си и преди Аушвиц, и след него, и при всяко проблематично или страшно „днес“.

Кафка, Борхес, Алфред Жари в тази книга са събрани с теория на хаоса, физичните теории за тъмна материя и енергия. Как играе случайното в тази книга – на сляпо, поетично, или е по-важно да има към кого да бъдат насочени случайните реплики?
Убедена съм, че никой сериозен в работата си автор не би използвал случайността на сляпо. Дори при авторите, които програмно обявяват случайността като свой метод, това е винаги добре контролирана случайност. Когато работиш интензивно над една идея, случайността става много щедра. Сетивата ти са отворени. В полезрението ти постоянно попадат неща, готови да ти дадат материал. Изглежда сякаш сами те намират, съвсем целенасочено и в най-точния момент. Без идеята не би ги дори забелязал. И това хич не е случайно.

Ще се завърне ли римата в бъдещето, или тя е случайна флуктуация?
Римата никога не е била обект на вниманието ми нито като изразно средство, нито като нещо, което непременно трябва да отхвърлям. Така или иначе римуването е само една – доста кратка – подробност в историята на поезията. Колкото до двете ми младежки стихотворения от 1986 и 1987 г., които включих в книгата си, тяхното „завръщане в бъдещето“ е не в случайните им рими (по-точно полурими), а в необходимостта да заявя политическа позиция, която внезапно се появи у мен със същата сила, както в годините на създаването им.

Каква е опасността, ако използваме грабливите птици за метафори? Какво е мястото на метафората в поезията днес?
Каквото винаги е било, вярвам. Метафоричното мислене е изключително успешна стратегия за съхраняване и обработване на информация, съществува във всяка област на човешкото познание. Не е възможен език в поезията (но и във всяко изкуство по принцип), чието артикулиране да няма метафорично измерение. Просто всяко време използва различни материали за метафорите си. И разбира се, необходимост е всеки път те да бъдат свежи и иновативни, и разбира се, често е дразнеща и уморителна церемониалната метафорика на отминали естетики. Но цялата тази „война срещу метафората“ от последните десетилетия ми се струва едно от най-идиотските неща, случили се в литературната теория на нашето време.

Кои са фигурите, които съзнателно търсите като поетика на „Записки на жената призрак“ – безполезните сравнения, подчинените изречения, упорити мотиви и повторения, забавени каданси, въобще кинематография на обонянието?
Доколкото „кинематография на обонянието“ е нонсенсова схема, т.е. както и да наслагваме „кинематография“ върху „обоняние“ или обратното, резултатът дава нула, бих започнала с това, че нонсенсът е нещо, което нито ме привлича, нито ме очарова. Стремя се към точно обратното. Постоянно и обсесивно търся смисли. Ако изброените по-горе неща ми вършат работа в тази посока, ги използвам. Ако не вършат, не ги използвам.

Плашеща ли е поезията като ready-made? Оттласква ли се българската съвременна поезия от игровото преобразяване и разглобяване на чужди поетики? Ще започне ли отново да сглобява, без да загуби ироничното си око?
Не съм сигурна доколко българската съвременна поезия притежава иронично око. По-скоро бих казала, че се люлее биполярно между сантимент и гротеска. Гласовете на зряла ирония представляват изключение. Споменатото „игрово преобразяване и разглобяване на чужди поетики“ по мое скромно мнение не допринесе особено за увеличаване на броя им. Или възстанови сантимента с нови средства, или го замени с първосигналната му противоположност от литературни гегове и смешки. Нужно е много знание и дълбочина, за да бъде някой ироничен.

Имате ли нова отправна точка?
И да имам, все още не съм ги осъзнала. Разпознавам отправните си точки едва след завършването на книгата. Бих искала да работя малко повече в посоката на личното и автобиографичното – и защото никога досега не съм го правила и представлява ново поле за мен, и защото го смятам за рисково начинание. Павич казва, че правилният път е накъдето се страхуваш.

Разговора води ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА

Реклами

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s